Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гробището на забравените книги (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El juego del ángel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Карлос Руис Сафон. Играта на ангела

Испанска, първо издание

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Людмила Петрова

Оформление на корицата: Румен Хараламбиев

ISBN: 978-954-321-633-8

 

Преводът е направен по изданието:

Carlos Ruiz Zafon

El juego del ángel

© Dragonworks S.L. 2008

 

© Светла Христова, превод, 2009

© Издателство „Изток-Запад“, 2009

 

Формат 16/60/90

Обем 29.5 п.к.

Дадена за печат ноември 2009

Излязла от печат декември 2009

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

История

  1. — Добавяне

34

Трамваят спря пред вратите на кулата Белесгуард[1], където градът сякаш издъхваше в подножието на хълма. Отправих се към портите на гробището Сан Хервасио, като следвах пътеката от жълтеникаво сияние, която светлините на трамвая дълбаеха в завесата на дъжда. Стените на гробището се издигаха на около петдесет метра разстояние, образувайки мраморна крепост, над която изникваше гора от статуи с цвета на бурята. На входа се натъкнах на будка, в която един пазач, навлечен с палто, грееше ръцете си на мангал. Щом ме видя да се появявам в дъжда, се надигна сепнат. Разгледа ме за няколко секунди, преди да отвори вратичката.

— Търся пантеона на фамилията Марласка.

— След по-малко от половин час ще се стъмни. По-добре елате друг ден.

— Колкото по-бързо ми кажете къде се намира, толкова по-скоро ще си отида.

Пазачът направи справка в регистъра и ми посочи с пръст местонахождението върху картата на гробището, която висеше на стената. Отдалечих се, без да му благодаря.

Не ми бе трудно да намеря пантеона сред цитаделата от гробници и мавзолеи, скупчени сред гробищните стени. Постройката се издигаше върху мраморна основа. Изграден в модернистичен стил, пантеонът описваше нещо като арка, образувана от две големи стълбища, разположени амфитеатрално. Те водеха към една поддържана от колони галерия, в чийто интериор имаше притвор с надгробни плочи. Галерията бе увенчана от купол, на чийто връх се издигаше фигура от почернял мрамор. Лицето й бе покрито с було, но с приближаването си към пантеона човек добиваше впечатлението, че този задгробен страж полека върти главата си, за да го следи с поглед. Качих се по едно от стълбищата и когато стигнах до входа на галерията, спрях, за да погледна назад. Светлините на града се съзираха в дъжда, далечни и смътни.

Влязох в галерията. В центъра се издигаше статуя на женска фигура, обгърнала едно разпятие в молитвена поза. Лицето й бе обезобразено от удари и някой бе боядисал в черно очите и устните, придавайки й вълче изражение. Това не бе единственият признак за оскверняване на пантеона. По надгробните плочи личаха драскотини, нанесени с някакъв остър предмет, а някои от тях бяха изпъстрени с неприлични рисунки и думи, които едва се четяха в сумрака. Гробът на Диего Марласка бе в дъното. Приближих се до него и сложих ръка върху плочата. Сетне извадих снимката на Марласка, която Салвадор ми бе дал, и я разгледах.

Именно в този момент чух стъпките по стълбите, които водеха нагоре към пантеона. Пъхнах снимката в палтото си и се обърнах с лице към входа на галерията. Стъпките бяха стихнали и сега се чуваше само дъждът, който потропваше по мрамора. Приближих се бавно до входа и надникнах навън. Силуетът стоеше с гръб към мен и съзерцаваше града в далечината. Беше жена, облечена в бяло, а главата й бе покрита с шал. Обърна се бавно и ме погледна. Усмихваше се. Въпреки изминалите години я познах незабавно. Ирене Сабино. Направих крачка към нея и едва тогава осъзнах, че зад мен имаше още някой. От удара в тила пред очите ми избухна бяла светлина. Усетих, че падам на колене. Миг по-късно се свлякох върху покрития с локви мрамор. Един тъмен силует бе изрязан на фона на дъжда. Ирене коленичи до мен. Почувствах как ръката й обгърна главата ми и опипа удареното място. Сетне видях пръстите й, целите в кръв. Тя помилва лицето ми с тях. Последното, което видях, преди да изгубя свяст, бе как Ирене Сабино извади един сгъваем бръснач и бавно го отвори, а сребристи капки дъжд се плъзгаха по острието му, докато тя го насочваше към мен.

 

 

Отворих очи и в тях нахлу ослепителното сияние на една маслена лампа. Лицето на пазача ме наблюдаваше, абсолютно безизразно. Опитах се да примигна и взрив от болка прониза черепа ми, започвайки от тила.

— Жив ли сте? — попита пазачът, без да стане ясно дали въпросът бе отправен към мен, или бе чисто реторичен.

— Да — изстенах аз. — И през ум да не ви минава да ме тикнете в някой ров.

Той ми помогна да се надигна полека. При най-малкото движение усещах пронизваща болка в главата.

— Какво стана?

— Вие ще кажете. Трябваше да затворя още преди час, но като не ви видях да излизате, дойдох дотук да видя какво става и ви заварих да спите като пън.

— А жената?

— Коя жена?

— Бяха двама души.

— Две жени?

Въздъхнах и поклатих глава.

— Бихте ли ми помогнали да стана?

С помощта на пазача успях да се изправя. Едва тогава усетих една смъдяща болка и забелязах, че ризата ми е разтворена. Няколко повърхностни разреза пресичаха гърдите ми.

— Чуйте, тая работа хич не изглежда добре…

Закопчах палтото си и докато правех това, опипах вътрешния си джоб. Снимката на Марласка бе изчезнала.

— Имате ли телефон в будката?

— Телефон? Да бе, как не. Намира се в салона с турската баня.

— Можете ли поне да ми помогнете да стигна до кулата Белесгуард, за да си повикам такси оттам?

Пазачът изруга и ме подхвана през раменете.

— Хубаво ви казвах аз да дойдете друг ден — рече той примирено.

Бележки

[1] Творба на Антони Гауди, построена между 1900 и 1909 г.