Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (59)

35

Оставаха само няколко минути до полунощ, когато най-сетне успях да се добера до къщата с кулата. Щом отворих вратата, веднага разбрах, че Изабела си е отишла. Ехото от стъпките ми в коридора звучеше различно. Не си направих труда да запаля лампата. Придвижих се из къщата в полумрака и надникнах в стаята, която доскоро бе нейна. Изабела я бе почистила и подредила. Чаршафите и одеялата бяха сгънати прилежно на един стол, дюшекът бе оголен. Нейният аромат все още се носеше във въздуха. Отидох до галерията и седнах на писалището, което моята помощничка бе използвала. Изабела бе подострила моливите и ги бе поставила акуратно във ваза. Купчината бели листа бе спретнато подредена върху един поднос. Комплектът писци, който й бях подарил, почиваше в единия край на масата. Къщата никога не ми бе изглеждала толкова празна.

В банята се освободих от подгизналите си дрехи и поставих на тила си напоен със спирт пластир. Болката бе намаляла и се бе превърнала в тъпо пулсиране и в едно общо усещане, което не бе много по-различно от тежък махмурлук. В огледалото разрезите по гърдите ми изглеждаха като линии, прокарани с перодръжка. Бяха чисти и повърхностни разрези, но доста ме смъдяха. Промих ги със спирт, като се надявах, че няма да се възпалят.

Проснах се в леглото и се завих до шията с две или три одеяла. Единствените части от тялото, които не ме боляха, бяха тези, които до такава степен бяха изтръпнали от студа и дъжда, че вече изобщо не ги усещах. Лежах и чаках да се стопля, заслушан в онази студена тишина — тишина, изпълнена с пустота и отсъствия, — която тегнеше над къщата. Преди да си отиде, Изабела бе оставила пакета с писма от Кристина върху нощната масичка. Протегнах ръка и измъкнах напосоки едно от тях, което бе с дата отпреди две седмици.

Скъпи Давид,

Дните отминават, а аз продължавам да ти пиша писма, на които навярно предпочиташ да не отговаряш, ако изобщо ги отваряш. Вече започвам да си мисля, че ги пиша само за себе си, за да убия самотата и да повярвам поне за миг, че ти си край мен. Всеки ден се питам как си и какво ли правиш.

Понякога си мисля, че си напуснал завинаги Барселона и си те представям на друго място, заобиколен от чужди хора и започнал нов живот, за който никога не ще узная. Друг път си мисля, че все още ме мразиш, че унищожаваш тези писма и ти се иска изобщо да не си ме познавал. Не те виня за това. Чудно колко лесно е да сподели човек с един къс хартия онова, което не би се осмелил да каже някому в лицето.

Животът ми не е лек. Педро не би могъл да бъде по-добър и по-толерантен към мен — дотолкова, че понякога се дразня от неговото търпение и от желанието му да ме направи щастлива, което само ме кара да се чувствам окаяна. Педро ми показа, че сърцето ми е празно, че не заслужавам някой да ме обича. Той почти по цял ден е с мен, не му се ще да ме оставя сама.

Всеки ден му се усмихвам и споделям леглото му. Когато ме пита дали го обичам, отвръщам „да“ и щом видя истината, отразена в очите му, ми иде да умра. Той никога не ми натяква за това. Говори често за теб. Липсваш му, и то дотолкова, че понякога ми се струва, че на тоя свят най-много обича теб. Виждам го как остарява, самотен, с най-лошата възможна компания — моята. Не искам от теб да ми простиш, но ако желая нещо на тоя свят, то е да простиш на него. Аз не струвам толкова, че да му отказваш приятелството си и компанията си заради мен.

Вчера дочетох една от твоите книги. Педро ги има всичките и аз все си ги чета, защото това е единственият начин да почувствам, че съм с теб. Тази история беше тъжна и странна, разправяше се за две счупени и захвърлени кукли в един пътуващ цирк, които за една нощ оживяват, знаейки, че ще умрат призори. Докато я четях, ми се стори, че си я писал за нас двамата. Преди няколко седмици сънувах, че те виждам отново, че се срещаме на улицата и ти не си спомняш за мен. Усмихваш ми се и ме питаш как се казвам. Не знаеш нищо за мен. Не ме мразиш. Всяка нощ, щом Педро заспи до мен, затварям очи и се моля на небесата или на ада да ми изпратят отново същия този сън. Утре, или може би вдругиден ще ти пиша пак, за да ти кажа, че те обичам, дори и това да не значи нищо за теб.

