Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (27)

3

Когато се прибрах вкъщи, заварих инспектор Виктор Грандес да пуши невъзмутимо, седнал на стъпалата пред портала. Щом ме видя, се усмихна с онзи чар на известен и обичан актьор, сякаш беше стар приятел, отбил се да поднесе почитанията си. Седнах до него и той ми предложи отворената си табакера. Забелязах, че цигарите са марка „Житан“. Взех си една.

— А къде са Хензел и Гретел?

— Маркос и Кастело не можаха да дойдат. Получихме донос и те отидоха да приберат един стар познайник от Пуебло Секо^[1], който вероятно има нужда от известно убеждаване, за да му се опресни паметта.

— Клетникът!

— Ако им бях казал, че се каня да ви посетя, сигурно щяха да се присъединят към мен. Страшно им допаднахте.

— Истинска любов от пръв поглед, и аз го забелязах. Какво мога да направя за вас, инспекторе? Да ви поканя ли на кафе горе?

— Не бих дръзнал да нахлувам в собственото ви пространство, господин Мартин. Всъщност исках само да ви съобщя лично новината, преди да сте я научили от другаде.

— Каква новина?

— Ескобиляс е починал в болницата днес в ранния следобед.

— Мили Боже! Не знаех — отвърнах аз.

Грандес сви рамене и продължи да пуши мълчаливо.

— Това се очакваше. Какво да се прави?

— Успяхте ли да изясните причините за пожара? — попитах.

Инспекторът ме изгледа продължително, сетне кимна.

— По всичко личи, че някой е залял с бензин господин Баридо и го е подпалил. Пламъците са се разпространили, когато той, обзет от паника, се е опитал да избяга от кабинета си. Съдружникът му и другият служител, които са му се притекли на помощ, са останали в огнения капан.

Преглътнах с мъка. Грандес се усмихна успокоително.

— Днес следобед адвокатът на издателите ми обясни, че предвид на личния характер на договора, който сте подписали с тях, след тяхната кончина последният се прекратява, въпреки че наследниците запазват правата над произведенията, публикувани до момента. Предполагам, че той ще ви съобщи това с писмо, но помислих, че ще ви бъде приятно да го узнаете предварително, ако трябва да вземете някакво решение относно предложението на онзи издател, когото споменахте.

— Благодаря.

— Няма защо.

Грандес допуши цигарата си и хвърли угарката на земята. Усмихна ми се вежливо и се изправи. Потупа ме по рамото и тръгна към улица „Принсеса“.

— Инспекторе? — извиках аз.

Той спря и се обърна.

— Нали не мислите, че…

Инспекторът ми се усмихна уморено.

— Пазете се, Мартин.

Легнах си рано и се събудих внезапно, мислейки, че вече е настъпил следващият ден, ала бързо се уверих, че часът е едва малко след полунощ.

Насън бях видял Баридо и Ескобиляс в плен на огъня. Пламъците лазеха по дрехите им, докато превзеха всеки сантиметър от телата им. Най-напред облеклото, после и кожата им взе да пада на ивици, а очите, изцъклени от паника, се пръснаха от огъня. Телата им се тресяха, раздрусвани от гърчове на агония и ужас, докато накрая рухнаха в отломките, а плътта се отдели от костите като разтопен восък и образува в нозете ми димяща локва. В нея видях отразено собственото си усмихнато лице, преди да духна кибритената клечка, която държах между пръстите си.

Станах, за да си налея чаша вода, и тъй като мислех, че вече съм изпуснал влака на съня, се качих в кабинета и измъкнах от чекмеджето на писалището книгата, която бях изнесъл от Гробището на забравените книги. Запалих настолната лампа и я наклоних така, че светлината й да пада директно върху томчето. Отворих го на първа страница и зачетох.

Lux Aeterna

Д. М.

