Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (88)

23

Върнах се в колата и седнах, хванал волана с окървавените си ръце. Чувствах, че не ми достига въздух. Почаках една минута, преди да освободя ръчната спирачка. Вечерта бе забулила небето с червен саван, под който пулсираха светлините на града. Подкарах надолу по улицата, оставяйки зад гърба си силуета на Вила Елиус на хълма. На Авенида Пиърсън спрях и погледнах в огледалото за обратно виждане. От някаква скрита уличка изникна една кола, която зае позиция на около петдесет метра зад мен. Фаровете й не бяха включени. Виктор Грандес.

Продължих надолу по Авенида де Педралбес, докато подминах големия дракон от ковано желязо, който вардеше входа на имението Гюел. Колата на инспектор Грандес ме следваше на дистанция от стотина метра. Когато стигнах до Авенида Диагонал, завих наляво към центъра на града. Почти нямаше превозни средства, тъй че Грандес ме следваше с лекота, докато не реших да свърна надясно с надеждата да го изгубя из тесните улици на Лас Кортс. На този етап инспекторът вече се бе досетил, че присъствието му не е тайна, и бе включил фаровете си, скъсявайки дистанцията. В продължение на двайсетина минути криволичехме из плетеница от улици и трамваи. Промъквах се между омнибуси и коли, но фаровете на Грандес ме следваха неумолимо, без да изостават. Не след дълго възвишението Монжуик изникна пред нас. Големият палат на Световното изложение и останките от другите павилиони бяха затворени едва преди две седмици, но в мъглата на здрача вече изглеждаха като руините на някоя велика забравена цивилизация. Поех по широкия булевард нагоре към каскадата от призрачни светлини и блуждаещи огньове, които озаряваха фонтаните на Изложението, и увеличих скоростта, доколкото позволяваха възможностите на мотора. Докато се изкачвахме по шосето, което лъкатушеше по възвишението към Олимпийския стадион^[1], Грандес постепенно печелеше терен и накрая вече можех ясно да различа лицето му в огледалото. За миг се изкуших да хвана шосето, което водеше към военната крепост на върха на хълма, но ако съществуваше някое място, от което да няма изход, то това бе именно то. Едничката ми надежда беше да се добера до другата страна на възвишението, която гледаше към морето, и да изчезна в някой от кейовете на пристанището. За тази цел имах нужда да спечеля време, но инспекторът вече бе на около петнайсет метра зад мен. Големите балюстради на „Мирамар“^[2] се разкриха пред нас, а целият град се бе разпрострял в нозете ни. Дръпнах спирачката с всички сили и оставих Грандес да се блъсне в моя автомобил. Ударът повлече и двама ни и се носихме почти двайсет метра по шосето, вдигайки гирлянда от искри. Пуснах спирачката и изминах кратко разстояние напред. Докато Грандес се опитваше да си възвърне контрола, дадох заден ход и ускорих максимално. Когато инспекторът осъзна какво правя, вече беше късно. Благодарение на една от най-отбраните марки коли в града, аз го връхлетях с цялата мощ на каросерията и мотора, които бяха значително по-издръжливи от неговите. Силата на удара така го разтърси в кабината, че главата му се блъсна в предното стъкло и го разби на парчета. От капака на автомобила му се вдигна пара и фаровете угаснаха. Подкарах колата и ускорих, като оставих Грандес зад себе си и се отправих към наблюдателницата на „Мирамар“. След няколко секунди забелязах, че сблъсъкът бе приплескал задния калник към едната гума и при въртенето си тя се триеше в метала. Мирис на изгорял каучук изпълни кабината. След около двайсет метра гумата се спука и колата започна да криволичи, докато накрая спря, обгърната в облак черен дим. Излязох от нея и погледнах назад към мястото, където бе останала колата на Грандес. Инспекторът тъкмо се измъкваше полека от кабината. Огледах се наоколо. Спирката на въжената линия, която прекосяваше пристанището на града от хълма Монжуик до кулата Сан Себастиан, се намираше на около петдесет метра. Различих формата на кабинките, които се плъзгаха по кабелите в аления здрач, и се затичах натам.

Един от служителите тъкмо се готвеше да затвори вратите на сградата, когато ме видя да се задавам с цялата бързина, на която бях способен. Той задържа вратата отворена и посочи навътре.

— Последен курс за деня — предупреди ме човекът. — По-добре ще е да побързате.

Билетното гише беше на път да затвори, но аз успях да купя последния билет за деня и без да губя време, се присъединих към група от четирима души, които чакаха при кабинката. Не бях обърнал внимание на облеклото им, докато служителят не отвори вратичката и не ги покани да влязат. Бяха свещеници.

