Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (36)

12

Докато вечерях заедно с Изабела на масата в галерията, забелязах, че новата ми помощничка току ме поглежда накриво.

— Не ви ли харесва супата? Не сте я куснали… — обади се момичето накрая.

Погледнах недокоснатата чиния, която бях оставил да изстива на масата. Гребнах една лъжица и си придадох вид на човек, който опитва най-изтънченото ястие.

— Превъзходна е — рекох.

— Не стига това, ами една дума не сте обелили, откак се върнахте от библиотеката — добави Изабела.

— Имаш ли някакви други оплаквания?

Тя отклони поглед, огорчена. Заех се неохотно с изстиналата супа, защото това поне ми даваше оправдание да не разговарям.

— Защо сте толкова тъжен? Заради онази жена ли?

Не отговорих нищо, просто разбърквах супата в наполовина изпразнената чиния. Изабела не сваляше очи от мен.

— Тя се казва Кристина — рекох накрая. — И изобщо не съм тъжен. Радвам се за нея, защото се омъжи за най-добрия ми приятел и ще бъде много щастлива.

— Да, а пък аз съм Савската царица.

— Ти си на всяко гърне мерудия, това си ти.

— Повече ми харесвате така, когато сте в лошо настроение и казвате истината.

— Я да видим как ще ти хареса това: веднага се пръждосвай в стаята си и ме остави на мира, дявол да те вземе!

Тя се опита да се усмихне, но когато след миг протегнах ръка към нея, очите й вече се бяха налели със сълзи. Грабна моята и своята чиния и изтича в кухнята. Чух как изтракаха чиниите в мивката, а след броени секунди вратата на спалнята й силно се захлопна. Въздъхнах и отпих от останалото превъзходно вино, донесено от магазина на родителите на Изабела. След малко отидох до вратата на стаята й и почуках леко с кокалчетата на пръстите си. Тя не отговори, но се чуваше как хлипа вътре. Опитах се да отворя вратата, но момичето се бе заключило отвътре.

Качих се в кабинета си, който след нашествието на Изабела ухаеше на свежи цветя и напомняше каюта на луксозен крайцер. Книгите бяха подредени до една, прахът — избърсан и изобщо всичко светеше от чистота и бе неузнаваемо. Старата пишеща машина „Ъндъруд“ изглеждаше като скулптура, а буквите на клавишите й отново се четяха съвършено ясно. На писалището почиваше куп спретнато подредени листа, съдържащи резюметата на различни учебници по религия и катехизиси, а до тях бе кореспонденцията от деня. Две пури, оставени в кафена чинийка, пръскаха изящен аромат. „Маканудо“, една от карибските прелести, които бащата на Изабела си набавяше тайно благодарение на една връзка в държавната тютюнева индустрия. Взех едната пура и я запалих. Наситеният й вкус загатваше, че в топлия й дъх се криеха всички ухания и отрови, които човек би могъл да пожелае, за да умре в мир. Седнах на бюрото си и прегледах получените през деня писма. Отминах с пренебрежение всички освен едно, написано върху пергаментова хартия с цвят на охра и с онзи почерк, който бих разпознал, където и да се намирах. Известието на моя нов издател и меценат, Андреас Корели, ме канеше в неделя следобед горе на кулата на новата въжена линия, която пресичаше пристанището на Барселона.

 

 

Кулата Сан Себастиан се издигаше на сто метра височина като хаотична грамада от кабели и стомана, която предизвикваше световъртеж само с вида си. Въжената линия бе тържествено открита същата тази година по случай Световното изложение, което бе обърнало всичко с краката нагоре и осеяло Барселона с какви ли не чудесии. Линията прекосяваше доковете на пристанището от онази първа кула до една огромна централна наблюдателница, напомняща Айфеловата кула, която служеше за меридиан. Оттам потегляха кабините, увиснали в празното пространство, за да изминат втората част от маршрута към възвишението Монжуик, където се намираше самото сърце на изложението. Чудото на техниката обещаваше гледки от града, които дотогава бяха достъпни само за дирижаблите, за птиците с широк размах на крилете и за зърната на градушката. Лично аз бях на мнение, че човекът и чайката не са били сътворени, за да споделят едно и също въздушно пространство, и веднага щом стъпих в асансьора, който се изкачваше към кулата, усетих, че стомахът ми се сви на топка. Изкачването ми се видя безкрайно, а тракането на тенекиената капсула сякаш бе предназначено да предизвиква гадене.

