Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (66)

1

Вече се беше смрачило, когато стигнахме до книжарницата. Едно златисто зарево нарушаваше вечерната синева пред вратите на „Семпере и синове“, където се бяха събрали стотина души със свещи в ръце. Някои плачеха мълчаливо, други си разменяха погледи, без да знаят какво да кажат. Разпознах някои лица — приятели и клиенти на Семпере, хора, на които старият книжар бе подарявал книги, хора, посветени в изкуството на четенето благодарение на него. Докато новината се разнасяше из квартала, продължаваха да пристигат още приятели и читатели, които не можеха да повярват, че господин Семпере вече не е между живите.

Лампите в книжарницата бяха запалени и вътре се виждаше дон Густаво Барсело, прегърнал с всички сили един млад мъж, който едва се държеше на краката си. Не осъзнах, че това бе синът на Семпере, докато Изабела не стисна ръката ми и не ме въведе в книжарницата. Когато ме видя да влизам, Барсело вдигна поглед и ми отправи печална усмивка. Синът на книжаря ридаеше в прегръдките му и на мен не ми достигна смелост да отида да се здрависам с него. Изабела бе тази, която се приближи до него и сложи длан на гърба му. Семпере син се обърна и аз видях съкрушеното му лице. Изабела го отведе до един стол и му помогна да седне; той направо рухна на седалката като счупена кукла. Тогава Изабела коленичи до него и го прегърна. Никога не съм се гордял така с някого, както се гордеех с нея в този миг. Тя вече не изглеждаше момиче, а жена, по-силна и по-мъдра от всички, които присъствахме там.

Барсело се приближи до мен и ми подаде треперещата си ръка. Аз я стиснах.

— Случило се е преди два часа — обясни той с пресипнал глас. — Останал за малко сам в книжарницата и когато синът му се върнал… Казват, че се препирал с някого… Не зная. Според доктора сърцето му не е издържало.

Преглътнах с мъка.

— Къде е?

Барсело посочи с глава към вратата на задната стая. Кимнах и тръгнах натам. Преди да вляза, поех дълбоко дъх и стиснах юмруци. Прекрачих прага и го видях. Беше положен върху една маса, със скръстени на корема ръце. Кожата му бе тебеширенобяла, а чертите му бяха хлътнали, сякаш лицето му бе от картон. Очите му все още бяха отворени. Осъзнах, че не ми достига въздух. Чувствах се така, сякаш бях получил силен удар в стомаха. Подпрях се на масата и си поех дъх. После се наведох към него и склопих клепачите му. Помилвах студената му буза и хвърлих поглед наоколо към този свят от страници и блянове, който той бе създал. Искаше ми се да вярвам, че Семпере все още си е там, сред своите книги и приятели. Чух стъпки зад гърба си и се обърнах. Барсело тъкмо въвеждаше в стаята двама мрачни наглед, облечени в черно мъже. Видът им не оставяше място за съмнение относно занаята им.

— Тези господа са от погребалното бюро — рече Барсело.

Те кимнаха за поздрав с професионална сериозност и се приближиха да огледат тялото. Единият от тях, висок и мършав мъж, набързо взе мерки и каза нещо на спътника си, който кимна и записа указанията му в малък бележник.

— Ако не възникне някакво изменение, погребението ще бъде утре следобед в Източното гробище — каза Барсело. — Реших аз да се заема да уредя всичко, защото синът му е съсипан, нали виждате. При тези работи, колкото по-скоро…

— Благодаря ви, дон Густаво.

Книжарят хвърли един поглед на стария си приятел и се усмихна през сълзи.

— И какво ще правим сега, когато старецът ни изостави? — рече той.

— Не зная…

Единият от погребалните агенти се покашля дискретно, за да привлече вниманието ни.

— Ако нямате нищо против, сега ще отидем с колегата да донесем ковчега и…

— Правете каквото трябва да правите — прекъснах го аз.

— Някакви предпочитания относно ритуала?