— Въжената линия е построена за Световното изложение и е снабдена с най-новите технически постижения. Безопасността й е гарантирана по всяко време. Щом обиколката започне, тази обезопасителна врата, която може да се отвори само отвън, ще остане залостена, за да се избегнат нещастни случаи или, не дай Боже, опити за самоубийство. Разбира се, при вас, Ваши Високопреосвещенства, няма опасност от…

— Млади човече — прекъснах го аз. — Може ли да претупате церемонията по-бързо, че вече става късно?

Служителят ми хвърли враждебен поглед. Един от свещениците забеляза петната от кръв по ръцете ми и се прекръсти. Младежът продължи скучната си реч.

— Ще пътувате по небето на Барселона на около седемдесет метра височина над водите на пристанището, наслаждавайки се на най-забележителните гледки на града, до тоя момент достъпни само за лястовици, чайки и други създания, които Всемогъщият е надарил с оперение. Пътуването трае десет минути, като прави две спирки — първата е при централната кула на пристанището, Сан Хайме или, както аз обичам да я наричам, Айфеловата кула на Барселона, а втората и последна спирка е при кулата Сан Себастиан. Без повече отлагане, желая на Ваши Високопреосвещенства приятно пътуване и изказвам желанието на нашата компания в най-скоро време да ви видим отново на борда на въжената линия на пристанище Барселона.

Аз пръв се качих в кабината. Докато четиримата свещеници минаваха край него, служителят протегна ръка, надявайки се да получи бакшиш, който така и не докосна дланта му. Видимо разочарован, той затръшна вратичката и се обърна, готов да задвижи лоста. Инспектор Виктор Грандес го чакаше от другата страна, в окаян вид, но усмихнат и със значката си в ръка. Служителят му отвори вратичката и инспекторът влезе в кабината, като поздрави свещениците с кимване и ми намигна. Само след секунди се понесохме в празнотата.

Кабината се издигна от терминала в посока към края на планината. Свещениците се бяха скупчили в едната половина, очевидно настроени да се наслаждават на гледките на вечерна Барселона и да не обръщат внимание на онази мътна работа — независимо каква, — която бе събрала Грандес и мен на това място. Инспекторът бавно се присламчи към мен и ми показа оръжието, което държеше в ръка. Големи червени облаци се носеха над водите на пристанището. Кабината на лифта потъна в един от тях и за миг като че ли бяхме потопени в огнено езеро.

— Качвали ли сте се някога на лифта? — попита Грандес.

Кимнах.

— Дъщеря ми го обожава. Един път месечно ме моли да попътуваме в двете посоки. Малко е скъпо, но си заслужава.

— С парите, които ви плаща старият Видал, за да ме продадете, сигурно ще можете да водите дъщеря си тук всеки ден, ако ви се прииска. Просто съм любопитен: каква цена определи той за мен?

Грандес се усмихна. Кабината изплува от големия ален облак и ние видяхме, че сме увиснали над пристанището, а светлините на града се бяха разлели по тъмните му води.

— Петнайсет хиляди песети — отвърна той, като потупа един бял плик, който се подаваше от джоба на палтото му.

— Предполагам, че би трябвало да се чувствам поласкан. Някои убиват и за две дуро^[3]. А тук включена ли е цената за това, че предадохте двама от хората си?

— Нека ви припомня, че единственият тук, който е убил някого, сте вие.

На този етап четиримата свещеници вече ни наблюдаваха смаяни и ужасени, забравили за прелестите на главозамайващия полет над града. Грандес им хвърли един бегъл поглед.

— Когато стигнем първата спирка, стига да не искам твърде много, ще бъда благодарен на Ваши Високопреосвещенства, ако слезете и ни оставите да обсъдим нашите светски дела.

Кулата на пристанищния док се издигаше пред нас като купол от стомана и кабели, изтръгнат от някаква механична катедрала. Кабината влезе в купола и спря на платформата. Когато вратичката се отвори, четиримата свещеници излязоха бързешком. С пистолет в ръка, Грандес ми нареди да отида в дъното на кабината. На слизане един от свещениците ме изгледа загрижено.

— Не се тревожете, млади човече, ще се обадим в полицията — рече той, преди вратата да се затвори отново.

— Непременно се обадете — отвърна Грандес.

Когато вратата отново бе залостена, кабината продължи своя курс. Изплувахме от кулата на пристанището и се понесохме по последната отсечка от маршрута. Инспекторът се приближи до прозореца и се загледа в зрелището на града, мираж от светлини и мъгла, катедрали и дворци, улички и широки булеварди, оплетени в един лабиринт от сенки.

