Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (5)

5

В моя свят надеждите, били те големи или малки, рядко се превръщаха в действителност. Допреди няколко месеца си лягах всяка нощ с едно-едничко желание — да събера някой ден достатъчно смелост, за да заговоря Кристина, дъщерята на шофьора на моя ментор. Нямах си друго освен този копнеж и очакването да изминат часовете, които ме деляха от утрото, за да отида отново в редакцията на „Ла вос де ла индустрия“. Сега дори и това убежище започваше да се изплъзва от ръцете ми. Казвах си, че ако някое от начинанията ми претърпи грандиозен провал, може би ще си възвърна обичта на другарите си. Може би, ако напишех нещо толкова посредствено и отвратително, че никой читател да не е в състояние да прочете повече от един абзац, младежките ми прегрешения щяха да бъдат простени. Може би това не беше твърде висока цена, за да се почувствам отново у дома си. Може би.

 

 

Бях попаднал в редакцията на вестника преди много години благодарение на баща си, измъчен неудачник, завърнал се от Филипинската война^[1], за да завари един град, който предпочиташе да го третира като непознат, и една съпруга, която вече го бе забравила и две години след неговото завръщане реши да го напусне. Когато стори това, тя го остави с разбито сърце и с един син, който той никога не бе желал, а и не знаеше какво да прави с него. Баща ми едва умееше да прочете и да напише собственото си име и нямаше никакъв занаят. Във войната бе научил само как да убива други хора, преди те да сварят да го убият — винаги в името на велики и кухи каузи, които изглеждат толкова по-абсурдни и долни, колкото по-близо е човек до бойното поле.

След завръщането си от войната баща ми, който от деня на заминаването си сякаш се бе състарил с двайсет години, опита да си намери работа в различни предприятия на Пуебло Нуево и квартала Сант Марти. Всеки път назначението му траеше едва няколко дена и рано или късно го виждах да се връща у дома с поглед, помрачен от озлобление. След време, поради липса на друга алтернатива, прие службата на нощен пазач в „Ла вос де ла индустрия“. Заплащането беше скромно, но месеците си минаваха и за пръв път след завръщането си той като че ли не се забъркваше в никакви машинации. Кратко трая това затишие. Не след дълго някои от старите му бойни другари — живи трупове, върнали се осакатени телом и духом, за да се сблъскат с презрението на ония, които ги бяха пратили да умрат в името на Бога и родината — го въвлякоха в тъмни дела, които не бяха по силите му и той никога нямаше да ги проумее.

Баща ми често изчезваше за няколко дена и щом се прибереше, ръцете и дрехите му миришеха на барут, а джобовете — на пари. Тогава се оттегляше в стаята си и мислейки, че аз не осъзнавам какво става, си инжектираше онова, с което се бе сдобил — било то малко или много. Отначало никога не затваряше вратата, но един ден ме свари да го шпионирам и ми зашлеви такава плесница, че ми сцепи устните. После ме прегърна и ме държа в обятията си, докато ръцете му отмаляха и остана проснат на пода, а иглата още стърчеше от кожата му. Извадих я и го завих с едно одеяло. След този инцидент той започна да се заключва в стаята си.

Живеехме на един малък таван, който се извисяваше над строежа на новата аудитория на Двореца на музиката на Орфео Катала. Това бе студено и тясно жилище, чиито стени едвам устояваха на вятъра и влагата. Често сядах на балкончето с провесени крака, загледан в минувачите отдолу и в онзи риф от невероятни скулптури и колони, който растеше от другата страна на улицата и понякога ми изглеждаше тъй близък, сякаш почти можех да го пипна с пръсти, но в повечето случаи ми се струваше далечен като луната. Бях хилаво и болнаво дете, податливо на треска и инфекции, които едва не ме отнасяха в гроба, но в последния миг винаги се смиляваха и ме оставяха на мира в търсене на по-достойна плячка. Щом се разболеех, баща ми бързо губеше търпение и след втората нощ, прекарана в бдение над мен, ме поверяваше на грижите на някоя съседка и изчезваше от къщи за няколко дена. С времето започнах да подозирам, че той се надяваше да ме завари умрял при завръщането си и така да се види освободен от бремето, което представлявах за него — безполезно дете с крехко здраве.

