Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (55)

31

Един от първите присъщи похвати на професионалния писател, които Изабела бе усвоила от мен, бе изкуството на отлагането. Всеки ветеран в този занаят знае, че кое да е занимание, като се почне от подострянето на молива и се стигне до зяпането на мухите, има приоритет пред сядането на писалището и напрягането на мозъка. Изабела бе усвоила този основен урок сякаш чрез осмоза и когато се прибрах вкъщи, я заварих не на бюрото й, а в кухнята, където доизкусуряваше едно ястие, което изглеждаше и ухаеше така, сякаш приготвянето му бе отнело няколко часа.

— Празнуваме ли нещо? — попитах аз.

— Не ми се вярва, като ви гледам физиономията.

— На какво мирише?

— Патица с круши на фурна и шоколадов сос. Намерих рецептата в една от готварските ви книги.

— Аз нямам готварски книги.

Изабела стана и донесе един подвързан с кожа том, който остави на масата. Заглавието му беше „Стоте и една най-добри рецепти на френската кухня“ от Мишел Арагон.

— Така си мислите вие. На втория ред на рафтовете на библиотеката намерих какво ли не, включително един наръчник по брачна хигиена от доктор Перес-Агуадо с твърде недвусмислени илюстрации и бисери от рода на „поради божествен промисъл жената не познава плътски въжделения и нейното духовно и чувствено осъществяване по най-естествен начин се сублимира в майчинството и домакинската шетня“. Тук имате направо мините на цар Соломон.

— А мога ли да зная какво си търсила на втория ред на рафтовете?

— Вдъхновение. И ето че го намерих.

— Да, но от кулинарен тип. Бяхме се разбрали, че ще пишеш всеки божи ден, с или без вдъхновение.

— Писането не ми спори. И за това сте виновен вие, защото ме карате да работя на няколко места и ме забърквате във вашите интриги с непорочния Семпере младши.

— Уместно ли ти се струва да се присмиваш на човека, който е отчаяно влюбен в теб?

— Какво?

— Много добре ме чу. Семпере син ми довери, че си му отнела съня. Буквално! Не спи, не яде, не пие, не може даже да се изпикае, горкичкият, защото по цял ден мисли само за теб.

— Бълнувате!

— Ако някой бълнува, това е клетият Семпере. Да беше го видяла! Идеше ми да му тегля един куршум, че да го избавя от тия мъки и страдания.

— Ама той не ми обръща никакво внимание! — запротестира Изабела.

— Защото не знае как да си разкрие сърцето и да намери подходящите думи, в които да облече чувствата си. Мъжете сме такива, недодялани и първични.

— Да, ама много лесно намери думите, с които ми дръпна едно конско, когато наредих погрешно колекцията „Национални епизоди“^[1]. Изведнъж му дойде дар слово.

— Това е нещо различно. Административното общуване е едно, а езикът на страстта — съвсем друго.

— Глупости!

— Нищо глупаво няма в любовта, уважаема асистентке. И за да сменим темата, ще вечеряме ли, или не?

Изабела бе наредила масата по начин, подобаващ на приготвеното от нея пиршество. Бе изложила цял арсенал от чинии, прибори и чаши, които никога не бях виждал.

— Просто не зная как може да имате такива прелестни неща и да не ги използвате. Всичко това стоеше в кутии в стаята до пералното помещение — рече тя. — Мъжка му работа!

Вдигнах един от ножовете и го разгледах на светлината на свещите, запалени от Изабела. Осъзнах, че това бе част от покъщнината на Диего Марласка и почувствах как апетитът ми напълно се изпари.

— Случило ли се е нещо? — попита Изабела.

Поклатих глава. Моята помощничка сервира две чинии и ме загледа с очакване. Изядох една хапка и се усмихнах, кимайки одобрително.

— Много е вкусно — рекох.

