Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (30)

6

Не зная дали бе заради излишъка от кофеин, който препускаше във вените ми, или просто моята съвест се опитваше да се завърне като светлината след спиране на тока, но във всеки случай прекарах остатъка от предобеда, размишлявайки над едно хрумване, което далеч не беше утешително. Изглеждаше твърде малко вероятно да няма никаква връзка между следните три неща: пожарът, станал причина за гибелта на Баридо и Ескобиляс; предложението на Корели, който повече не ми се бе обадил и това ме изпълваше с опасения; и накрая, загадъчният ръкопис, изнесен от Гробището на забравените книги, който, както подозирах, бе написан между четирите стени на моя кабинет.

 

 

Перспективата да отида в дома на Андреас Корели без предварителна покана, за да го разпитам относно странното съвпадение, че нашият разговор и пожарът се бяха случили практически по едно и също време, никак не ме блазнеше. Инстинктът ми подсказваше, че когато издателят реши, че иска да ме види отново, ще го направи motu proprio^[1]; нямах желание да ускорявам тази и без друго неизбежна среща. Разследването на пожара вече бе в ръцете на инспектор Виктор Грандес и неговите два булдога, Маркос и Кастело, които явно ми бяха отредили почетно място в списъка на своите любимци. Колкото по-настрани се държах от тях, толкова по-добре щеше да е за мен. При това положение единствената изпълнима алтернатива оставаше ръкописът и неговата връзка с къщата с кулата. Години наред си бях казвал, че неслучайно съм се озовал да живея на това място, но сега тази идея взе да придобива друго значение.

Реших да започна от кътчето, в което бях пратил на заточение голяма част от вещите и принадлежностите, останали от предишните обитатели на дома. Измъкнах ключа от последната стая в коридора от кухненското чекмедже, където бе стоял години наред.

Не бях влизал там, откакто работниците от електрическата компания бяха прокарали кабелите в къщата. Когато пъхнах ключа в ключалката, усетих от дупката струя студен въздух, която облъхна пръстите ми, и установих, че Изабела имаше право; стаята наистина излъчваше странна миризма, която навяваше мисли за мъртви цветя и прясно изкопана пръст.

Отворих вратата и веднага закрих с ръка носа и устата си. Смрадта бе наистина силна. Пипнешком потърсих ключа на лампата, но голата електрическа крушка, която висеше от тавана, не се запали. Светлината, идваща откъм коридора, разкриваше очертанията на камарата кутии, книги и сандъци, които бях затворил на това място преди години. Разгледах всичко с погнуса. Стената в дъното бе изцяло закрита от голям гардероб от дъбово дърво. Коленичих пред една кутия, която съдържаше стари снимки, очила, часовници и други дребни лични вещи. Заех се да ровя из нея, без сам да зная точно какво търся. След малко изоставих това начинание с въздишка. Ако очаквах да открия някакви сведения, трябваше най-напред да си съставя план за действие. Тъкмо се канех да изляза от стаята, когато чух как вратата на гардероба започна полека да се отваря зад гърба ми. Струя леден и влажен въздух ме лъхна в тила. Обърнах се бавно. Вратата на гардероба се бе открехнала и аз можах да зърна вътре старите рокли и костюми, които висяха на закачалките си, проядени от времето, и се полюшваха като водорасли под вода. Студеното течение, което разнасяше онова зловоние, идваше тъкмо оттам. Станах и се приближих до гардероба, без да бързам. Разтворих вратите му широко и с две ръце разделих настрани дрехите, които висяха от закачалките. Дървото в дъното на мебелта бе изгнило и бе започнало да се рони. Зад него забелязах нещо като гипсова стена, в която се бе отворила дупка, широка няколко сантиметра. Наведох се към нея, мъчейки се да видя какво има оттатък, но мракът бе почти непрогледен. Слабата виделина от коридора, която се процеждаше през дупката, едвам хвърляше нишка мъглява светлина от другата страна. Усещах само спарения въздух. Доближих око до отвърстието, опитвайки се да зърна нещичко от онова, което се намираше оттатък стената, но в този миг един черен паяк се подаде през дупката. Отстъпих рязко назад и паякът побърза да пропълзи във вътрешността на мебелта и да се скрие в сенките. Затворих вратите на гардероба и излязох от стаята. Заключих я и прибрах ключа в първото чекмедже на скрина, поставен в коридора. Зловонието, което до момента бе стояло затворено в онова помещение, сега се бе разнесло из коридора като някаква отрова. Проклех часа, в който ми бе хрумнало да отворя тази врата, и излязох на улицата, надявайки се да забравя, па макар и само за няколко часа, мрака, стаен в самото сърце на тази къща.