Неведнъж ми се искаше да стане точно така, но баща ми винаги се връщаше и ме сварваше жив, здрав и мъничко пораснал на височина. Майката природа най-безсрамно изпробваше върху ми своя обширен наказателен кодекс от бацили и гадости, но никога не намери начин да ме довърши окончателно. Напук на всички прогнози, успях да преживея на косъм онези първи години на детството си — едно детство отпреди времето на пеницилина. Тогава смъртта още не живееше в анонимност и човек навсякъде можеше да види и подуши как тя поглъща души, които още не са имали време дори да съгрешат.

В ония години единствените ми приятели бяха направени от хартия и мастило. В училище се бях научил да чета и пиша много преди останалите дечурлига от квартала. Там, където моите другарчета виждаха мастилени криволици по непонятни страници, аз съзирах светлина, улици и хора. Бях запленен от думите и от мистерията на тяхното тайно познание; те ми се струваха ключ към един свят — безкраен и на безопасно разстояние от онази къща, онези улици и онези смутни дни, в които дори аз самият можех да отгатна, че ме очаква оскъдна сполука. Баща ми не обичаше да вижда книги у дома. Нещо в тях го дразнеше — нещо друго освен буквите, които не можеше да разгадае. Казваше, че щом навърша десет години, ще ме прати да работя и че ще е по-добре за мен да си избия тия бръмбари от главата, защото инак ще свърша като един несретник и никаквец. Аз криех книгите под дюшека си и изчаквах баща ми да излезе или да заспи, за да мога да почета. Веднъж ме свари да чета през нощта и направо побесня. Изтръгна книгата от ръцете ми и я изхвърли през прозореца.

— Ако пак те сваря да хабиш ток, като четеш тия дивотии, ще има да се каеш.

Баща ми не беше стиснат и въпреки че живеехме в нищета, щом му се удадеше случай, ми отпускаше дребни монети за да си купя и аз някое лакомство като останалите хлапета от махалата. Беше убеден, че харча тези пари за лакрицови пръчки, слънчогледови семки или карамелени бонбони, но аз си ги пазех в една тенекиена кутия от кафе под леглото и щом съберях четири или пет реала^[2], изтичвах да си купя книга, без той да разбере.

Любимото ми кътче в целия град беше книжарницата „Семпере и синове“ на улица „Санта Ана“. Това място, което миришеше на стара хартия и прах, беше мой храм и убежище. Книжарят ми позволяваше да седя на стол в някой ъгъл и да чета на воля която книга пожелая. Семпере почти никога не ме оставяше да му плащам книгите, които ми даваше в ръцете, но аз издебвах, когато не ме гледаше, и преди да си тръгна, слагах на тезгяха монетите, които бях успял да събера. Това бяха дребни грошове и ако трябваше наистина да си купя книга с такива мизерни суми, несъмнено единственото, което бих могъл да си позволя, щеше да е някое книжле от хартия за навиване на цигари. Дойдеше ли време да си тръгна оттам, го правех с голяма неохота, защото ако зависеше от мен, бих останал да живея в книжарницата.

Веднъж по Коледа Семпере ми направи най-хубавия подарък, който бях получавал през живота си. Това беше една стара книга, четена и препрочитана най-старателно.

„Големите надежди“ от Чарлз Дикенс… — прочетох на корицата.

Беше ми известно, че Семпере познаваше неколцина писатели, които често посещаваха книжарницата му, и от грижовната обич, с която държеше томчето, заключих, че въпросният дон Карлос^[3] може би е някой от тях.

— Ваш приятел?

— За цял живот. А от днес вече е и твой.

Тоя следобед отнесох новия си приятел вкъщи, скрит под дрехите ми, за да не го види баща ми. Беше дъждовна есен с оловносиви дни, през които прочетох „Големите надежди“ девет пъти поред, отчасти защото нямах под ръка друга книга за четене и отчасти защото мислех, че по-добра от тази не би могла да съществува. Даже почнах да подозирам, че дон Карлос я е написал специално за мен. Скоро добих твърдото убеждение, че едничкото ми желание в живота е да се науча да правя същото, което правеше тоя господин Дикенс.

