Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (24)

25

Сънувах, че къщата бавно потъва. Отначало ситни сълзици тъмна вода започнаха да избиват през пукнатините на каменните плочи, по стените, по релефите на покрива, по кълбата на лампите, през отворите на ключалките. Това бе студена течност, която се точеше мудно и тежко като капки живак, малко по малко заливаше пода и пълзеше нагоре по стените. После почувствах, че водата покрива нозете ми и бързо се покачва. Останах в креслото, гледайки как нивото й се издигна до гърлото ми и как едва след броени секунди достигна до тавана. Усетих, че плувам и видях бледи светлинки, които трепкаха зад прозорците. Това бяха човешки фигури, увиснали на свой ред в този воден мрак. Носеха се, уловени от течението, и протягаха ръце към мен, ала аз не можех да им помогна и водата ги отнасяше безвъзвратно. Стоте хиляди франка на Корели плаваха край мен и се полюшваха като хартиени риби. Прекосих стаята и се доближих до някаква затворена врата в единия й край. Тънка нишка светлина проникваше през ключалката. Отворих вратата и видях, че води към стълби, които се спускаха към недрата на къщата. Слязох по тях.

В края на стълбището пред мен се откри една овална зала, в чийто център различих група фигури, събрани в кръг. Щом забелязаха присъствието ми, те се обърнаха и видях, че са облечени в бяло и носят маски и ръкавици. Ярки бели светлини пламтяха над нещо, което ми приличаше на операционна маса. Някакъв мъж с безоко лице, което нямаше определени черти, подреждаше хирургически инструменти върху поднос. Една от фигурите протегна ръка към мен, приканвайки ме да се приближа. Пристъпих към тях и усетих, че ме улавят за главата и за тялото и ме наместват върху масата. Светлините ме заслепяваха, но все пак успях да видя, че всички фигури бяха абсолютно еднакви и имаха лицето на доктор Триас. Разсмях се беззвучно. Един от докторите държеше в ръцете си спринцовка, с която инжектира нещо в шията ми. Изобщо не почувствах убождане, само едно приятно замайване и топлина, която плъзна по тялото ми. Двама от докторите фиксираха неподвижно главата ми с някакъв механизъм и се заеха да нагласят корона от болтове, които поддържаха в единия си край подплатена пластина. Усетих, че ми връзват ръцете и краката с ремъци. Не оказах никаква съпротива. Когато цялото ми тяло бе обездвижено от глава до пети, един от лекарите подаде скалпел на друг от своите близнаци и онзи се надвеси над мен. Почувствах, че някой ме хвана за ръката и я задържа. Това бе едно дете, което ме гледаше нежно; то имаше съвсем същото лице, което бях имал аз в деня, когато убиха баща ми.

Видях как острието на скалпела се спусна в течния мрак и усетих как металът направи разрез в челото ми. Не изпитах болка. Имах чувството, че нещо излиза от разреза и видях един черен облак, който бавно кървеше от раната и се разсейваше във водата. Кръвта се издигаше нагоре към светлините на спирали, досущ като дим, и се усукваше в променливи форми. Погледнах към детето, което ми се усмихваше и здраво ме държеше за ръката. И тогава го забелязах: нещо се движеше вътре в мен. Нещо, което едва допреди миг пристягаше съзнанието ми като с клещи. Усетих, че се маха от мен — като трън, забит чак до мозъка на костите, който бива изтръгнат с щипци. Обзе ме паника и поисках да стана, но не можех да се помръдна. Детето ме гледаше втренчено и кимаше. Стори ми се, че ще изгубя свяст или ще се събудя, и тогава го видях. Видях отражението му в лампите над операционната маса. Чифт черни пипала се подаваха от раната ми и пълзяха по кожата. Беше черен паяк, голям колкото юмрук. Той претича по лицето ми и преди да успее да скочи от масата, един от хирурзите го прониза със скалпел. Сетне го вдигна нагоре към светлото, за да мога да го видя. Паякът шаваше с крака и кървеше под светлината. Върху бронята му имаше едно бяло петно, напомнящо силует с разперени криле. Ангел. След малко краката му застинаха безпомощно и тялото му се откъсна от скалпела. Остана да се носи по течението и когато детето вдигна ръка, за да го докосне, паякът се разпадна на прах. Докторите освободиха крайниците ми от ремъците и разхлабиха механизма, с който бяха пристегнали черепа ми. С тяхна помощ се надигнах върху кушетката и поднесох ръка към челото си. Раната вече се затваряше. Когато се огледах наоколо, осъзнах, че съм сам.

