Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (7)

7

Ето как стана така, че няколко месеца след като навърших двайсет години, получих и приех предложението да пиша евтини романи под псевдонима Игнациус Б. Самсон. Договорът ми ме задължаваше да предавам всеки месец двеста машинописни страници, изтъкани от интриги, убийства в средите на висшето общество, безчет ужаси в разни престъпни свърталища, незаконни връзки между жестоки земевладелци с решителна челюст и госпожички с несподелими въжделения, както и всевъзможни заплетени семейни саги с тайни, по-тежки и мътни дори от водите на пристанището. От тази поредица, която реших да кръстя „Градът на прокълнатите“, всеки месец щеше да излиза по едно томче с твърда подвързия и шарени корици. В замяна щях да получавам повече пари, отколкото някога си бях представял, че бих могъл да изкарам със занимание, което ценях, а едничката цензура бе наложена от интереса на читателите, които трябваше да спечеля. Условията на офертата ме задължаваха да крия авторството си зад екстравагантен псевдоним, но в дадения момент това ми изглеждаше незначителна цена за възможността да се издържам, вършейки работата, за която винаги бях мечтал. Щях да се отрека от суетата да видя името си, напечатано върху моя труд, но не и от самия себе си и от своята истинска същност.

Моите издатели бяха двама живописни граждани, които се казваха Баридо и Ескобиляс. Баридо — дребен, тантурест и с лице, вечно плувнало в мазна и загадъчна усмивка, беше мозъкът на предприятието. Идваше от средите на колбасарската индустрия и въпреки че не бе чел повече от три книги през живота си, в това число катехизиса и телефонния указател, имаше пословичната дързост да си пъха носа в счетоводните книги, които фалшифицираше заради своите инвеститори. За целта си служеше с измислици, надминаващи и въображението на авторите, които издателството, точно според предсказанията на Видал, мамеше, изцеждаше като лимони и в крайна сметка изритваше в канавката, щом задухаше друг вятър — а това неизменно се случваше, рано или късно.

Ескобиляс изпълняваше второстепенна роля. Висок, мършав и с донякъде заплашителна външност, той бе работил като погребален агент и въпреки натрапчивия одеколон, с който обливаше интимните си части, от него сякаш винаги се процеждаше смътна миризма на формол^[1], от която на човек му настръхваха косите. Той изпълняваше по същество длъжността на зловещ надзирател, с камшик в ръка и готов да върши мръсната работа, за която Баридо, поради по-приветливия си нрав и не тъй атлетичното си телосложение, бе по-зле пригоден. Любовното трио се допълваше от секретарката на дирекцията, Ерминия, която ги следваше навсякъде като вярно куче и която всички наричаха Усойницата, защото, макар и да изглеждаше същинска божа кравичка, бе опасна като разгонена отровна змия.

Като оставим любезностите настрана, аз се стараех да се виждам с тях колкото се можеше по-рядко. Нашите взаимоотношения бяха строго комерсиални и никоя от страните не изгаряше от желание да промени установения протокол. Бях си поставил за цел да се възползвам максимално от предоставения случай и да работя усърдно, за да докажа на Видал, а и на самия себе си, че правя всичко възможно да заслужа неговата помощ и оказаното ми доверие. Щом се позамогнах малко, реших да напусна пансиона на доня Кармен в търсене на по-благоприятни хоризонти. От известно време бях хвърлил око на една внушителна къща на улица „Фласадерс“ №30, на един хвърлей от Пасео дел Борн. Години наред, отивайки от пансиона до редакцията и обратно, бях минавал все покрай нея. Сградата, увенчана с една кула, която изникваше от фасада, украсена с релефи и водоливници, от години бе затворена, а главният й вход — запечатан с вериги и ръждясали катинари. Въпреки мрачния и претенциозен вид на къщата — а може би тъкмо поради тази причина, — идеята да се нанеса да живея там будеше у мен онова сладострастно чувство, което пораждат неблагоразумните идеи. При други обстоятелства щях да заключа, че подобно жилище далеч надхвърля оскъдния ми бюджет, но поради дългите години на немара и забрава, на които то явно бе обречено, хранех надеждата, че ако никой друг не го иска, собствениците му навярно ще приемат предложението ми.

Поразпитах из квартала и се уверих, че къщата от много години бе необитаема, а правото на собственост бе в ръцете на един управител на недвижими имоти на име Висенс Клавѐ, който имаше кантора на улица „Комерсио“, точно срещу пазара. Клаве беше господин от старата школа със склонност да се облича като онези статуи на кметове и отци на родината, които човек може да види при входовете на парка Сиудадела. При най-малкото невнимание от страна на събеседника той се впускаше в словесни излияния, които не подминаваха ни земните, ни божествените дела.

— Значи сте писател? О, бих могъл да ви разкажа такива истории, които ще ви дадат материал за добри книги.

— Не се съмнявам. Защо не започнете с историята на къщата на „Фласадерс“, номер трийсет?

Клаве доби изражение на маска от гръцка трагедия.

— Къщата с кулата?

— Същата.

— Повярвайте ми, млади човече, хич не ви трябва да живеете там.

— И защо не?

Клаве сниши глас и мърморейки, сякаш се боеше, че и стените могат да ни чуят, отсъди с погребален тон:

— Тази къща е пълен кутсуз. Посетих я, когато отидохме заедно с нотариуса да я запечатаме и ви уверявам, че дори старата част на гробището Монжуик изглежда по-жизнерадостна. Оттогава си стои празна. Мястото е свързано с лоши спомени. Никой не го иска.

— Тия спомени не може да са по-лоши от моите и при всички случаи ще помогнат да се свали цената, която искат за тази къща.

— Някои цени не могат да се платят с пари.

— Възможно ли е все пак да я видя?

Посетих за пръв път къщата с кулата в едно мартенско утро в компанията на управителя, неговия секретар и един инспектор от банката, която притежаваше нотариалния акт. Имотът, както изглеждаше, с години бил въвлечен в сложен лабиринт от правни спорове, докато накрая се върнал в кредитната институция, която бе дала поръчителство на последния собственик. Ако Клаве казваше истината, никой не бе влизал там поне от двайсет години.