Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (23)

24

Таксито бавно изпълзя до пределите на квартал Грасия и се насочи към усамотената и сенчеста площ на парка Поел. Хълмът бе осеян с големи къщи, видели и по-добри времена; те надничаха от горичката, която се полюляваше от вятъра като водите на черна река. Съгледах на върха на възвишението голямата порта на имота. Гауди бе починал три години по-рано и след неговата смърт наследниците на граф Гюел продадоха на общината за една песета този изоставен комплекс, който никога не бе имал друг обитател освен своя архитект. Забравена и неподдържана, градината с колоните и кулите сега навяваше мисли за един прокълнат рай. Казах на таксиметровия шофьор да спре пред решетките на входа и му платих.

— Сигурен ли е господинът, че иска да слезе тук? — попита шофьорът с неуверено изражение. — Ако желаете, мога да ви почакам няколко минути…

— Няма да е нужно.

Пърпоренето на таксито заглъхна по хълма надолу и аз останах сам с ехото от вятъра сред дърветата. Шумата, плъзнала до входа на парка, се стелеше на купчини пред нозете ми. Доближих се до решетестите врати, които бяха затворени с проядени от ръжда вериги, и надникнах вътре. Лунната светлина нежно докосваше силуета на дракона, извисил се над стълбището. Някаква тъмна фигура се спускаше по стъпалата много бавно, като ме наблюдаваше с очи, блестящи като мокри перли. Това бе едно черно куче. Животното се спря в подножието на стълбата и чак тогава забелязах, че не беше само. Още два песа се взираха в мен, без да издават звук. Единият се бе доближил тихомълком в сянката, която хвърляше къщата на пазача, разположена от едната страна на входа. Другото куче — най-голямото от трите — се бе покачило на стената на парка и ме гледаше от корниза, едва на няколко метра от мен. Парата от дъха му се кълбеше между оголените му зъби. Отстъпих назад много бавно, без да откъсвам поглед от очите му и без да обръщам гръб. Стъпка по стъпка, успях да стигна до отсрещния тротоар. Междувременно друго куче се бе покатерило на стената и ме следеше с очи. Огледах земята, търсейки някаква пръчка или камък, с които да се отбранявам, ако им хрумнеше да ми се нахвърлят, но наоколо имаше само окапала шума. Знаех, че ако откъсна поглед от тях и хукна да бягам, животните ще ме подгонят и че преди да съм изминал и двайсетина метра, ще ме съборят и ще ме разкъсат. Най-големият пес се доближи малко отгоре по стената и аз бях сигурен, че се готви да скочи. Третото куче, онова, което бях видял най-напред и което вероятно играеше ролята на примамка, тъкмо се изкачваше по долната част на стената, за да се присъедини към другите две. Свършено е с мен, помислих си.

В този миг едно ярко сияние лумна и освети вълчите муцуни на трите животни, които се заковаха на място. Погледнах през рамо и видях възвишението, което се издигаше на около петдесет метра от входа на парка. Лампите на къщата се бяха запалили — единствените светлини на целия хълм. Едно от кучетата се оттегли навътре в парка с глухо скимтене. Миг по-късно го последваха и останалите.

Без да се двоумя, поех към голямата къща. Точно както бе посочил Корели в поканата си, тя се издигаше на ъгъла на улица „Олот“ и „Сан Хосе де ла Монтаня“. Беше източена и ъгловата сграда на три етажа под формата на кула с мансарди, която съзерцаваше като часовой града и призрачния парк, простиращ се в подножието й.

Къщата се намираше в края на един стръмен склон, по който се издигаше стълбище, водещо до портата й. От големите прозорци струеше златиста светлина. Докато се изкачвах по каменните стъпала, като че ли различих една фигура, очертана на балюстрадата на втория етаж, неподвижна като паяк, стаен в мрежата си. Стигнах до последното стъпало и спрях, за да си поема дъх. Входната врата беше открехната и ивица светлина се простираше до нозете ми. Приближих се бавно и спрях на прага. Отвътре се носеше мирис на мъртви цветя. Почуках на вратата с кокалчетата на пръстите си и тя поддаде малко. Пред мен се разкри вестибюл и един дълъг коридор, който водеше към вътрешността на къщата. Долових някакъв сух, повтарящ се звук — сякаш капак на прозорец се хлопаше от вятъра, — който идваше от някое кътче на къщата и напомняше туптенето на сърце. Направих няколко крачки във вестибюла и видях от лявата си страна стълбите, които водеха нагоре към кулата. Стори ми се, че дочух леки стъпки — като стъпките на дете, които се изкачваха към последните етажи.

— Добър вечер! — извиках аз.

Още преди ехото от гласа ми да заглъхне в коридора, повтарящият се звук, който пулсираше някъде в къщата, спря. Пълна тишина се спусна покрай мен и едно ледено течение помилва лицето ми.