— На мен ми се струва малко жилаво. В рецептата пишеше, че трябва да се пече на бавен огън не знам си колко време, ама тая ваша печка или гори съвсем мижаво, или направо изпепелява, без някакво междинно положение.

— Много си е добре — повторих аз, като продължих да се храня без охота.

Тя само ме изгледа с крайчеца на окото. Вечеряхме мълчаливо, като единствената ни компания бе звукът от подрънкването на приборите и чашите.

— Сериозно ли казахте онова за Семпере син?

Кимнах, без да вдигам очи от чинията си.

— И какво още ви каза той за мен?

— Каза, че имаш класическа хубост, че си умна и извънредно женствена — ех, колко е сантиментален! — и че усеща как между вас се е зародила една духовна връзка.

Изабела ми отправи убийствен поглед.

— Закълнете се, че не си измисляте всичко това — рече тя.

Сложих десницата си върху готварската книга и вдигнах лявата си ръка.

— Заклевам се върху „Стоте и една най-добри рецепти на френската кухня“ — обявих аз.

— Човек обикновено полага клетва с другата ръка.

Смених ръцете и повторих изявлението си с най-тържествено изражение. Изабела изпръхтя.

— И какво да правя сега?

— Нямам представа. Какво правят влюбените? Ходят на разходка, на танци…

— Ама аз не съм влюбена в този господин.

Продължих да похапвам от патицата със сладък сос, като се правех, че не забелязвам настойчивия поглед на Изабела. След малко тя удари с ръка по масата.

— Бъдете така любезен да ме погледнете. За всичко сте виновен вие!

Оставих спокойно приборите, избърсах се със салфетката и я погледнах.

— Какво да правя сега? — попита отново тя.

— Зависи. Харесваш ли Семпере, или не?

Облак от съмнение премина по лицето й.

— Не зная. Първо на първо, малко е възрастен за мен.

— Той фактически ми е връстник — отбелязах. — Може да е най-много с година или две по-голям от мен. Е, може и да са три.

— Или пък четири-пет.

Въздъхнах.

— Човекът е в разцвета на силите си. Нали се бяхме разбрали, че на теб ти допадат по-улегналите.

— Не се шегувайте!

— Изабела, не е моя работа да ти казвам какво да правиш…

— Само това оставаше!

— Нека да довърша. Искам да кажа, че това си е нещо между Семпере син и теб. Ако искаш съвет от мен, бих ти казал да му дадеш един шанс. Нищо повече. Ако тия дни той реши да направи първата крачка и те покани, да речем, на закуска, приеми поканата. Може би ще се разговорите, ще се опознаете и накрая ще станете големи приятели. А може би не. Но според мен Семпере е добър човек, интересът му към теб е искрен и даже бих дръзнал да кажа, че ако помислиш малко, ще осъзнаеш, че и ти изпитваш нещо към него.

— Вие сте просто луд.

— Може, но Семпере не е. И мисля, че да се отнесеш с неуважение към обичта и възхищението, които той изпитва към теб, би било подло. А ти не си такава.

— Това е емоционално изнудване!

— Не, това е животът.

Изабела направо ме изпепеляваше с поглед. Аз й се усмихнах.

— Поне имайте добрината да си довършите вечерята — нареди тя.

Опразних чинията, обрах старателно соса с хляб и въздъхнах със задоволство.

— Какво има за десерт?

 

 