— Градът на прокълнатите — рече Грандес. — Колкото по-отдалече го гледаш, толкова по-хубав ти се струва.

— Това ли е моята епитафия?

— Няма да ви убия, Мартин. Аз не убивам хора. Вие ще го направите вместо мен. Като услуга — за мен и за вас самия. Знаете, че имам право.

Без повече усукване инспекторът разби с три изстрела заключващия механизъм на вратичката и я отвори с ритник. Тя остана да виси във въздуха и един влажен вятър нахлу в кабината.

— Няма да почувствате нищо, Мартин. Повярвайте ми. Ударът на куршума не отнема и една десета от секундата. Просто миг. А после — покой.

Погледнах към отворената врата. Пред мен се разкриваше празно пространство, бездна, дълбока седемдесет метра. Погледнах и към кулата Сан Себастиан и прецених, че щяхме да стигнем до нея след няколко минути. Грандес прочете мислите ми.

— След няколко минути всичко ще е свършило, Мартин. Би трябвало да ми благодарите.

— Наистина ли мислите, че аз съм убил всички онези хора, инспекторе?

Грандес вдигна револвера и се прицели в сърцето ми.

— Не зная и хич не ме е грижа.

— Мислех, че сме приятели.

Той се усмихна и изруга под сурдинка.

— Вие нямате приятели, Мартин.

Чух гърмежа от изстрела и почувствах удар в гърдите, сякаш ме бяха цапардосали с пневматичен чук в ребрата. Паднах по гръб, останал без дъх, и спазъм от болка се разля по тялото ми като запален бензин. Грандес ме бе хванал за нозете и ме влачеше към вратичката. Отсреща върхът на кулата Сан Себастиан изплува сред воал от облаци. Грандес прекрачи през тялото ми и коленичи зад мен. Сграбчи раменете ми и се зае да ме бута към отвора. Почувствах влажния вятър върху краката си. Инспекторът ме бутна още веднъж и краката ми увиснаха извън платформата на кабината. Силата на гравитацията ме дръпна мигновено. Вече започвах да падам.

Протегнах ръце към полицая и впих пръсти в шията му. Закотвен от тежестта на тялото ми, инспекторът не можеше да мръдне от прага на вратичката. Здраво вкопчен, аз с всички сили притисках трахеята и артериите на врата му. Той се бореше да се освободи от хватката ми с една ръка, докато с другата търсеше пипнешком оръжието си. Най-сетне пръстите му намериха приклада на пистолета и се плъзнаха към спусъка. Куршумът одраска слепоочието ми и се удари в рамката на вратичката. Оттам рикошира към вътрешността на кабината и прониза дланта на инспектора. Забих нокти в шията му, усещайки как плътта му поддава. Грандес изстена. Изтеглих се с всички сили нагоре и успях да прибера повече от половината си тяло обратно в кабината. Щом успях да се хвана за металните стени, пуснах Грандес и се хвърлих настрани от него.

Опипах гърдите си и намерих дупката, която бе оставил изстрелът на инспектора. Разтворих палтото си и измъкнах екземпляра от „Стъпалата към небето“. Куршумът бе пробил предната корица и почти четиристотинте страници на книгата, и се подаваше от задната корица като връхчето на сребърен пръст. До мен Грандес се гърчеше на пода и отчаяно се държеше за гърлото. Лицето му бе мораво, а вените по челото и слепоочията му бяха изпъкнали като въжета. Той ми отправи умоляващ поглед. Паяжина от спукани кръвоносни съдове бе плъзнала в очите му и аз разбрах, че съм смазал трахеята му, тъй че той се задушаваше безвъзвратно. Наблюдавах го как се тресе на пода в бавна агония. Измъкнах белия плик, който стърчеше от джоба му. Отворих го и преброих петнайсет хиляди песети. Цената на моя живот. Прибрах плика. Грандес се влачеше по пода, мъчейки се да стигне оръжието си. Надигнах се и ритнах пистолета по-далече от ръцете му. Инспекторът сграбчи глезена ми, молейки за милост.

— Къде е Марласка? — попитах го аз.

Глух стон се изтръгна от гърлото му. Погледнах го право в очите и осъзнах, че той се смее. Кабината бе влязла вече във вътрешността на кулата Сан Себастиан, когато го блъснах през вратичката и видях как тялото му се сгромоляса от почти осемдесет метра височина из един лабиринт от релси, кабели, назъбени колела и стоманени лостове, които го разкъсаха на парчета, докато падаше.