— Господин Корели? Мартин е тук. Давид Мартин…

Тъй като не получих отговор, се осмелих да навляза в коридора, който водеше навътре. Стените бяха покрити с портретни фотографии в различни размери, поставени в рамка. От позите и облеклата на хората заключих, че повечето бяха снимани преди най-малко двайсет или трийсет години. Под всяка рамка имаше малка табелка с името на човека и годината, в която е била заснета фотографията. Разгледах внимателно тези лица, които ме наблюдаваха от едно друго време. Деца и старци, дами и господа. Това, което обединяваше всички, бе една сянка на тъга в погледа, един безмълвен зов. Всички се взираха в камерата със страстен копнеж, който чак смразяваше кръвта.

— Интересувате ли се от фотография, приятелю Мартин? — изрече един глас току до мен.

Извърнах се сепнат. Застанал до мен, Андреас Корели съзерцаваше снимките с печална усмивка. Бе изникнал, без да го видя или чуя, и когато ми се усмихна, усетих, че ме побиват тръпки.

— Мислех, че няма да дойдете.

— И аз така мислех.

— В такъв случай позволете ми да ви поканя на чаша вино, за да вдигнем тост за тези наши заблуждения.

Последвах го до голям хол с широки френски прозорци, които гледаха към града. Корели ми посочи едно кресло и се зае да напълни две чаши от стъклена гарафа, поставена на масата. Поднесе ми едната чаша и седна на отсрещното кресло.

Опитах виното. Беше превъзходно. Пресуших го почти на един дъх и скоро почувствах как нервите ми се отпускат от топлината, която плъзна по гърлото ми. Корели душеше своята чаша и ме наблюдаваше с ведра и дружелюбна усмивка.

— Имахте право — рекох аз.

— Да, обикновено имам право — отвърна той. — Това е навик, който рядко ми доставя удоволствие. Понякога си мисля, че малко неща биха ме зарадвали повече от това — да съм сигурен, че съм сгрешил.

— Тая работа лесно може да се оправи. Я попитайте мен! Аз винаги греша.

— Не, не грешите. Струва ми се, че виждате нещата почти толкова ясно, колкото и аз, но и на вас това съвсем не ви носи удовлетворение.

Докато го слушах, изведнъж ми хрумна, че в тоя миг едничкото, което би могло да ми донесе някакво удовлетворение, е да подпаля целия свят и да изгоря заедно с него. Сякаш прочел мисълта ми, Корели се усмихна, оголвайки зъбите си, и кимна.

— Аз мога да ви помогна, приятелю мой.

Улових се, че отбягвам погледа му и вместо това се взирам в малката брошка със сребърния ангел на ревера му.

— Красива брошка — рекох аз, сочейки към нея.

— Семеен спомен — отвърна Корели.

Стори ми се, че вече сме разменили достатъчно банални любезности за цялата вечер.

— Господин Корели, защо съм тук?

Очите му припламнаха, на цвят досущ като виното, което бавно се поклащаше в чашата му.

— Много просто. Тук сте, защото най-сетне сте разбрали, че това е вашето място. Тук сте, защото преди една година ви отправих предложение. Предложение, което тогава не бяхте готов да приемете, ала не сте забравили. А пък аз съм тук, защото продължавам да мисля, че вие сте човекът, когото търся, и затова предпочетох да изчакам дванайсет месеца, преди да ви оставя и да потърся друг.

— Така и не уточнихте подробностите на това предложение — припомних му аз.

— Всъщност единственото, което ви съобщих, бяха подробностите.

— Сто хиляди франка, за да работя за вас цяла година, през която да напиша една книга.

— Именно. Мнозина биха помислили, че това е най-главното. Но не и вие.

— Казахте, че когато ми обясните какъв тип книга желаете да напиша за вас, бих го направил, дори и без да ми платите.

Корели кимна.

— Имате добра памет.

— Паметта ми е отлична, господин Корели, макар че не си спомням да съм видял, прочел или пък чул за някоя книга, издадена от вас.

— Съмнявате се в моята платежоспособност?

Поклатих глава, опитвайки се да прикрия копнежа и алчността, които ме разяждаха отвътре. Колкото по-безразличен вид си придавах, толкова по-изкушен се чувствах от обещанията на издателя.

— Просто ми е любопитно да узная вашите мотиви — изтъкнах.

— Така и трябва да бъде.

— Във всеки случай е редно да ви припомня, че имам договор, който ме обвързва изключително с Баридо и Ескобиляс за още пет години напред. Онзи ден получих съвсем недвусмислено посещение от двамината, придружени от доста отракан наглед адвокат. Ала това май не е от особено значение, защото пет години са порядъчно дълго време, а за мен е пределно ясно, че времето е последното нещо, с което разполагам.