Една сутрин бях грубо събуден от баща ми, който се бе прибрал от работа по-рано от обичайното. Очите му бяха кървясали, а дъхът му миришеше на ракия. Погледнах го ужасѐн, а той докосна с пръсти голата електрическа крушка, която висеше от един кабел.

— Топла е.

Прониза ме с поглед и запрати разярен крушката в стената. Тя се пръсна на хиляди стъклени парченца, които нападаха по лицето ми, но аз не посмях дори да ги отърся.

— Къде е? — попита баща ми със студен, спокоен глас.

Поклатих глава разтреперан.

— Къде е скапаната книга?

Отново поклатих глава. В сумрака почти не видях как замахна към мен. Усетих, че ми притъмня и паднах от леглото, с кръв в устата и една пронизваща болка като бял пламък, който гореше зад устните ми. Когато наведох глава, съгледах на пода нещо, което приличаше на парчета от два счупени зъба. Ръката на баща ми ме сграбчи за гърлото и ме повдигна.

— Къде е?

— Татко, моля ви…

Той ме блъсна с всички сили с лице към стената и от удара в главата изгубих равновесие и се свлякох на пода като торба с кокали. Замъкнах се в един ъгъл и останах там, свит на кълбо, гледайки как баща ми отвори шкафа, извади малкото дрехи, които имах, и ги запрати на пода. Претърси чекмеджетата и сандъците, без да намери книгата и накрая, изтощен, тръгна пак към мен. Зажумях и се притиснах до стената в очакване на следващия удар, който не дойде. Отворих очи и видях, че баща ми е седнал на леглото и плаче от безсилна ярост и срам. Когато забеляза, че го гледам, хукна навън и се спусна по стълбите тичешком. Чух как ехото от стъпките му заглъхна в утринната тишина, но едва когато се уверих, че вече е далеч, се завлякох до леглото и измъкнах книгата от нейното скривалище под дюшека. Облякох се и излязох на улицата с романа под мишница.

Пелена от мъгла се стелеше над улица „Санта Ана“, когато пристигнах пред вратата на книжарницата. Книжарят и синът му живееха на първия етаж на същата сграда. Знаех, че шест сутринта не е удобно време за посещение в чиято и да е къща, но в тоя миг едничката ми мисъл беше да спася книгата. Бях сигурен, че ако баща ми я намери, щом се прибере у дома, ще я унищожи с цялата ярост, която кипеше във вените му. Натиснах звънеца и зачаках. Наложи се да позвъня още два-три пъти, докато най-сетне чух балконската врата да се отваря и видях как старият Семпере, по халат и чехли, надникна навън и ме погледна изумен. Половин минута по-късно слезе да ми отвори и щом видя лицето ми, и най-малката следа от раздразнение мигом се изпари. Коленичи пред мен и ме хвана за ръцете.

— Мили Боже! Добре ли си? Кой ти направи това?

— Никой. Паднах.

Протегнах му книгата.

— Дойдох да ви я върна, защото не искам да й се случи нещо…

Семпере ме изгледа, без да каже нищо. Взе ме на ръце и ме отнесе в жилището. Синът му, момче на дванайсет години, което бе тъй плахо, че не помнех някога да съм му чул гласа, се бе събудил от шума и чакаше на стълбищната площадка. Щом видя кръвта по лицето ми, погледна уплашено баща си.

— Обади се на доктор Кампос.

Момчето кимна и хукна към телефона. Чух го да говори и се уверих, че все пак не е нямо. Двамата с баща му ме настаниха на едно кресло в трапезарията и почистиха кръвта от раните ми, докато чакахме да дойде докторът.

— Няма ли да ми кажеш кой те подреди така?

Мълчах си. Семпере не знаеше къде живея и нямах намерение да го осведомявам.

— Баща ти ли беше?

Отклоних поглед.

— Не. Просто паднах.

Доктор Кампос, който живееше през няколко къщи, дойде след пет минути. Прегледа ме от глава до пети, като опипа синините и обработи раните ми възможно най-внимателно. Ясно се виждаше, че очите му пламтяха от възмущение, но се въздържа от коментар.

— Няма нищо счупено, само контузии, които ще минат след няколко дена, но дотогава ще те боли. Тези два зъба ще трябва да се извадят. Вече са повредени и има риск от инфекция.