След вечеря оставих в читалнята една замислена Изабела, потънала в съмнения и безпокойства, и се качих в кабинета си в кулата. Извадих снимката на Диего Марласка, която бях заел от Салвадор, и я оставих под настолната лампа. Сетне хвърлих поглед на малката цитадела от бележници, записки и листове, които бях натрупал заради поръчката на тартора. С ръце, още студени от приборите на Диего Марласка, лесно можех да си представя как моят предшественик е седял в кабинета и е съзерцавал същата гледка над покривите на Рибера. Взех наслуки една от моите страници и я зачетох. Думите и фразите ми звучаха познато, защото бяха съчинени от мен, но метежният дух, който ги изпълваше, ми се стори по-чужд от всякога. Пуснах листа на пода и вдигнах поглед, за да срещна собственото си отражение в стъклото на прозореца — един непознат в синкавата мрачина, която бе погребала града. Разбрах, че не ще мога да работя тая нощ, че ще бъда неспособен да нахвърлям дори един абзац за тартора. Загасих лампата на писалището си и останах да седя в сумрака, като слушах как вятърът бръсне прозорците и си представях как Диего Марласка, обхванат от пламъци, пада във водите на резервоара и последните мехурчета въздух се откъсват от устните му, а ледената течност нахлува в дробовете му.

Събудих се призори със схванато тяло, сгушено в креслото на кабинета. Станах и чух как два-три елемента от моята анатомия изскърцаха. Завлякох се до прозореца и го разтворих широко. Терасите на стария град искряха от слана и едно пурпурно небе бе прихлупило Барселона. Когато камбаните на „Санта Мария дел Мар“ забиха, рояк от черни криле излетя от някакъв гълъбарник. Студеният, режещ вятър носеше миризма от пристанището и сажди от комините на квартала.

Слязох долу и се отправих към кухнята, за да сваря кафе. Хвърлих един поглед на килера и останах изумен. Откакто Изабела живееше в къщата, моят запас от провизии напомняше асортимента на бакалницата „Килес“ на Рамбла де Каталуня. Сред изложените екзотични деликатеси, внесени от магазина на нейния баща, намерих една тенекиена кутия английски бисквити с шоколадова глазура и реших да ги опитам. Половин час по-късно, когато вените ми се изпълниха със захар и кофеин, мозъкът ми заработи и ми дойде гениалната идея да започна деня, като си усложня още малко живота — ако това изобщо бе възможно. Веднага щом търговците отвореха дюкяните си, аз щях да посетя магазина на улица „Принсеса“, продаващ артикули за магове и илюзионисти.

— Какво правите тук, буден по това време?

Гласът на моята съвест, Изабела, ме наблюдаваше от прага.

— Ям бисквити.

Тя седна на масата и си наля чаша кафе. Изглеждаше така, сякаш не бе мигнала цяла нощ.

— Баща ми казва, че тази е любимата марка на кралицата майка.

— Значи затова тя изглежда толкова добре.

Изабела си взе една бисквита и я захапа разсеяно.

— Помисли ли какво ще предприемеш? По отношение на Семпере, имам предвид…

Тя ми хвърли един отровен поглед.

— А вие какво ще предприемете днес? Нищо добро, това поне е сигурно.

— Трябва да направя няколко посещения.

— Да бе.

— Какво искаш да кажеш с това?

Изабела остави чашата на масата и се обърна към мен с изражението, което добиваше, когато се канеше да ме подложи на разпит.

— Защо никога не говорите за тая работа, дето я вършите с оня тип, тартора?

— По ред причини, но най-вече за твое добро.

— За мое добро, значи. Ама че съм глупачка, как не се сетих. Впрочем, забравих да ви кажа, че вчера се отби вашият приятел, инспекторът.

— Грандес? Сам ли беше?

— Не. Придружаваха го двама биячи, грамадни като гардероби и с физиономия на хрътки.

При мисълта за Маркос и Кастело, застанали на прага на дома ми, стомахът ми се сви на топка.

— Какво искаше Грандес?

— Не спомена.

— А какво каза?

— Попита ме коя съм.

— И ти какво му отговори?

— Че съм ваша любовница.

— Много умно, няма що.

— Какво пък, на единия от здравеняците това май му се видя доста забавно.

Изабела си взе още една бисквита и я излапа на две хапки. Когато забеляза, че я гледам накриво, веднага спря да дъвче.

— Че какво толкова съм казала? — попита тя с пълна уста, разпръсквайки цял облак от трохи.