Метаданни
Данни
- Серия
- Гробището на забравените книги (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- El juego del ángel, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- Светла Христова, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 50 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- ventcis (2014)
Издание:
Карлос Руис Сафон. Играта на ангела
Испанска, първо издание
Коректор: Людмила Петрова
Компютърна обработка: Людмила Петрова
Оформление на корицата: Румен Хараламбиев
ISBN: 978-954-321-633-8
Преводът е направен по изданието:
Carlos Ruiz Zafon
El juego del ángel
© Dragonworks S.L. 2008
© Светла Христова, превод, 2009
© Издателство „Изток-Запад“, 2009
Формат 16/60/90
Обем 29.5 п.к.
Дадена за печат ноември 2009
Излязла от печат декември 2009
Предпечат и печат: „Изток-Запад“
История
- — Добавяне
19
Семпере не хапна почти нищо. Усмихваше се уморено и се стараеше да си дава вид, че следи с интерес моите коментари, но си личеше, че на моменти му е трудно да диша.
— Разкажете ми, Мартин, над какво работите сега?
— Трудно е да се обясни. Приех да напиша една книга по поръчка.
— Роман ли?
— Не точно. Не зная как да го определя.
— Важното е, че имате работа. Винаги съм казвал, че безделието размеква духа. Мозъкът трябва постоянно да е зает с нещо — а на онзи, който си няма мозък, поне ръцете му трябва да са заети.
— Но някои хора работят твърде много, господин Семпере. Не трябваше ли да си дадете малко почивка? От колко години сте все на бойния пост без никакъв отдих?
Семпере се огледа наоколо.
— Тази книжарница е моят живот, Мартин. Къде мога да отида? Да седя на припек на някоя пейка в парка, да храня гълъбите и да се жалвам от ревматизма си? Това ще ме довърши за десет минути. Мястото ми е тук. А моят син още не е готов да поеме юздите, макар и да си го въобразява.
— Но той е съвестен работник. И добър човек.
— Даже прекалено добър, между нас казано. Понякога го гледам и се чудя какво ще стане с него в деня, в който се спомина. Как ще се оправя в тоя живот…
— Всички бащи имат такива тревоги, господин Семпере.
— И вашият ли? Простете, не исках да…
— Не се притеснявайте. Баща ми си имаше достатъчно свои грижи, за да се товари и с онези, които аз му причинявах. Сигурен съм, че синът ви е по-отракан, отколкото вие си мислите.
Семпере ме гледаше недоверчиво.
— Знаете ли какво му липсва според мен?
— Малко лошотия ли?
— Не. Жена.
— Няма да му липсват приятелки, като гледам всички тия гугутки, дето висят пред витрината да му правят мили очи.
— Говоря ви за истинска жена, от онези, които могат да направят от някого мъж на място.
— Още е млад. Оставете го да се позабавлява някоя и друга годинка.
— И таз добра! Поне наистина да се забавляваше! Ако аз бях имал такъв куп обожателки, когато бях на неговите години, щях да съгрешавам като някой кардинал.
— Господ дава хляб на оня, който няма зъби.
— Точно това му липсва на него — зъби. И желание да хапе. Стори ми се, че някаква мисъл не даваше мира на книжаря.
Той ме гледаше и току се усмихваше.
— Може би вие ще можете да му помогнете…
— Аз?
— Вие сте светски човек, Мартин. Да, да, не ми правете такава физиономия. Сигурен съм, че ако се захванете с тая работа, ще намерите някое добро момиче за моя син. Хубавото личице той си го има. На останалото, което му е нужно, ще го научите вие.
Направо загубих ума и дума.
— Нали искахте да ми помогнете? — попита книжарят. — Ето ви удобен случай.
— Аз говорех за пари.
— Аз пък ви говоря за моя син, за бъдещето на този дом. За целия ми живот.
Въздъхнах. Семпере улови ръката ми и я стисна с малкото сила, която му бе останала.
— Обещайте ми, че няма да допуснете да си отида от тоя свят, без да видя сина си задомен за някоя жена от онези, заради които си струва човек да умре. И без да видя едно внуче.
— Ех, ако бях знаел това, щях да си остана да обядвам в кафене „Новедадес“.
Семпере се усмихна.
— Понякога си мисля, че вие трябваше да бъдете мой син, Мартин.
Погледнах книжаря, по-крехък и стар от когато и да било, едва сянка на онзи силен и представителен мъж, когото си спомнях от моите детски години между тези четири стени, и почувствах, че светът сякаш рухва покрай мен. Приближих се до него и преди да осъзная какво върша, направих нещо, което не бях правил през всичките години на познанството ни. Целунах го по челото, осеяно със старчески петна и рехави побелели коси.
— Обещавате ли ми?
— Обещавам ви — казах аз на излизане.