 

 

Злополучните идеи никога не идват сами. За да отпразнувам, че съм открил нещо като камера обскура, скрита в моето жилище, отидох до „Семпере и синове“ с идеята да поканя книжаря на обед в „Мезон Доре“. Семпере старши тъкмо четеше едно прекрасно издание на „Ръкопис, намерен в Сарагоса“ на Потоцки^[2] и хич не щеше и да чуе за моето предложение.

— Ако ми се прииска да гледам сноби и празноглавци, които си придават важност и се поздравяват взаимно, няма нужда да плащам за това, Мартин.

— Хайде, не бъдете такъв мърморко. Аз черпя.

Семпере поклати глава. Синът му, който бе чул разговора ни, ме гледаше колебливо от прага на задната стаичка.

— Ами ако взема с мен сина ви, какво ще стане? Ще спрете ли да ми говорите?

— Вие двамата си решавате как да си пилеете времето и парите. Аз оставам тук да си чета, че животът е кратък.

Семпере младши беше образец за плахост и скромност. Въпреки че се познавахме от деца, не помнех да съм провел с него повече от три-четири разговора, и то съвсем кратки. Доколкото ми бе известно, младият мъж нямаше никакъв порок или дребен недостатък. Знаех от първа ръка, че сред момичетата в махалата той минаваше за всепризнат хубавец и отлична партия. Не една госпожица се отбиваше в книжарницата под какъв да е предлог или висеше и въздишаше пред витрината. Ала синът на Семпере, ако изобщо си даваше сметка за това, никога не предприемаше действия, за да осребри тези полици от обожание и трепетни устни. С една десета от този капитал всеки друг на негово място би направил звездна кариера на развратник. Всеки друг, но не и Семпере младши, когото човек понякога се чудеше дали да не провъзгласи за светец.

— Както я е подкарал, тоя ще вземе да ми остане стар ерген — оплакваше се навремени баща му.

— Пробвахте ли да му пуснете някоя люта чушка в супата, за да стимулирате кръвообращението в ключовите части? — питах аз.

— А, смейте се, разбойник такъв, ама аз вече гоня седемдесетте, а все още нямам поне един внук за цяр.

 

 

В „Мезон доре“ ни посрещна същият салонен управител, когото си спомнях от последното си посещение, но този път без сервилната усмивка и гостоприемното държане. Когато му съобщих, че не съм направил резервация, кимна с презрителна гримаса и щракна с пръсти, за да повика едно момче, което без много церемонии ни отведе до онова, което явно беше най-лошата маса в салона, забутана в едно тъмно и шумно кътче точно до вратата към кухнята на заведението. През следващите двайсет и пет минути никой не се доближи до нашата маса, за да ни донесе меню или поне да ни сервира чаша вода. Персоналът минаваше покрай нас, като тряскаше вратата и напълно игнорираше присъствието ни и жестовете, с които се опитвахме да привлечем внимание.

— Дали няма да е по-добре да си тръгнем? — попита Семпере младши накрая. — На мен ми стига да хапна някой сандвич където и да е…

Още не бе успял да изрече докрай тези думи, когато ги видях. Господин и госпожа Видал крачеха към своята маса, ескортирани от салонния управител и двама келнери, които се скъсваха да им честитят. Седнаха и само след две минути започна да се точи почетното шествие — посетителите в салона един подир друг отиваха до масата на Видал, за да го поздравят. Той ги приемаше с божествено благоволение и после ги отпращаше набързо. Семпере младши, който бе съвсем наясно с тази ситуация, ме наблюдаваше.

— Мартин, добре ли сте? Защо да не си тръгнем?

Кимнах бавно. Станахме и се отправихме към изхода, заобикаляйки отдалече масата на Видал. Преди да напуснем ресторанта, минахме покрай салонния управител, който не ни удостои дори с поглед, а когато стигнахме изхода, зърнах в огледалото, окачено над рамката на вратата, как Видал се наведе към Кристина и я целуна по устните. Когато излязохме на улицата, Семпере младши ме погледна съкрушен.

— Съжалявам, Мартин.

— Не се тревожете. Несполучлив избор, нищо повече. Но ако нямате нищо против, не казвайте на баща си за тая работа…

— Нито дума — увери ме той.

— Благодаря.

— Няма защо. Какво ще кажете, ако аз ви поканя на някое по-плебейско място? Има една гостилница на улица „Кармен“, където готвят толкова хубаво, че на човек направо може да му падне шапката.