Лампите над операционната маса угаснаха и залата потъна в полумрак. Отправих се към стълбището и се качих по стъпалата, които ме отведоха отново в хола. Светлината на утрото се процеждаше през водата и улавяше хиляди реещи се частици. Бях изморен. Такава умора не бях изпитвал през целия си живот. Завлякох се до креслото и се строполих в него. Тялото ми бавно падна назад и когато най-сетне се отпуснах напълно в креслото, видях, че от тавана се спускат рояци от мехурчета въздух. Някъде горе се образува неголяма въздушна камера и аз разбрах, че нивото на водата е започнало да спада. Гъста и искряща като желатин, тя се оттичаше през пролуките на прозорците така стремително, сякаш къщата бе подводница, която изплуваше от дълбините. Сгуших се в креслото, изпълнен с едно усещане за безтегловност и покой, което не исках никога да ме напусне. Затворих очи и чух ромоленето на водата около мен. Отворих ги пак и съзрях дъжд от капки, които падаха съвсем бавно отгоре, подобно на сълзи, които можеха да забавят своя полет. Бях много, много изморен и исках само да заспя дълбоко.

Отворих очи и в тях нахлу яркото сияние на едно горещо пладне. Светлината струеше като прах през прозорците. Първото, което забелязах, бе, че стоте хиляди франка още си лежаха на масата. Станах и отидох до прозореца. Дръпнах завесите и поток ослепителна светлина заля стаята. Барселона си беше на мястото и потрепваше като мираж в маранята. В този миг осъзнах, че бученето в ушите ми, което различните шумове денем обикновено заглушаваха, бе изчезнало напълно. Долавях една дълбока тишина, чиста като кристална вода, каквато не помнех някога да съм възприемал със сетивата си. Чух собствения си смях. Вдигнах ръце към главата си и опипах кожата си. Не изпитвах никакво напрежение. Зрението ми беше ясно и ми се струваше, че петте ми сетива току-що са се пробудили. Усещах мириса на старото дърво на украсения с розетки таван и на колоните. Потърсих огледало, но в целия хол нямаше такова. Тръгнах да търся банята или друго помещение, където бих могъл да намеря огледало, което да потвърди, че не съм се събудил в тялото на някой непознат, че кожата, която усещах, и костите под нея са си мои. Всички врати на къщата бяха заключени. Обходих целия етаж, без да успея да отворя ни една. Върнах се в хола и забелязах, че на мястото, на което в съня ми се намираше вратата към подземието, наяве имаше само една картина с образа на ангел, свит върху скала, която стърчеше от водите на безкрайно езеро. Отправих се към стълбите, които водеха към горните етажи, ала се спрях още след първата редица стъпала. По-нататък като че ли цареше един тежък и непрогледен мрак, където светлината се разсейваше.

— Господин Корели? — подвикнах аз.

Гласът ми се изгуби, сякаш бе влязъл в досег с някаква солидна преграда, без да остави ехо или каквото и да е отражение. Върнах се в хола и огледах парите на масата. Сто хиляди франка. Взех ги и ги претеглих на ръка. Хартията ме подканяше да я погаля. Сложих парите в джоба си и отново поех по коридора, който водеше към изхода. Десетките лица от фотографиите все така се взираха в мен с неудържимата сила на някакво обещание. Предпочитах да не срещам техните погледи и направо закрачих към външната врата, ала точно преди да изляза, забелязах, че сред всичките рамки имаше една празна, без снимка и без табелка. Усетих едно сладко и сухо ухание и си дадох сметка, че то идваше от моите пръсти. Това бе ароматът на парите. Отворих външната врата и излязох на дневна светлина. Вратата се захлопна тежко зад гърба ми. Обърнах се, за да погледна къщата, тъмна и безмълвна, чужда на искрящото сияние на този ден с неговите лазурни небеса и ярко слънце. Погледнах часовника си и видях, че минаваше един часът следобед. Бях спал повече от дванайсет часа без прекъсване, свит в едно старо кресло, и въпреки това през целия си живот не се бях чувствал така добре. Поех по хълма надолу, за да се върна в града. Крачех с усмивка на лице и с убеждението, че за пръв път от много време насам, може би дори за пръв път в живота ми, светът ми се усмихваше.