Когато докторът си отиде, Семпере ми приготви чаша топло мляко с какао и усмихнат ме загледа как го пия.

— И всичко това стана, за да запазиш „Големите надежди“, а?

Свих рамене. Бащата и синът се спогледаха със съучастническа усмивка.

— Следващия път, когато поискаш да спасиш някоя книга, ама наистина да я спасиш, не си рискувай живота. Само трябва да ми кажеш и ще те заведа на едно тайно място, където книгите никога не загиват и никой не може да ги унищожи.

Погледнах ги и двамата, заинтригуван.

— Кое е това място?

Семпере ми намигна и ми отправи онази загадъчна усмивка, която сякаш бе задигната от някоя поредица на дон Александър Дюма и която според мълвата бе запазена марка на фамилията.

— Всичко с времето си, приятелю мой. Всичко с времето си.

 

 

Баща ми прекара цяла седмица с поглед, забит в пода, разкъсван от угризения. Купи нова електрическа крушка и дори ми каза, че мога да я паля, ако поискам, само че не за дълго време, защото токът бил много скъп. Аз обаче предпочитах да не си играя с огъня. Същата седмица, в събота, баща ми пожела да ми купи книга и отиде в една книжарница на улицата пред старата Римска стена — първата и последна книжарница, в която му стъпваше кракът, — но тъй като не можеше да прочете заглавията на стотиците изложени там издания, си тръгна с празни ръце. После ми даде пари, повече от обичайната сума, и ми каза да си купя каквото ми душа иска. Това ми се стори подходящ момент да повдигна един въпрос, за който от известно време все не намирах сгоден случай.

— Доня Мариана, учителката, ме помоли да ви предам да се отбиете в училището някой ден, ако можете, за да поговорите с нея — подхвърлих уж между другото.

— За какво да говоря? Каква попара си надробил?

— Нищо не съм направил, татко. Доня Мариана искаше да говори с вас за бъдещото ми образование. Казва, че съм способен и смята, че би могла да ми помогне да получа стипендия, за да вляза в колежа на пиаристите…^[4]

— За коя се мисли тая жена, че да ти пълни главата с врели-некипели и да ти разправя, че ще те прати в колеж за богаташки синчета? Ти знаеш ли какво представлява тая сган? Знаеш ли как ще те гледат и как ще се държат с тебе, когато разберат откъде идваш?

Сведох поглед.

— Доня Мариана само искаше да ми помогне, татко. Нищо повече. Не се сърдете. Ще й кажа, че няма да стане и толкоз.

Баща ми ме изгледа гневно, но се сдържа и пое дълбоко въздух няколко пъти със затворени очи, преди да проговори пак.

— Ще се справим, ясно ли ти е? Ти и аз. Без подаянията на всички тия копелета — и с високо вдигната глава.

— Да, татко.

Баща ми сложи ръка на рамото ми и ме погледна така, сякаш за един кратък и неповторим миг се гордееше с мен — въпреки че бяхме толкова различни, въпреки че аз обичах книгите, които той не умееше да чете, дори въпреки жената, която ни бе оставила сами двамата, изправени един срещу друг. В тоя миг ми се струваше, че моят баща е най-добрият човек на света, и че всички биха узнали това, ако животът, поне един-единствен път, благоволеше да му раздаде печеливши карти.

— Всяко зло, което човек стори през живота си, се връща, Давид. А аз извърших много злини. Много. Но си платих цената. И нашият късмет ще се обърне, ще видиш. Да, ще видиш…

Въпреки настойчивостта на доня Мариана, която беше много съобразителна жена и вече се досещаше как стоят нещата, никога повече не повдигнах темата за моето образование пред баща ми. Когато учителката ми разбра, че работата е безнадеждна, ми каза, че всеки ден след края на учебните занятия ще отделя още един час само за мен, за да ми говори за книги, за история и за всички онези неща, които толкова плашеха моя родител.

— Това ще си бъде наша тайна — рече ми тя.