— Адвокатите не бива да ви стряскат. Моите изглеждат несравнимо по-отракани от хората на онези два цирея и нямат изгубен случай. Оставете на мен правните подробности и съдебните спорове.

Последните думи той изрече с една усмивка, която ме накара да си помисля, че за мен ще е от полза да нямам никакво вземане-даване с юридическите съветници на издателство „Люмиер“.

— Вярвам ви. Сега навярно остава само въпросът какви са останалите подробности на вашето предложение — всъщност най-главните.

— Това не е лесно да се обясни, тъй че ще е най-добре да говоря без заобикалки.

— Да, ако обичате.

Корели се наведе напред и ме прониза с поглед.

— Мартин, искам да създадете една религия за мен.

Отначало помислих, че не съм го чул добре.

— Моля?

Той не откъсваше от мен своите бездънни очи.

— Казах, че искам да създадете една религия за мен.

Изгледах го продължително, онемял от изненада.

— Май ме взимате на подбив.

Корели поклати глава и с наслада отпи от виното си.

— Искам да впрегнете целия си талант и в течение на една година да се посветите телом и духом на най-великата история, която някога сте съчинявали: една религия.

Единственото, което можах да сторя, бе да избухна в смях.

— Но вие сте напълно луд! Това ли е вашето предложение? Такава ли книга искате да напиша?

Корели кимна невъзмутимо.

— Не сте избрали подходящия писател. Аз нямам понятие от религия.

— Не се тревожете за това. Аз пък имам. На мен не ми трябва богослов. Това, което търся, е разказвач. Знаете ли какво представлява една религия, приятелю Мартин?

— Едвам си спомням „Отче наш“.

— Изящна и добре изпипана молитва. Като оставим настрана поетичната част, религията е своего рода нравствен кодекс, който се изразява посредством легенди, митове или други литературни средства, за да установи система от вярвания, ценности и норми, с които да се регулира дадена култура или общество.

— Амин — отвърнах.

— И както при литературата или при който и да е акт на общуване, ефективността се дължи на формата, а не на съдържанието — продължи Корели.

— Значи твърдите, че една доктрина е нещо като приказка?

— Всичко е приказка, Мартин. Нашите вярвания, нашите познания, нашите спомени, че даже и сънищата ни. Всичко е приказка, повествование, поредица от случки и персонажи, които предават някакво емоционално съдържание. Един акт на вярата е всъщност акт на приемане — приемане на история, която ни се разказва. Приемаме за истина единствено онова, което може да бъде разказано. Само не ми казвайте, че идеята не ви изкушава.

— Не.

— Не се изкушавате да съчините история, заради която хората ще са готови да живеят и да умрат, заради която ще са способни да убиват и да се оставят да бъдат убити, да се жертват и да се обричат на осъждане, да отдават душата си? Та има ли за един писател по-голямо предизвикателство от това — да съчини история с такава мощ, че да надхвърли границите на измислицата и да се превърне в истина, в откровение?

В течение на няколко секунди двамата се гледахме мълчаливо.

— Мисля, че вече знаете какъв ще е моят отговор — рекох аз накрая.

Корели се усмихна.

— Аз го зная, да. Струва ми се обаче, че вие още не го знаете.

— Благодаря ви за компанията, господин Корели. А също и за виното, и за тези разсъждения. Много предизвикателни, наистина. Внимавайте с кого ги споделяте. Пожелавам ви да намерите подходящия човек и вашият памфлет да се увенчае с небивал успех.

Станах и понечих да си тръгна.

— Чакат ли ви някъде другаде, Мартин?

Не му отговорих, но се спрях.

— Не изпитва ли човек гняв, когато знае, че би могъл да има толкова неща, заради които да живее, здрав, щастлив и необвързан? — изрече Корели зад гърба ми. — Не изпитва ли гняв, когато тези неща биват изтръгнати от ръцете му?

Обърнах се бавно.

— Какво е една година труд в сравнение с възможността всичките ти желания да се сбъднат? Какво е една година труд в сравнение с обещанието за дълъг живот в благоденствие?

Нищо, казах си аз против волята си. Нищо.

— Това ли е вашето обещание?

— Поставете сам цената. Искате да подпалите целия свят и да изгорите с него? Нека го направим заедно! Вие определяте цената. Аз съм готов да ви дам онова, което най-силно желаете.

— Не зная какво желая най-силно.

— Напротив, мисля, че знаете.

Издателят се усмихна и ми намигна. Сетне стана и отиде до един скрин, върху който бе поставена лампа. Отвори първото чекмедже и измъкна оттам един плик от пергаментова хартия. Подаде ми го, но аз не го взех. Тогава той го остави на масата, която бе между нас, и отново седна на мястото си, без да каже дума. Пликът беше отворен и доколкото можех да видя, беше пълен с пачки банкноти от сто франка. Цяло състояние.

