Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (69)

4

На връщане към къщи се отбихме в една бакалница на улица „Комерсио“ да купим мляко и хляб. Изабела ми каза, че ще помоли баща си да ми достави една поръчка от хубави хранителни продукти, и че ще е най-добре да изям всичко до шушка.

— Как вървят работите в книжарницата? — попитах аз.

— Продажбите са спаднали извънредно много. Мисля, че на хората им е мъчно да я посещават, защото си спомнят за горкия господин Семпере. Истината е, че положението съвсем не изглежда розово.

— Как са сметките?

— Под минимума. През седмиците, откакто работя там, започнах да проверявам счетоводните книги и осъзнах, че господин Семпере, мир на праха му, е бил безнадежден случай. Подарявал е книги на всеки, който не е можел да ги плати. Или пък ги е давал назаем и изобщо не са му ги връщали. Купувал е цели колекции, знаейки, че не ще може да ги продаде, просто защото собствениците им са заплашвали, че ще ги изгорят или изхвърлят. Поддържал е с дребни суми един куп второразредни стихоплетци, бедни като църковни мишки. Останалото и сам можете да си представите.

— Виждат ли се кредитори на хоризонта?

— По двама всеки ден, без да броим писмата и уведомленията от банката. Добрата новина е, че не ни липсват оферти.

— За закупуване на книжарницата ли?

— Двама колбасари от Вик^[1] проявяват голям интерес към помещението.

— А какво казва Семпере син?

— Че на вълка вратът му е дебел, защото сам си върши работата. Реализмът не е силната му страна. Все разправя, че ще си стъпим на краката, че трябва да имам вяра.

— А ти нямаш ли?

— Имам вяра в аритметиката и когато направя изчисленията, излиза, че след два месеца витрината на книжарницата ще бъде пълна с колбаси и свински наденици.

— Ще намерим някакво разрешение.

Изабела се усмихна.

— Очаквах да кажете това. И като стана дума за висящи сметки, кажете ми, че вече не работите за тартора.

Показах й, че ръцете ми са чисти.

— Отново съм на свободна практика — рекох.

Тя ме придружи по стълбите нагоре и тъкмо когато се канеше да се сбогува, забелязах, че изпитва някакво колебание.

— Какво има? — попитах я аз.

— Мислех да не ви го казвам, но… по-добре да го научите от мен, отколкото от друг. Отнася се за господин Семпере.

Влязохме в къщата и седнахме в галерията пред огъня, който Изабела подсили, като пъхна в камината две цепеници. Останките от „Lux Aeterna“ на Диего Марласка все още се виждаха там и моята бивша помощничка ми хвърли такъв поглед, който бих могъл да поставя в рамка.

— Какво щеше да ми разправиш за Семпере?

— Научих го от дон Анаклето, един от съседите в сградата. Каза ми, че същия следобед, в който господин Семпере почина, той го видял да спори с някого в книжарницата. Дон Анаклето тъкмо се прибирал вкъщи и разправя, че гласовете се чували чак на улицата.

— С кого е спорел?

— С някаква жена. Доста възрастна. Дон Анаклето смята, че друг път не я е виждал из квартала, макар че му се сторила смътно позната, ама с него човек никога не знае. За него дърдоренето е по-сладко и от захаросани бадеми.

— Чул ли е за какво са се препирали?

— Сторило му се, че разговарят за вас.

— За мен?

Изабела кимна.

— Синът на господин Семпере бил излязъл за малко да отнесе една поръчка на улица „Кануда“. Отсъствал не повече от десет или петнайсет минути. Когато се върнал, намерил баща си паднал на пода зад тезгяха. Все още дишал, но бил студен. Когато лекарят пристигнал, вече било късно…

Имах чувството, че целият свят се е срутил върху мен.

— Не биваше да ви казвам… — промълви Изабела.

— Напротив, добре направи. Дон Анаклето не каза ли още нещо за тази жена?

— Каза само, че ги чул да се препират. Сторило му се, че кавгата е заради една книга. Книга, която тя настоявала да купи, а пък господин Семпере не искал да й я продаде.

— И защо ме спомена дон Анаклето? Не разбирам.

— Защото книгата била ваша. „Стъпалата към небето“. Единственият екземпляр, съхраняван от господин Семпере в личната му колекция, който не бил за продажба…

Обзе ме една мрачна увереност.

— И тази книга…? — започнах аз.

— … вече не е там. Изчезнала е — довърши Изабела. — Проверих в отчета, защото господин Семпере вписваше там всички продадени книги, със съответната дата и цена, и тази не беше отбелязана.

— Синът му знае ли това?

— Не. Не съм го разказала на никого освен на вас. Все още се мъча да разбера какво се е случило онзи следобед в книжарницата — и защо. Мислех си, че може би вие ще знаете…

— Онази жена се е опитала да вземе книгата със сила и при спречкването господин Семпере е получил сърдечен удар. Ето това се е случило — рекох аз. — И всичко заради една проклета моя книга.

Усетих, че вътрешностите ми се преобръщат.

— Има и още нещо — добави Изабела.

— Какво?

— Няколко дена по-късно срещнах дон Анаклето на стълбите и той ми каза, че си е спомнил откъде познава онази жена. В първия момент не могъл да се сети, но сега вече бил сигурен, че я е виждал преди много години в театъра.