Бях загубил апетит, но кимнах охотно.

— Да вървим.

Заведението беше близо до библиотеката и предлагаше домашни ястия на достъпни за жителите на квартала цени. Почти не хапнах от храната, която ухаеше несравнимо по-приятно от всичко, което бях подушвал в „Мезон доре“ през всичките години на съществуването му, но когато стигнахме до десертите, вече бях пресушил сам-самичък бутилка и половина червено вино и главата ми се маеше.

— Семпере, нека да ви попитам нещо. Какво имате против това, да подобрите човешката раса? Как да си обясни човек, че един млад и здрав гражданин, благословен от Всемогъщия с външност като вашата, не се е възползвал от най-отбраните представителки на нежния пол?

Синът на книжаря се разсмя.

— Какво ви кара да мислите, че не съм го направил?

Докоснах носа си с показалец и му намигнах. Семпере младши кимна.

— С риск да ме вземете за някой пуритан, приятно ми е да си мисля, че засега изчаквам.

— Какво чакате? Да почне да ви засича пищовът ли?

— Говорите като баща ми.

— Мъдрите люде мислят и говорят еднакво.

— Все си казвам, че трябва да има нещо повече от това, а? — рече той.

— Нещо повече?

Семпере кимна.

— Знам ли — рекох аз.

— О, да, мисля, че знаете.

— Е, нали виждате каква полза имам от това.

Понечих да си налея още една чаша, но Семпере ме спря.

— Бъдете разумен — тихо каза той.

— Виждате ли сега какъв сте пуритан?

— Всеки е такъв, какъвто е.

— Има си цяр и за тая работа. Какво ще кажете да отидем да помърсуваме някъде?

Синът на книжаря ме погледна със съжаление.

— Мартин, мисля, че ще е най-добре да се приберете вкъщи и да си починете. И утре е ден.

— Нали няма да кажете на баща си, че съм се напил до козирката?

 

 

На път към къщи се отбих в поне седем бара, за да дегустирам запасите им от спиртни напитки; щом ме изхвърлеха — под един или друг предлог — от някое заведение, аз изминавах следващите сто-двеста метра в търсене на ново пристанище, в което да пусна котва. Никога не съм бил заклет пияч и в самия край на деня така се бях подредил, че дори не си спомнях къде живея. Помня само, че двама келнери от кръчмата „Двата свята“ на Пласа Реал ме хванаха под мишниците, изнесоха ме навън и ме стовариха на една пейка пред фонтана, където изпаднах в дълбок и тежък сън.

Сънувах, че отивам на погребението на дон Педро. Едно окървавено от залеза небе тегнеше над лабиринта от кръстове и ангели, които ограждаха големия мавзолей на фамилията Видал на гробището Монжуик. Мълчалива свита от фигури с черни була бе наобиколила амфитеатъра от почернял мрамор, който образуваше портика на мавзолея. Всяка фигура носеше дълга бяла свещ. Светлината на сто пламъка извайваше очертанията на голям мраморен ангел, сломен от скръб и загуба. Под неговия пиедестал зееше отвореният гроб на моя покровител, а в него бе положен стъклен саркофаг. Тялото на Видал, облечено в бяло, лежеше под прозрачния похлупак с отворени очи. Черни сълзи се стичаха по бузите му. От свитата се отдели силуетът на неговата вдовица, Кристина, която падна на колене пред ковчега, обляна в сълзи. Един по един изпращачите минаваха покрай покойника и полагаха черни рози върху стъкления ковчег, докато го покриха изцяло, тъй че остана да се вижда само лицето му. Двама безлики гробари го спуснаха в трапа, чието дъно бе залято от някаква гъста и тъмна течност. Саркофагът се задържа върху повърхността на това езерце от кръв, която бавно се процеждаше през пролуките на стъкления капак. Малко по малко кръвта изпълни ковчега, покривайки трупа на Видал. Миг преди лицето му да бъде потопено изцяло, моят ментор извърна очи и ме погледна. Ято черни птици се издигна във въздуха, а аз хукнах да бягам и се изгубих по пътеките на безкрайния град на мъртвите. Само едно далечно ридание ми помогна да намеря изхода и да избегна жалбите и молбите на тъмните сенки, които се изпречваха на пътя ми и ме умоляваха да ги взема със себе си, да ги избавя от техния вечен мрак.

Събудиха ме двама полицаи, които ме почукваха по крака с палка. Вече се беше стъмнило и ми бяха нужни няколко секунди, за да разбера дали става дума за обикновени блюстители на обществения ред, или за агенти на съдбата, изпратени на специална мисия.