Заварих Корели да се взира през един от прозорците с изглед към доковете и целия град, зареял поглед към акварелните видения на платна и мачти, които се плъзгаха по водата. Носеше бял копринен костюм и въртеше между пръстите си бучка захар, която след миг изгълта лакомо като вълк. Покашлях се и моят тартор се обърна с доволна усмивка.

— Приказна гледка, не мислите ли? — попита Корели.

Кимнах, пребледнял като платно.

— Вълнуват ли ви висините?

— Аз съм земна твар — отвърнах, придържайки се на разумно разстояние от прозореца.

— Позволих си да купя билети за отиване и връщане — осведоми ме той.

— Много мило от ваша страна.

Последвах го до мостчето, водещо към кабинките, които потегляха от кулата и се движеха, както ми се стори, безобразно дълго време, увиснали в празното пространство на почти сто метра височина.

— Как прекарахте седмицата, Мартин?

— В четене.

Той ми хвърли бегъл поглед.

— Съдейки по отегченото ви изражение, надали сте се посветили на дон Александър Дюма.

— По-скоро на една колекция от овехтели академици и тяхната циментна проза.

— Ах, тия интелектуалци. А вие искахте да се договоря с някого от тях. Защо става така, че колкото по-малко има да каже човек, толкова по-помпозно и педантично се изразява? — попита Корели. — Дали го прави, за да заблуди другите, или пък самия себе си?

— Вероятно и по двете причини.

Тарторът ми връчи билетите и ми направи знак да мина напред. Подадох ги на служителя, който държеше отворена вратичката на кабината. Влязох вътре без капка въодушевление. Реших да седя в центъра, колкото се може по-далече от прозорците. Корели се усмихваше като захласнато дете.

— Навярно проблемът ви е отчасти в това, че сте чели тълкувателите, вместо да разучите обекта на техните тълкувания. Обичайна, но фатална грешка, когато човек иска да научи нещо полезно — отбеляза той.

Вратичките на кабината се затвориха и един рязък тласък ни изпрати в орбита. Вкопчих се в един метален лост и поех дълбоко дъх.

— Долавям, че учените и теоретиците не са ваши кумири — казах аз.

— Никой не ми е кумир, приятелю Мартин, най-малко пък онези, които сами се кичат с лаври. Теорията е практиката на импотентните. Предлагам ви да оставите настрана енциклопедистите и техните резюмета и да отидете направо при извора. Я ми кажете, чели ли сте Библията?

Поколебах се за миг. Кабината се носеше в празнотата. Погледнах към пода.

— Чел съм фрагменти оттук-оттам, мисля — измънках аз.

— Мислите, значи. Като почти всички хора. Това е сериозна грешка. Абсолютно всеки трябва да прочете Библията — и да я препрочете. Няма значение дали е вярващ, или не. Аз например я препрочитам поне веднъж годишно. Това е любимата ми книга.

— А вие вярващ ли сте, или скептик? — попитах.

— Аз съм професионалист. Както впрочем и вие. Това, в което вярваме или не, не е от значение за изпълнението на нашата работа. Да вярваш или да не вярваш, е проява на малодушие. Човек или знае, или не знае, и толкоз.

— В такъв случай признавам, че нищо не знам.

— Продължете по този път и ще откриете стъпките на големия философ. А пътьом прочетете Библията от игла до конец. Това е една от най-великите истории, които някога са били разказвани. Не допускайте грешката да смесвате Божието слово с богослужебната индустрия, която преживява благодарение на него.

Имах чувството, че колкото повече време прекарвах в компанията на издателя, толкова по-малко го разбирах.

— Струва ми се, че съвсем се оплетох. Уж говорим за легенди и мигове, а сега изведнъж ми казвате, че трябва да мисля за Библията като за Божието слово?

В погледа му се мярна сянка от нетърпение и раздразнение.