Кристина

Пуснах писмото на пода, неспособен да чета повече. И утре е ден, казах си, по-лош от този едва ли би могъл да бъде. Представа си нямах какви прелести ме чакат тепърва. Навярно бях успял да поспя два часа в най-добрия случай, когато се събудих внезапно още в малките часове. Някой тропаше силно по вратата на жилището. Останах няколко секунди замаян в тъмното, търсейки ключа на лампата. Отново се разнесоха удари по вратата. Запалих лампата, станах от леглото и отидох до входа. Отместих капачето на шпионката. Три лица се виждаха в сумрака на площадката. Инспектор Грандес и зад него — Маркос и Кастело. Тримата гледаха втренчено в шпионката. Поех си дълбоко дъх няколко пъти, преди да отворя.

— Добър вечер, Мартин. Извинете, че идваме по това време.

— И кое време е сега?

— Време да си размърдаш задника, кучи сине — изломоти Маркос, изтръгвайки от Кастело една усмивка, с която спокойно бих могъл да се обръсна.

Грандес ги изгледа укоризнено и въздъхна.

— Часът е малко след три сутринта — рече той. — Може ли да вляза?

Въздъхнах с досада, но кимнах и му направих път да мине. Инспекторът даде знак на хората си да чакат на площадката. Маркос и Кастело кимнаха с неохота и ме изгледаха мръсно. Затворих вратата под носа им.

— Би трябвало да внимавате повече с тези двамата — отбеляза Грандес, докато вървеше непринудено по коридора.

— Моля, чувствайте се като у дома си… — рекох аз.

Върнах се в спалнята и се навлякох надве-натри с първото, което ми попадна пред очите, което в случая бяха мръсни дрехи, струпани на един стол. Когато излязох пак в коридора, нямаше и следа от Грандес.

Отидох до галерията и го заварих там, на прозореца, загледан в облаците, които пълзяха ниско над покривните тераси на града.

— А къде е бонбончето? — попита той.

— Отиде си вкъщи.

Грандес се извърна с усмивка.

— Умна глава сте вие, не ги държите на пълен пансион — каза той и ми посочи едно кресло. — Седнете.

Отпуснах се тежко на седалката. Инспекторът остана прав, като ме гледаше втренчено.

— Какво? — попитах аз накрая.

— Изглеждате зле, Мартин. Да не сте се сбили с някого?

— Паднах.

— Аха. Научих, че през деня сте посетили магазина за магически артикули, собственост на господин Дамиан Роурес, намиращ се на улица „Принсеса“.

— Нали лично ме видяхте да излизам оттам по обяд. За какво е всичко това?

Грандес ме наблюдаваше хладно.

— Сложете си палто и шал или каквото и да е. Навън е студено. Отиваме в участъка.

— Защо?

— Правете каквото ви казвам.

Една полицейска кола ни чакаше на Пасео дел Борн. Без да се церемонят, Маркос и Кастело ме тикнаха на задната седалка и се настаниха от двете ми страни, притискайки ме по средата.

— Удобно ли му е на господинчото? — попита Кастело, като ме сръга с лакът в ребрата.