Изгледах го неразбиращо.

— Вярващ ли беше покойникът?

— Господин Семпере вярваше в книгите — отвърнах.

— Разбирам — рече той и излезе от стаята.

Погледнах Барсело, който само сви рамене.

— Нека да попитам сина му — добавих аз.

Отидох отново в предното помещение на книжарницата. Изабела, която бе все така приведена до Семпере, ми хвърли въпросителен поглед и се изправи. Дойде при мен и аз тихичко изложих пред нея проблема.

— Господин Семпере беше добър приятел на енорийския свещеник от съседната църква „Санта Ана“. Носи се мълва, че ония от архиепископията още преди години искали да го отстранят заради непокорство, но понеже е твърде стар, предпочели да го изчакат да си умре. Просто не могат да излязат наглава с него.

— Значи той е човекът, който ни е нужен — рекох.

— Ще говоря с него — каза Изабела.

Посочих към Семпере син.

— Как е той?

Изабела ме погледна право в очите.

— Ами вие?

— Добре съм — излъгах. — Кой ще остане при него тази нощ?

— Аз — рече тя, без да се поколебае дори за миг.

Кимнах и я целунах по бузата, преди да се върна в задната стая. Там Барсело бе седнал пред стария си приятел и докато двамата погребални агенти взимаха мерки и обсъждаха въпроса за костюма и обувките, той наля две чаши бренди и ми подаде едната. Седнах до него.

— За здравето на нашия приятел Семпере, който научи всички ни как да четем, ако не и как да живеем — заяви той.

Вдигнахме тост и пихме мълчаливо. Останахме там, докато агентите се върнаха с ковчега и с дрехите, с които Семпере щеше да бъде погребан.

— Ако нямате нищо против, ние ще се погрижим за това — предложи онзи от двамата, който изглеждаше по-отракан. Аз се съгласих. Преди да вляза пак в предната част на книжарницата, взех онзи стар екземпляр от „Големите надежди“, който така и не бях прибрал, и го сложих в ръцете на господин Семпере.

— За из път — казах.

След четвърт час служителите от погребалното бюро изнесоха ковчега и го поставиха върху една голяма маса, разположена в средата на книжарницата. Множество хора се тълпяха отвън на улицата и чакаха в пълно мълчание. Отидох до вратата и я отворих. Един по един, приятелите на „Семпере и синове“ влизаха вътре, за да се простят с книжаря. Мнозина не можеха да сдържат сълзите си и при тази скръбна гледка Изабела хвана младия Семпере за ръка и го отведе в апартамента точно над книжарницата, където бе живял цял живот с баща си. Барсело и аз останахме долу да бдим над стария Семпере, докато хората прииждаха да се сбогуват с него. Някои от тях — онези, които му бяха най-близки — се присъединяваха към нас. Бдението продължи цяла нощ. Барсело остана до пет сутринта, а аз не си тръгнах, докато Изабела не слезе долу малко след зазоряване и не ми нареди да се прибера вкъщи, па макар и само за да се преоблека и поосвежа.

Погледнах клетия Семпере и му се усмихнах. Не можех да повярвам, че никога вече нямаше да го видя зад тезгяха, щом влезех през тази врата. Спомних си първото си посещение в книжарницата, когато бях просто един малчуган и книжарят ми изглеждаше висок и силен. Несломим. Най-мъдрият човек на света.

— Идете си вкъщи, моля ви — прошепна Изабела.

— Защо?

— Моля ви…

Сетне ме изпрати до улицата и ме прегърна.

— Зная колко привързан бяхте към него и какво означаваше той за вас — рече тя.

Никой не знае, помислих си. Никой. Но все пак кимнах и след като я целунах по бузата, закрачих безцелно из разни улици, които ми се видяха по-пусти от когато и да било. Ако не спирам, мислех си, ако все така продължавам да вървя, не ще забележа, че светът, който смятах, че познавам, вече не съществува.