На пръв поглед книгата предлагаше сбор от текстове и молитви с абсолютно неясен смисъл. Това всъщност бе оригинален ръкопис; състоеше се от неголям брой напечатани на машина страници, подвързани с кожа без излишни глезотии. Продължих да чета и не след дълго ми се стори, че откривам известен метод в последователността на събитията, песните и размишленията, които изпъстряха текста. Езикът имаше собствен ритъм и онова, което първоначално изглеждаше като пълна липса на замисъл или стил, малко по малко разкриваше една хипнотична мелодия, която бавно проникваше в читателя и го потапяше в едно състояние, намиращо се някъде по средата между дълбокия сън и забравата. Същото важеше и за съдържанието, чиято централна тема започна да се изяснява чак когато бях навлязъл доста навътре в първата част — или песен, — защото произведението като че ли бе построено в духа на старинните поеми, съчинени в епохи, в които времето само̀ е определяло своя ход. Тогава осъзнах, че тази „Lux Aeterna“ бе — по липса на друго определение — нещо като книга на мъртвите.

След първите трийсет-четирийсет страници, изпъстрени с витиевати фрази и загадъчни описания, човек навлизаше в детайлна и чудата главоблъсканица от все по-смущаващи молитви. В тях смъртта, обрисувана в стихове със съмнителна метрика ту като бял ангел с очи на влечуго, ту като сияйно дете, бе представена като единствено и вездесъщо божество, проявяващо се в природата, в копнежа и в крехкостта на битието.

Който и да бе този мистериозен Д. М., в неговите стихове смъртта се разгръщаше като ненаситна и вечна сила. Авторът си служеше с твърде заплетена смесица от препратки към различни митове за рая и ада, които тук бяха показани едностранчиво. Според Д. М. имаше само едно начало и един край, само един създател и разрушител, представящ се с различни имена, за да обърка хората и да подложи на изпитания тяхната слабост, един-единствен Бог, чието истинско лице бе разделено на две половини: едната — блага и милостива, а другата — жестока и демонична.

Дотук можах да си направя някакви изводи, защото след тези изходни положения авторът като че ли бе изгубил посоката на своето повествование и ставаше почти невъзможно да се разгадаят препратките и образите, които изпълваха текста под формата на пророчески видения. Урагани от кръв и огън, връхлитащи градове и народи. Армии от облечени в униформа трупове, бродещи из необятните простори и погубващи всичко живо по пътя си. Невръстни деца, обесени с парцали от знамена пред портите на крепости. Черни морета, в които плаваха хиляди изтерзани души, пленени цяла вечност под замръзнали и отровени води. Облаци от пепел и океани от кости и разлагаща се плът, бъкащи от насекоми и змии. Тази поредица от пъклени и отвратителни сцени продължаваше сякаш до безкрай.

Докато разгръщах страниците на ръкописа, имах чувството, че изследвам стъпка по стъпка картата на един болен и помрачен ум. Ред след ред, авторът на тези страници бе документирал, без сам да го осъзнава, спускането си в една бездна от лудост. Последната трета от книгата ми се стори опит за връщане назад, отчаян вик, който той надаваше от килията на своето безразсъдство, за да избегне онзи лабиринт от тунели, който бе изградил в съзнанието си. Текстът угасваше насред една молитва, свършвайки рязко без никакво обяснение.

Когато стигнах дотам, очите ми вече се затваряха от умора. От прозореца към мен повя лек бриз, който идваше откъм морето и отнасяше мъглата от покривите. Канех се да затворя книгата, когато си дадох сметка, че нещо се бе задържало във филтъра на моето съзнание, нещо, което бе свързано с механичния набор на тези страници. Върнах се към началото и започнах да преглеждам наново текста. Открих първото доказателство на петия ред. Оттам нататък същият знак се явяваше на всеки два-три реда. Една от буквите, главното С, навсякъде имаше лек наклон надясно. Извадих празен лист от чекмеджето и го пъхнах в машината „Ъндъруд“, която стоеше на бюрото ми. Сетне напечатах една фраза наслуки.

Сутрин е и камбаните на „Санта Мария дел Мар“ бият.

Измъкнах листа и го разгледах на светлината на настолната лампа.

Сутрин… Санта Мария…

Ахнах. „Lux Aeterna“ бе написана на същата пишеща машина и, както предположих, вероятно на същото бюро.