Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (42)

18

От дългогодишния опит в съчиняването на криминални сюжети човек усвоява серия от основни принципи как да се започне някакво разследване. Един от тях е, че почти всяка що-годе солидна интрига, включително и онези, които са свързани със сърдечни дела, се заражда и умира с несъмнения аромат на пари и недвижимо имущество. Щом излязох от навеса на парка, се отправих към сградата на Имотния регистър на улица „Консехо де сиенто“ и помолих да ми предоставят за справка томовете, в които имаше сведения за покупката, продажбата и собствеността на моята къща. В томовете на архива на регистъра се съдържа почти толкова същностна информация за житейските реалности, колкото в пълните съчинения на най-изтънчените философи — ако не и повече.

Като начало се заех с отдела, който съхраняваше данните за наемането от моя страна на недвижимия имот, намиращ се на улица „Фласадерс“ №30. Там намерих нужните указания, за да проследя историята на имота, преди собствеността му да премине у Испано-колониалната банка през 1911 г. като част от един процес на запориране имуществото на фамилията Марласка, която явно бе наследила къщата след кончината на собственика. Споменаваше се и някакъв адвокат на име С. Валера, който бе представлявал семейството по време на съдебния процес. Друг скок в миналото ми позволи да намеря съответните данни за покупката на имота от страна на дон Диего Марласка Понджилупи от някой си Бернабе Масот-и-Кабальѐ през 1902 г. Отбелязах си на отделен лист всички данни, като се почне от името на адвоката и участниците в сделките и се стигне до съответните дати. Един от служителите оповести на висок глас, че остават петнайсет минути до затварянето на регистъра, и аз се приготвих да си вървя, но преди това побързах да проверя как стоеше въпросът със собствеността на жилището на Андреас Корели до парка Гюел. След петнайсет минути безуспешно търсене вдигнах очи от тома на регистрите, за да срещна пепелявия поглед на секретаря — изхабен тип с мустаци и коси, лъснали от брилянтин. Той излъчваше онази войнствена апатия, характерна за хората, превърнали службата си в трибуна, от която да усложняват живота на останалите.

— Извинете. Не успявам да намеря един документ за собственост — рекох аз.

— Навярно е така, защото той не съществува, или пък вие не знаете как да го търсите. За днес вече приключихме.

Отговорих на тази проява на любезност и действеност с най-добрата си усмивка.

— Може би ще го намеря с вашата експертна помощ — загатнах аз.

Служителят ме изгледа с отвращение и издърпа тома от ръцете ми.

— Елате пак утре.

Следващата ми спирка бе внушителната сграда на Адвокатската колегия на улица „Майорка“, която се намираше едва през няколко пресечки. Изкачих стълбището, украсено с кристални полилеи и нещо, което явно бе статуя на правосъдието, но имаше бюста и излъчването на някоя звезда от театрите на Паралело. Един човечец с миша физиономия ме посрещна в секретарския кабинет с вежлива усмивка и ме попита с какво би могъл да ми бъде полезен.

— Търся един адвокат.

— Попаднали сте на подходящото място. Тук вече не знаем как да се отървем от тях. Всеки ден се появяват все нови и нови, въдят се като зайци.

— Това е то съвременният свят. Адвокатът, когото аз търся, се казва, или се е казвал, Валера. С. Валера.

Човечецът се изгуби в един лабиринт от архивни шкафове, като мърмореше нещо под нос. Аз го чаках, подпрян на гишето, оглеждайки обстановката, от която лъхаше убедителната тежест на закона. След пет минути служителят се върна с една папка.

— Намерих двама Валера, и двамата с инициал С. Себастиан и Сопонсио.

— Сопонсио?

— Вие сте млад, но преди години това беше стилно име, много подходящо за хора, които упражняват професията на юриста. После дойде чарлстонът и развали всичко.

— Жив ли е дон Сопонсио?

— Според архива и данните за прекратено изплащане на членски внос към колегията, Сопонсио Валера-и-Меначо е бил приет в Божията слава през 1919 година. Memento mori^[1]. Себастиан е синът му.

— Той практикува ли още?

— Постоянно и с пълна пара. Предполагам, че ще искате адреса му?

— Стига да не ви затруднявам.

Човечецът ми записа адреса на едно малко листче и ми го подаде.

— Авенида Диагонал, 442. На един хвърлей оттук е, но часът е вече два, а по това време елитните адвокати излизат да обядват с богати вдовици-наследници или с фабриканти на платове и експлозиви. На ваше място бих изчакал до четири часа.

Прибрах листчето в джоба на сакото си.

— Така и ще направя. Много ви благодаря за помощта.

— Нали това ни е работата. Хайде, сбогом.

Трябваше да убия някак два часа, преди да посетя адвокат Валера, тъй че взех един трамвай, който се спускаше към Виа Лайетана и слязох в горната част на улица „Кондал“. Книжарницата „Семпере и синове“ бе на една крачка оттам, а аз знаех от опит, че старият книжар, нарушавайки неизменната практика на местните търговци, не затваряше по обед. Заварих го както винаги до тезгяха, където подреждаше книги и обслужваше многобройна група клиенти, които се разхождаха покрай масите и рафтовете в търсене на някакво съкровище. Щом ме видя, той се усмихна и се приближи, за да ме поздрави. Изглеждаше по-слаб и блед в сравнение с последния път, когато се бяхме видели. Навярно бе прочел загрижеността в погледа ми, защото сви рамене и махна с ръка, за да омаловажи въпроса.

— Едни печелят, други губят. Нали виждате, вие сте цял левент, пък аз станах една развалина — рече той.

— Добре ли сте?

— Аз ли? Свеж като краставичка. Само проклетата гръдна жаба… Нищо сериозно. Какво ви води насам, приятелю Мартин?

— Мислех си да ви поканя на обед.

— Благодаря, но не мога да се отлъча от поста. Синът ми отиде до Сария да направи оценка на една колекция, а положението не е толкова розово, че да затворя, когато на улицата може да има клиенти.

— Само не ми казвайте, че имате проблем с парите.

— Мартин, това е книжарница, а не нотариална кантора. Тук словото помага само колкото да вържем двата края, а понякога и това не става.

— Ако имате нужда от помощ…

Семпере вдигна ръка, за да ме прекъсне.

— Ако искате да ми помогнете, купете си някоя книга.

— Вие знаете, че дългът, който имам към вас, не може да се изплати с пари.

— Още една причина да си избиете тия работи от главата. Не се тревожете за нас, Мартин — оттук ще ни извадят само в чамов ковчег. Но ако искате, може да споделите с мен един питателен обед от хляб със стафиди и прясно сирене от Бургос. С такава трапеза и с „Граф Монте Кристо“ човек може да изкара и сто години.