Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (67)

2

Тълпата се бе събрала пред портите на гробището да чака пристигането на катафалката. Никой не смееше да продума. Чуваше се шепотът на морето в далечината и ехото от един товарен влак, който се носеше към града от фабрики, простиращ се оттатък гробището. Беше студено и вятърът разнасяше снежинки. Малко след три следобед катафалката, теглена от впряг черни коне, навлезе по Авенида де Икария между редици от кипариси и стари складове. Синът на Семпере и Изабела пътуваха с нея. Шест колеги от гилдията на барселонските книжари, сред които и дон Густаво, вдигнаха ковчега на раменете си и го внесоха в пределите на гробището. Хората ги последваха, образувайки мълчалив кортеж, който напредваше сред алеите и мавзолеите на некропола под един покров от ниски облаци, трептящ като живак. Чух как някой каза, че синът на книжаря сякаш е остарял с петнайсет години за една нощ. Наричаха го господин Семпере, защото сега той отговаряше за книжарницата; в продължение на четири поколения този вълшебен базар на улица „Санта Ана“ никога не бе променял името си и винаги бе управляван от някой господин Семпере. Изабела го държеше под ръка и ми се стори, че ако не беше тя, той би рухнал като марионетка без конци.

Енорийският свещеник на църквата „Санта Ана“, ветеран на възрастта на покойника, чакаше до последната обител — мрачна мраморна плоча без декоративни елементи, която не биеше на очи. Шестимата книжари, които носеха ковчега, го положиха до гроба. Барсело, който ме бе забелязал, ми кимна за поздрав. И сам не зная дали от страхливост или от уважение, но предпочетох да стоя по-назад. От мястото, където бях застанал, можех да видя гроба на баща ми на около трийсет метра разстояние. Щом паството се събра край ковчега, свещеникът вдигна поглед и се усмихна.

— С господин Семпере ме свързваше дружба почти четирийсет години, но през цялото това време само веднъж разговаряхме за Бога и за загадките на живота. Почти никой не знае това, но нашият приятел Семпере не бе стъпвал в църква след погребението на своята съпруга Диана, до чиято обител го придружаваме днес, за да почиват един до друг завинаги. Навярно поради тази причина всички го смятаха за атеист, но той беше вярващ човек. Вярваше в своите приятели, в истината на нещата и в нещо, на което не дръзваше да даде име или лице, защото казваше, че това е наша работа, задача на свещениците. Господин Семпере вярваше, че всички съставяме част от нещо, и че щом напуснем този свят, нашите спомени и желания не се изгубват, а се превръщат в спомените и желанията на онези, които заемат мястото ни. Той не знаеше дали ние сме създали Бог по наш образ и подобие, или Бог е създал нас, без да знае съвсем точно какво прави. Вярваше, че Бог, или онова, което ни е довело на този свят, живее във всяка наша постъпка, във всяка наша дума, и се проявява във всяко обстоятелство, което показва, че сме нещо повече от обикновени глинени творения. Господин Семпере вярваше, че Бог живее — малко или много — в книгите; ето защо посвети живота си на това, да ги споделя, да ги пази и да се грижи техните страници, подобно на нашите спомени и желания, никога да не се изгубват. Вярваше, а накара и мен да повярвам, че докато има и един-единствен човек на този свят, способен да ги чете и да ги преживява, ще има и частица Бог или частица живот. Зная, че на моя приятел не би му се понравило да го изпратим с молитви и песнопения. Би му било достатъчно да знае — сигурен съм в това, — че неговите приятели, мнозина от които днес са дошли тук да се сбогуват с него, никога няма да го забравят. Не се съмнявам, че Господ, макар и старият Семпере да не е очаквал това, ще приеме до себе си нашия скъп приятел и зная, че той ще живее завинаги в сърцата на всички нас, на всички, открили вълшебството на книгите благодарение на него, и на всички, които, дори без да го познават, някой ден ще минат през вратата на малката му книжарница, където, както сам той обичаше да казва, историята едва е започнала. Почивайте в мир, приятелю Семпере, и дано Бог даде на всички ни възможност да почетем паметта ви и да бъдем благодарни за привилегията, че сме ви познавали.

Безкрайно мълчание се възцари над гробището, когато свещеникът завърши словото си и отстъпи няколко крачки назад, като благослови ковчега и сведе поглед. По знак на главния погребален агент гробарите пристъпиха напред и бавно спуснаха ковчега с въжета. Спомням си звука, който издаде той, когато докосна дъното на гроба, и сподавените хлипания, които се чуваха сред тълпата. Спомням си, че останах като закован, неспособен да помръдна, гледайки как гробарите покриха гроба — същия, в който съпругата на книжаря, Диана, почиваше вече двайсет и шест години — с голямата мраморна плоча, на която пишеше само Семпере.

Събралото се множество започна бавно да се оттича към портите на гробището, където хората се разделиха на групи, без да знаят къде да отидат, защото никой не искаше да си тръгне оттам и да изостави клетия господин Семпере. Барсело и Изабела водеха сина на книжаря, оградили го от двете му страни. Аз изчаках всички да се отдалечат и едва тогава дръзнах да се приближа до гроба на Семпере. Коленичих и сложих длан върху мрамора.

— До скоро — прошепнах.

Чух го да се приближава и разбрах, че е той, още преди да съм го зърнал. Изправих се и се обърнах. Педро Видал ми подаде десницата си с най-тъжната усмивка, която някога бях виждал.

— Няма ли да се ръкуваш с мен? — попита той.

Не го сторих и след няколко секунди Видал кимна сякаш сам на себе си и си прибра ръката.

— Какво правите тук? — сопнах се аз.

— Семпере беше и мой приятел — отвърна той.

— Естествено. И сам ли дойдохте?

Видал ме погледна неразбиращо.

— Къде е тя? — попитах.

— Коя?

Аз се изсмях горчиво. Барсело, който ни бе видял, се приближаваше към нас със загрижено изражение.

— Какво й обещахте тоя път, за да я купите?

Погледът на Видал стана суров.

— Не знаеш какво говориш, Давид.

Отидох толкова близо до него, че можех да усетя дъха му в лицето си.

— Къде е тя? — повторих настоятелно.

— Не зная — отвърна Видал.

— Разбира се — рекох аз, отвръщайки очи.

Обърнах се, готов да тръгна към изхода, но Видал ме хвана за ръката и ме задържа.

— Давид, почакай…

Преди да осъзная какво правя, аз се извърнах и го ударих с всички сили. Юмрукът ми се стовари в лицето му и той падна назад. Забелязах кръв по ръката си и чух стъпки, които забързано се приближаваха към мен. Нечии ръце ме сграбчиха и ме дръпнаха по-далече от Видал.

— За Бога, Мартин… — рече Барсело.

Книжарят коленичи до Видал, който се задъхваше с уста, пълна с кръв. Барсело подпря главата му и ме изгледа разгневен. Побягнах оттам, разминавайки се с някои от присъствалите на погребението, които се бяха спрели, за да наблюдават спречкването. Нямах смелост да ги погледна в очите.