— Е, кабалеро, след запоя по-добре вървете да си отспите вкъщи, а?

— На вашите заповеди, полковник.

— Обирайте си крушите или ще ви тикна в карцера, да видим дали ще ви се стори забавно.

Не се наложи да ме подканват повторно. Изправих се криво-ляво и поех към къщи с надеждата, че ще успея да се прибера, преди краката да са ме отвели отново в някой долнопробен бордей. Този маршрут, който при нормални условия бих изминал за десет-петнайсет минути, сега ми отне почти тройно повече време. Най-сетне, като по чудо се озовах пред вратата на дома си и там заварих Изабела да ме чака като някакво проклятие, седнала тоя път във вътрешния двор на жилището.

— Вие сте пиян — рече тя.

— Сигурно съм пиян, щом в дълбок делириум тременс сякаш те виждам посред нощ да спиш пред вратите на дома ми.

— Нямаше къде другаде да отида. С баща ми се скарахме и той ме изхвърли от къщи.

Затворих очи и въздъхнах. Мозъкът ми, затъпял от алкохол и озлобление, не беше в състояние да придаде ясна форма на потока от откази и ругатни, които напираха на устните ми.

— Не можеш да останеш тук, Изабела.

— Моля ви, само за тази нощ. Утре ще си потърся пансион. Умолявам ви, господин Мартин.

— Не ме гледай така жално-милно — заплаших я аз.

— Освен това, вие сте виновен, че сега съм на улицата — добави тя.

— Аз съм бил виновен! И таз хубава! Талант за писане не знам дали имаш, но буйно въображение хич не ти липсва. И поради каква злополучна причина, ако мога да знам, аз съм виновен, че господин баща ти те е изритал на улицата?

— Когато сте пиян, говорите странно.

— Не съм пиян. Никога не съм се напивал през живота си. Отговори ми на въпроса!

— Казах на баща ми, че сте ме наели като помощничка и че отсега нататък смятам да се посветя на литературата и повече няма да работя в магазина.

— Какво?

— Може ли да влезем вътре? Студено ми е и задникът ми просто се е вкочанясал от толкова седене на стъпалата.

Усетих, че главата ми се върти и ме наляга пристъп на гадене. Вдигнах очи към бледия зрак, който се процеждаше през капандурата в горния край на стълбището.

— Това ли е наказанието, което ми изпращат небесата, за да се покая и да се отвърна от разгулния си живот?

Изабела проследи погледа ми заинтригувана.

— С кого говорите?

— С никого не говоря, това е монолог. Привилегия на нетрезвите. Утре обаче първата ми работа ще е да разговарям с баща ти и да сложа край на този абсурд.

— Не знам дали това е добра идея. Закле се, че ще ви убие, щом му се мернете пред очите. Крие под тезгяха си една двуцевка — просто си е такъв. Веднъж застреля едно магаре с нея. Беше през лятото, близо до Аржентона…

— Затваряй си устата. Повече да не съм чул ни гък! Тишина!

Изабела кимна и се умълча, като ме гледаше с очакване. Заех се отново да търся ключа. В момента не можех да се справя с кашата, в която ме забъркваше бъбривата девойка. Имах нужда да се строполя в леглото и да изгубя свяст — за предпочитане в този порядък. Търсих няколко минути без видим резултат. Накрая Изабела се приближи безмълвно, бръкна в джоба на сакото ми, който моите ръце бяха преровили навярно сто пъти, и намери ключа. Показа ми го и аз кимнах съкрушен.

Тя отвори вратата на жилището и аз влязох с нейна помощ. Поведе ме към спалнята, сякаш бях някакъв инвалид, и ми помогна да се просна в леглото. Намести възглавниците под главата ми и ми събу обувките. Погледнах я смутен.

— Спокойно, няма да ви свалям панталоните.

Разкопча копчетата на яката ми и седна до мен, като ме гледаше внимателно. Усмихна ми се с една печал, която не подхождаше на годините й.

— Никога не съм ви виждала толкова тъжен, господин Мартин. Заради онази жена е, нали? Онази от снимката.

Взе ръката ми и я погали утешително.

— Всичко отминава, чуйте ми думата. Всичко отминава.

Против волята ми очите ми се наляха със сълзи и аз извърнах глава, за да скрия лицето си от нея. Изабела угаси настолната лампа и остана да седи до мен в мрака, заслушана в плача на жалкия пияница, без да задава въпроси или да мъдрува, предлагайки само своята компания и добротата си, докато накрая заспах.