— Държите толкова пари в някакво чекмедже и оставяте вратата да зее? — попитах аз.

— Можете да ги преброите. Ако ви се сторят недостатъчно, назовете вие цифрата. Вече ви казах, че няма да споря с вас за пари.

Дълго се взирах в това имане и накрая поклатих глава. Поне го бях видял. Беше истинско. Предложението и суетата, които ме подкупваха в тези мигове на скръб и отчаяние, бяха истински.

— Не мога да ги приема — казах.

— Мислите, че това са мръсни пари?

— Всички пари са мръсни. Ако бяха чисти, никой нямаше да ги иска. Ала не това е проблемът.

— Тогава какво ви смущава?

— Не мога да ги приема, защото не съм в състояние да приема предложението ви. Не бих могъл, даже и да исках.

Корели сякаш претегли думите ми.

— Мога ли да ви попитам защо?

— Защото съм пътник, господин Корели. Защото ми остават само няколко седмици живот, може би дори броени дни. Защото не ми е останало нищо, което да предложа в замяна.

Корели сведе поглед и потъна в продължително мълчание. Заслушах се във вятъра, който стържеше по прозорците и се прокрадваше в къщата.

— Само не ми казвайте, че не сте знаели — добавих аз.

— Догаждах се.

Той не помръдваше от мястото си и не вдигаше очи към мен.

— Има много други писатели, които могат да напишат тази книга за вас, господин Корели. Благодарен съм ви за предложението — даже повече, отколкото си представяте. Лека нощ.

Отправих се към изхода.

— Да речем, че бих могъл да ви помогна да победите болестта си — обади се той.

Спрях се насред коридора и се обърнах. Корели бе едва на две педи от мен и ме гледаше втренчено. Стори ми се по-висок в сравнение с първия път, когато го бях видял в коридора, а очите му изглеждаха по-големи и тъмни. Можех да видя в зениците му собственото си отражение, което се свиваше, докато те се разширяваха.

— Притеснява ли ви моята външност, приятелю Мартин?

Преглътнах с мъка.

— Да — признах си аз.

— Моля ви, върнете се в хола и седнете. Дайте ми възможност да ви обясня как стоят нещата. Нима има какво да загубите?

— Предполагам, че няма.

Той внимателно улови ръката ми над лакътя. Пръстите му бяха дълги и бледи.

— Няма защо да се боите от мен, Мартин. Аз съм ваш приятел. Докосването му беше утешително. Оставих се да ме отведе обратно в хола и седнах послушно като дете, което очаква наставленията на някой възрастен. Корели коленичи до креслото, загледан в очите ми. Взе ръката ми и силно я стисна.

— Искате ли да живеете?

Щеше ми се да отговоря, но не намирах думи. Осъзнах, че в гърлото ми е заседнала буца, а очите ми се наливат със сълзи. До този миг не си бях давал сметка колко силно желаех да продължавам да дишам, да си отварям очите всяка сутрин и да мога да излизам на улицата, да стъпвам по камъните и да гледам небето, и най-вече — да продължавам да си спомням.

Кимнах.

— Аз ще ви помогна, приятелю Мартин. Единственото, за което ви моля, е да ми се доверите. Приемете предложението ми. Позволете ми да ви помогна. Позволете ми да ви дам онова, което най-горещо желаете. Това е моето обещание.

Кимнах отново.

— Приемам.

Корели се усмихна и се наведе към мен, за да ме целуне по бузата. Устните му бяха студени като лед.

— Двамата с вас, приятелю мой, заедно ще сътворим велики дела. Ще видите — промълви той.

Сетне ми подаде кърпичка, за да изтрия сълзите си. Избърсах ги, без да изпитам онзи ням срам от това, че плачех пред чужд човек — нещо, което не бях правил, откакто умря баща ми.

— Вие сте твърде изнурен, Мартин. Останете да пренощувате тук. Тази къща има предостатъчно стаи. Уверявам ви, че на сутринта ще се чувствате по-добре и ще виждате нещата по-ясно.

Свих рамене, макар и да разбирах, че Корели имаше право. Бях направо капнал и едничкото ми желание бе да заспя дълбоко. Даже не ми се ставаше от това кресло — най-удобното и уютно от всички кресла на света.

— Ако нямате нищо против, предпочитам да остана тук.

— Разбира се. Ще ви оставя да си почивате. Съвсем скоро ще се почувствате по-добре. Давам ви думата си.

Той отиде до скрина и угаси газената лампа. Стаята потъна в синкав здрач. Клепачите ми сами се затваряха и в главата ми взе да нахлува едно усещане, подобно на пиянски унес, но все пак успях да видя как силуетът на Корели прекоси стаята и се стопи в мрака. Затворих очи и чух шепота на вятъра зад прозорците.