На този етап вече бях почнал да проумявам, че баща ми се срамуваше да не би хората да го взимат за невежа, за някаква отрепка от една война, която — като почти всички войни — бе водена в името на Бог и на родината с цел да се даде повече власт на мъже, разполагащи с предостатъчно власт още преди да разпалят конфликта. По същото време започнах понякога да го придружавам, когато отиваше да поеме своята нощна смяна. Взимахме от улица „Трафалгар“ един трамвай, който ни оставяше пред портите на гробището. Аз стоях в будката на баща ми, четях стари броеве на вестника и от време на време правех опити да завържа разговор с моя родител, което не беше лека задача. Той вече почти не говореше, нито за войната в колониите, нито за жената, която го бе изоставила. Веднъж го попитах защо ни напусна моята майка. Подозирах, че е станало по моя вина, заради нещо лошо, което съм направил, та дори и само заради това, че съм се родил на тоя свят.

— Твоята майка ме бе зарязала още преди да ме пратят на фронта. Глупак излязох аз, че не го осъзнах, докато не се върнах. Такъв е животът, Давид. Рано или късно, всички те изоставят.

— Аз никога няма да ви изоставя, татко.

Стори ми се, че ще заплаче и го прегърнах, за да не му виждам лицето.

На следващия ден баща ми ме заведе, без да ми каже предварително, до магазина за платове „Ел Индио“ на улица „Кармен“. Не влязохме вътре, но през витрините на фоайето той ми посочи една млада и засмяна жена, която обслужваше клиентите и им показваше луксозни тъкани и платове.

— Това е майка ти — рече той. — Някой ден ще дойда тук и ще я убия.

— Не говорете така, татко.

Баща ми ме погледна със зачервени очи и осъзнах, че още я обича, и че аз самият никога няма да й простя за това. Спомням си, че тайно я наблюдавах, без тя да разбере, че сме там. Познах я само благодарение на снимката, която баща ми пазеше в едно чекмедже вкъщи, редом с армейския си пистолет, който той вадеше всяка нощ, когато мислеше, че съм заспал. Вадеше го и го съзерцаваше така, сякаш оръжието съдържаше всички отговори — или поне достатъчен брой.

 

 

Години наред щях да се връщам пред вратите на онзи магазин, за да я изучавам скришом. Никога не събрах смелост да вляза, нито пък да я заговоря, колчем я видех да излиза и да се отдалечава по Ла Рамбла, запътена към един живот, който й приписвах във фантазиите си — живот със семейство, което я правеше щастлива, и с дете, заслужаващо нейната обич и допира до кожата й повече от мен. Баща ми изобщо не узна, че понякога се измъквах тайно от къщи, за да я зърна, или че в някои дни я следях отблизо, почти готов да я хвана за ръка и да крача редом с нея, но винаги отстъпващ в последния момент. В моя свят големите надежди съществуваха само между страниците на една книга.

 

 

Сполуката, за която баща ми толкова копнееше, така и не дойде. Едничкото благоволение, което животът прояви към него, бе, че не го накара да чака твърде дълго. Една нощ, тъкмо когато стигнахме до вратите на редакцията, за да застъпи баща ми на работа, трима въоръжени мъже изскочиха от сенките и го надупчиха с куршуми пред очите ми. Спомням си миризмата на сяра и лекия дим, излизащ от дупките, които куршумите бяха прогорили в палтото му. Един от бандитите се канеше да го довърши с изстрел в главата, но другарят му го спря, защото в тоя миг аз се хвърлих върху тялото на баща ми. Спомням си и очите на убиеца, впити в моите — двоумеше се дали не трябва да очисти и мен. После изведнъж мъжете побързаха да се отдалечат и изчезнаха в тесните улички между фабриките на Пуебло Нуево.

Тази нощ убийците на баща ми оставиха него да умре от кръвозагуба в ръцете ми, а пък мен ме оставиха сам-самичък на света. В продължение на почти две седмици спях в цеховете на печатницата на вестника, скрит между линотипните машини, които напомняха огромни стоманени паяци, и се мъчех да заглуша някак влудяващото свистене, което ми пробиваше тъпанчетата на свечеряване. Когато ме откриха, ръцете и дрехите ми все още бяха изцапани със засъхнала кръв. Отначало никой не знаеше кой съм, защото почти цяла седмица не отроних дума, а щом най-сетне проговорих, то бе, за да викам името на баща ми, докато пресипнах и останах без глас. Когато ме попитаха за майка ми, казах, че е умряла и че си нямам никого на тоя свят. Моята история достигна до ушите на Педро Видал — звездно перо на вестника и близък приятел на издателя, който по негово настояване нареди да ме назначат като събирач на клюки. Беше ми разрешено и да живея в скромното помещение на пазача в подземието до второ нареждане.