— Говоря в преносен смисъл. Бог не е бъбривец. Словото е човешка разменна единица.

Сетне ми се усмихна, както човек се усмихва на дете, неспособно да проумее най-елементарни неща, вместо да му зашлеви шамар. Наблюдавайки издателя, осъзнах, че бе невъзможно да се разбере кога говори сериозно и кога се шегува. Също тъй невъзможно бе да се отгатне целта на това чудато начинание, за което получавах такова царско възнаграждение. На всичкото отгоре кабината се люшкаше от вятъра като ябълка на дърво, брулено от силна буря. През живота си не бях преживявал нещо, което така да ми напомня за Исак Нютон.

— Мартин, вие сте страхопъзльо. Това изобретение е напълно безопасно.

— Ще го повярвам, когато стъпя отново на твърда земя.

Наближавахме междинния пункт на маршрута, кулата Сан Хайме, която се издигаше на кейовете близо до внушителната сграда на митницата.

— Имате ли нещо против да слезем тук? — попитах аз.

Корели сви рамене и се съгласи неохотно. Успокоих се чак когато се озовах в асансьора на кулата и го чух как докосна земята. Щом излязохме на кейовете, намерихме една пейка, обърната към водите на пристанището и хълма Монжуик, и седнахме да погледаме лифта, който летеше във висините; аз — с облекчение, а Корели — с носталгия.

— Разкажете ми за първите си впечатления. За това, което ви донесоха тези дни на усилено четене и проучване.

Заех се да изложа накратко знанията, които мислех, че съм получил — или изгубил — през последните дни. Издателят ме слушаше внимателно, като кимаше и жестикулираше с ръце. Когато приключих моя експертен доклад за митовете и вярванията на човечеството, Корели даде положителна оценка.

— Мисля, че сте извършили отличен синтез. Не сте открили пословичната игла в купата сено, но поне сте разбрали, че едничкото нещо в цялата купа, което действително представлява интерес, е именно проклетата топлийка, а останалото е храна за магарета. Като стана дума за тия животни, я кажете, интересувате ли се от басни?

— Като малък в продължение на няколко месеца исках да съм Езоп.

— Всички се разделяме с някои големи надежди по пътя си.

— А вие какъв искахте да бъдете, когато бяхте дете, господин Корели?

— Бог.

Той изрече това с усмивка на чакал, от която моята усмивка мигом посърна.

— Мартин, басните са навярно една от най-интересните литературни форми, които някога са били изобретени. Знаете ли какво ни разкриват те?

— Морални наставления?

— Не. Те ни показват, че човешките същества научават и попиват идеи и концепции най-добре чрез разкази и истории, а не чрез уроци и теоретични трактати. Същото ни показва и който и да е от великите религиозни текстове. Всички те са повествования с герои, които трябва да се сблъскат с живота и да преодолеят препятствия, фигури, които поемат на път в търсене на духовно обогатяване, минавайки през превратности и откровения. Всички свещени писания са най-вече забележителни повествования, чиито сюжети засягат основните аспекти на човешката природа и ги поставят в определен нравствен контекст и в определена рамка от свръхестествени догми. Предпочетох да прекарате една окаяна седмица в четене на тези, трактати, мнения и коментари, за да проумеете сам, че няма какво да се научи от тях, защото те всъщност са само добронамерени или злонамерени упражнения — обикновено несполучливи — на хора, мъчещи се да разберат нещо на свой ред. Свърши се с академичните разговори. От днес нататък искам да почнете да четете приказките на братя Грим, трагедиите на Есхил, Рамаяна или келтските легенди. Изберете сам. Искам да анализирате как функционират тези текстове, какво излъчва същината им и защо предизвикват емоционална реакция. Искам да усвоите тяхната граматика, а не поуката им. И накрая, искам до две-три седмици да ми донесете нещо, написано от вас, началото на една история. Искам да ме накарате да повярвам.

— Мислех, че сме професионалисти и не можем да извършим греха да вярваме в каквото и да е.

Корели се ухили, показвайки зъбите си.

— Само грешникът може да бъде обърнат във вярата; светецът — никога.