Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (43)

19

Семпере не хапна почти нищо. Усмихваше се уморено и се стараеше да си дава вид, че следи с интерес моите коментари, но си личеше, че на моменти му е трудно да диша.

— Разкажете ми, Мартин, над какво работите сега?

— Трудно е да се обясни. Приех да напиша една книга по поръчка.

— Роман ли?

— Не точно. Не зная как да го определя.

— Важното е, че имате работа. Винаги съм казвал, че безделието размеква духа. Мозъкът трябва постоянно да е зает с нещо — а на онзи, който си няма мозък, поне ръцете му трябва да са заети.

— Но някои хора работят твърде много, господин Семпере. Не трябваше ли да си дадете малко почивка? От колко години сте все на бойния пост без никакъв отдих?

Семпере се огледа наоколо.

— Тази книжарница е моят живот, Мартин. Къде мога да отида? Да седя на припек на някоя пейка в парка, да храня гълъбите и да се жалвам от ревматизма си? Това ще ме довърши за десет минути. Мястото ми е тук. А моят син още не е готов да поеме юздите, макар и да си го въобразява.

— Но той е съвестен работник. И добър човек.

— Даже прекалено добър, между нас казано. Понякога го гледам и се чудя какво ще стане с него в деня, в който се спомина. Как ще се оправя в тоя живот…

— Всички бащи имат такива тревоги, господин Семпере.

— И вашият ли? Простете, не исках да…

— Не се притеснявайте. Баща ми си имаше достатъчно свои грижи, за да се товари и с онези, които аз му причинявах. Сигурен съм, че синът ви е по-отракан, отколкото вие си мислите.

Семпере ме гледаше недоверчиво.

— Знаете ли какво му липсва според мен?

— Малко лошотия ли?

— Не. Жена.

— Няма да му липсват приятелки, като гледам всички тия гугутки, дето висят пред витрината да му правят мили очи.

— Говоря ви за истинска жена, от онези, които могат да направят от някого мъж на място.

— Още е млад. Оставете го да се позабавлява някоя и друга годинка.

— И таз добра! Поне наистина да се забавляваше! Ако аз бях имал такъв куп обожателки, когато бях на неговите години, щях да съгрешавам като някой кардинал.

— Господ дава хляб на оня, който няма зъби.

— Точно това му липсва на него — зъби. И желание да хапе. Стори ми се, че някаква мисъл не даваше мира на книжаря.

Той ме гледаше и току се усмихваше.

— Може би вие ще можете да му помогнете…

— Аз?

— Вие сте светски човек, Мартин. Да, да, не ми правете такава физиономия. Сигурен съм, че ако се захванете с тая работа, ще намерите някое добро момиче за моя син. Хубавото личице той си го има. На останалото, което му е нужно, ще го научите вие.

Направо загубих ума и дума.

— Нали искахте да ми помогнете? — попита книжарят. — Ето ви удобен случай.

— Аз говорех за пари.

— Аз пък ви говоря за моя син, за бъдещето на този дом. За целия ми живот.

Въздъхнах. Семпере улови ръката ми и я стисна с малкото сила, която му бе останала.

— Обещайте ми, че няма да допуснете да си отида от тоя свят, без да видя сина си задомен за някоя жена от онези, заради които си струва човек да умре. И без да видя едно внуче.

— Ех, ако бях знаел това, щях да си остана да обядвам в кафене „Новедадес“.

Семпере се усмихна.

— Понякога си мисля, че вие трябваше да бъдете мой син, Мартин.

Погледнах книжаря, по-крехък и стар от когато и да било, едва сянка на онзи силен и представителен мъж, когото си спомнях от моите детски години между тези четири стени, и почувствах, че светът сякаш рухва покрай мен. Приближих се до него и преди да осъзная какво върша, направих нещо, което не бях правил през всичките години на познанството ни. Целунах го по челото, осеяно със старчески петна и рехави побелели коси.

— Обещавате ли ми?

— Обещавам ви — казах аз на излизане.