— В театъра?

Тя кимна.

Потънах в продължително мълчание. Изабела ме наблюдаваше разтревожено.

— Сега не се чувствам спокойна, като ви оставям тук сам. Не биваше да ви казвам това.

— Напротив, постъпи правилно. Добре съм, наистина.

Изабела поклати глава.

— Тази нощ ще остана при вас.

— Ами репутацията ти?

— Ако нечия репутация е в опасност, то това е вашата. Само ще прескоча до магазина на моите родители, за да се обадя по телефона в книжарницата и да предупредя.

— Не е нужно, Изабела.

— Нямаше да е нужно, ако бяхте приели, че живеем в двайсети век, и бяхте прокарали телефон в тоя мавзолей. Ще се върна след четвърт час. И не искам да чувам никакви спорове.

 

 

В нейно отсъствие започнах все повече да се убеждавам, че смъртта на моя стар приятел Семпере тежи на моята съвест. Спомних си как старият книжар винаги ми бе казвал, че книгите имат душа, душата на онзи, който ги е написал, и на онези, които са ги прочели и сънували. Тогава проумях, че той до последния миг се бе борил, за да ме предпази, жертвайки себе си, за да спаси един вързоп хартия и мастило, в който, според него, бе вписана моята душа. Когато Изабела се върна, натоварена с торба деликатеси от бакалницата на родителите си, й стигаше само да ме погледне, за да разбере всичко.

— Вие познавате онази жена — рече тя. — Жената, която е убила господин Семпере…

— Мисля, че да. Ирене Сабино.

— Нали тя беше на онези стари фотографии, които намерихме в стаята в дъното? Актрисата?

Кимнах.

— И за какво й е трябвала вашата книга?

— Не зная.

По-късно, след като хапнахме някоя и друга вкусотия от „Кан Жисперт“, седнахме в голямото кресло пред камината; и двамата се побирахме в него. Изабела склони глава на рамото ми, докато гледахме огъня.

— Предната нощ сънувах, че имам син — рече тя. — Сънувах, че той ме вика, ала аз не можех да го чуя ясно, нито да го достигна, защото бях затворена в едно много студено място и изобщо не можех да помръдна. Той ме викаше, а аз не можех да отида при него.

— Това е било просто сън — казах.

— Изглеждаше съвсем истински.

— Може би ще е добре да го запишеш като разказ — предложих аз.

Изабела поклати глава.

— Много мислих за това. И накрая реших, че предпочитам да живея живота си, а не да пиша за него. Не ме разбирайте погрешно.

— Намирам, че това е мъдро решение.

— Ами вие? Смятате ли да живеете живота си?

— Боя се, че вече съм изживял голяма част от него.

— Ами онази жена? Кристина?

Поех дълбоко дъх.

— Кристина ме напусна. Завърна се при съпруга си. Още едно мъдро решение.

Изабела се отдръпна от мен и ме погледна, свъсила вежди.

— Какво? — попитах аз.

— Струва ми се, че грешите.

— Относно кое?

— Оня ден дон Густаво Барсело се отби у дома и стана дума за вас. Каза ми, че видял съпруга на Кристина, как му беше името…

— Педро Видал.

— Същият. И господин Видал му казал, че Кристина отишла да живее при вас, че той не я бил виждал и нямал вест от нея повече от месец. Всъщност аз доста се учудих, че не я заварих тук, но не посмях да попитам…

— Сигурна ли си, че Барсело каза именно това?

Изабела кимна.

— Сега пък какво казах? — попита тя разтревожена.

— Нищо.

— Има нещо, което криете от мен…

— Кристина не е тук. Не съм я виждал от деня, в който почина господин Семпере.

— Ами къде е тогава?

— Нямам представа.

Малко по малко се умълчахме, сгушени в креслото пред огъня, и призори Изабела заспа. Обгърнах я с ръка и затворих очи, като обмислях всичко, което бе казала, и се мъчех да открия някакъв смисъл. Когато утринната светлина озари прозорците на галерията, отворих очи и установих, че Изабела вече е будна и ме гледа.

— Добро утро — рекох.

— Размишлявах — заяви тя.

— И?

— Смятам да приема предложението на сина на господин Семпере.

— Сигурна ли си?

— Не — отвърна тя със смях.

— Какво ще кажат родителите ти?

— Ще бъдат огорчени, предполагам, но ще им мине. Биха предпочели за зет някой преуспяващ търговец, който продава наденици и кървавици вместо книги, но ще трябва просто да се примирят.

— Можеше да бъде и по-лошо — отбелязах аз.

Изабела кимна.

— Да. Можеше да взема някой писател.

Дълго се гледахме, докато накрая тя стана от креслото. Облече палтото си и го закопча, обърнала гръб към мен.

— Трябва да си вървя — рече.

— Благодаря ти за компанията — отвърнах аз.

— Не я оставяйте да ви избяга — каза Изабела. — Потърсете я, където и да е, и й кажете, че я обичате, та ако ще и да е лъжа. Ние, момичетата, обичаме да чуваме такива неща.

Едва тогава тя се обърна и се наведе, за да докосне устните ми със своите. Сетне стисна силно ръката ми и си тръгна, без да се сбогува.