В онези години кръвта и насилието по улиците на Барселона бяха почнали да се превръщат във всекидневие. Това бяха дни на позиви и бомби, които оставяха по улиците на Равал късове от тела, трептящи и димящи останки, на шайки от черни фигури, които бродеха нощем и проливаха кръв, на парадни шествия от светци и генерали, вонящи на смърт и измама, на подстрекателски речи, в които всички лъжеха и всички имаха право. Яростта и омразата, които след години щяха да накарат хората да се избиват взаимно в името на гръмки лозунги и парцали с различен цвят, вече се долавяха в отровения въздух. Вечната мъгла, бълвана от фабриките, пълзеше над града и прикриваше неговите павирани булеварди, набраздени от трамваи и дилижанси. Нощите принадлежаха на газеното осветление, на уличните сенки, нарушавани от проблясването на изстрели и от синкавия дим на възпламенен барут. Това бяха години, в които човек порастваше бързо, и в които много юноши, едва отърсили се от детството, вече имаха поглед на старци.

 

 

Тъй като едничкото ми семейство вече беше онази смутна Барселона, вестникът се превърна в мое убежище и мой свят, докато не навърших четиринайсет години. Тогава заплатата ми позволи да наема онази стаичка в пансиона на доня Кармен. Живеех там едва от седмица, когато хазяйката дойде един ден в стаята ми и ме осведоми, че ме търси някакъв господин. На площадката на стълбището се озовах срещу мъж, облечен в сиво, със също тъй сив поглед и сив глас, който ме запита дали аз съм Давид Мартин. Щом потвърдих, той ми връчи пакет, увит в груба хартия, и изчезна надолу по стълбите, оставяйки, след себе си своето унило отсъствие като зараза, тровеща моя мизерен свят. Отнесох пакета в стаята си и затворих вратата. С изключение на двама-трима души от вестника, никой друг не знаеше, че живея там. Развих опаковката, обзет от любопитство. Това бе първата пратка, която получавах през живота си. Оказа се, че съдържа вехто дървено сандъче, което ми се стори смътно познато. Сложих го на леглото и го отворих. Вътре видях стария пистолет на баща ми, оръжието, което бе получил в армията и с което се бе върнал от Филипините, за да бъде застигнат от преждевременна и жалка смърт. Редом лежеше и една картонена кутия с няколко куршума. Взех пистолета и го претеглих на ръка. Миришеше на барут и на смазка. Запитах се колко ли души е убил баща ми с това оръжие, с което несъмнено е очаквал да сложи край и на собствения си живот и щеше да го стори някой ден, ако не го бяха изпреварили. Върнах пистолета в сандъчето и го затворих. Първият ми импулс бе да го изхвърля на боклука, но после си дадох сметка, че това оръжие е единствената вещ, която ми е останала от баща ми. Предположих, че лихварят, който след неговата смърт бе конфискувал заради дълговете му малкото ни покъщнина от предишното жилище, стърчащо срещу покрива на Двореца на музиката, сега бе решил да ми изпрати този зловещ сувенир, за да ме поздрави за навлизането ми в зрелостта. Скрих сандъчето под скрина, до стената, където се събираше мръсотия и където доня Кармен не би могла да го достигне дори с кокили, и години наред не докоснах тази пратка.

Същия следобед се отбих в книжарницата „Семпере и синове“ и тъй като вече се чувствах светски човек, разполагащ с известни средства, изявих желание да се сдобия отново с онзи стар екземпляр от „Големите надежди“, който преди години се бях видял принуден да върна на книжаря.

— Сложете му каквато щете цена — рекох му аз. — Сложете му цената на всички книги, които не съм ви платил през последните десет години.

Спомням си, че Семпере ме погледна с тъжна усмивка и сложи ръка на рамото ми.

— Тази сутрин го продадох — унило призна той.