Инспекторът седна отпред, до шофьора. Никой от тях не обели зъб през петте минути, които ни бяха нужни, за да изминем Виа Лайетана, пуста и потопена в мъгла с цвят на охра. Когато пристигнахме в Централния участък, Грандес слезе от колата и влезе в сградата, без да чака. Маркос и Кастело ме сграбчиха над лактите така, сякаш искаха да ми смелят костите, и ме повлякоха из един лабиринт от стълби, коридори и килии, докато стигнахме до някаква стая без прозорци, която миришеше на пот и урина. По средата й имаше маса от проядено дърво и два овехтели стола. От тавана висеше гола електрическа крушка, а в центъра на стаята имаше решетка за оттичане на вода, там, където се събираха двете леко наклонени плоскости, които образуваха повърхността на пода. Беше изключително студено. Преди да осъзная какво става, вратата се затръшна зад гърба ми. Чух стъпки, които постепенно заглъхнаха. Обиколих дузина пъти този зандан, докато накрая се отпуснах примирено на един от разклатените столове. През следващия час едничките звуци, които чувах, бяха собственото ми дишане, скърцането на стола и ехото от някаква водосточна тръба, чието местоположение не можах да установя.

 

 

След цяла вечност чух стъпки, които се приближаваха, и след малко вратата се отвори. Маркос надникна в килията ухилен и задържа вратата, за да мине Грандес. Последният влезе, без да ме погледне, и седна на стола в отсрещния край на масата. Кимна на Маркос и онзи затвори вратата, като не пропусна преди това да ми изпрати въздушна целувка и да ми смигне. Чак след около трийсет секунди инспекторът благоволи да ме погледне в лицето.

— Ако сте искали да ме впечатлите, успяхте да го постигнете, инспекторе.

Грандес не обърна внимание на иронията ми и се вторачи в мен така, сякаш ме виждаше за пръв път в живота си.

— Какво знаете за Дамиан Роурес? — попита той.

Свих рамене.

— Не много. Зная, че е собственик на магазин за магически артикули. Всъщност не знаех нищичко допреди няколко дена, когато Рикардо Салвадор ми спомена за него. Днес или вчера — защото вече изгубих представа колко е часът — го посетих, понеже търсех сведения за предишния обитател на къщата, в която живея. От Салвадор научих, че Роурес и предишният собственик…

— Марласка.

— Да, Диего Марласка. Та Салвадор ми разправи, че въпросният господин и Роурес са общували преди години. Зададох на Роурес няколко въпроса и той ми отговори, както можеше. Това е всичко, в общи линии.

Грандес закима.

— Това ли е вашата история?

— Не знам. Каква е вашата? Хайде да ги сравним, че дано накрая да схвана защо, майка му стара, трябва да мръзна посред нощ в някакво смрадливо мазе.

— Не ми повишавайте тон, Мартин.

— Извинете, инспекторе, но според мен можехте поне да благоволите да ми кажете защо съм тук.

— Ще ви кажа защо сте тук. Преди около три часа един съсед от сградата, в която се помещава магазинът на господин Роурес, се прибирал късно, когато забелязал, че вратата на магазина е отворена и лампите са запалени. Озадачен от това, той влязъл вътре и тъй като собственикът не се виждал наоколо и не му отговорил, когато го повикал, човекът отишъл в задната стая. Там намерил Роурес, чиито ръце и крака били завързани с тел за един стол сред локва от кръв.

Грандес направи продължителна пауза, през която очите му ме пронизваха като свредели. Предположих, че има още нещо. Инспекторът винаги оставяше някой ефектен удар за финал.

— Мъртъв ли е бил? — попитах.

Грандес кимна.

— Напълно. Някой се бил позабавлявал да му извади очите и да му отреже езика с ножици. Според съдебния лекар Роурес е умрял половин час по-късно, задавен от собствената си кръв.

Усетих, че не ми достига въздух. Грандес се разхождаше из стаята. По едно време се спря зад гърба ми и го чух как си запали цигара.

— Как получихте тази контузия? Вижда ми се скорошна.

— Подхлъзнах се в дъжда и си ударих тила.

— Не ме правете на идиот, Мартин. Не е във ваш интерес. Искате ли да ви оставя за малко с Маркос и Кастело, да видим дали ще ви научат на добри обноски?

— Добре де, удариха ме.

— Кой?

— Не зная.

— Мартин, този разговор започва да ме отегчава.

— А питате ли как се чувствам аз?

Грандес седна отново пред мен и ми отправи помирителна усмивка.

— Нали не мислите, че имам нещо общо със смъртта на този човек?

— Не, Мартин, не мисля. Мисля обаче, че не ми казвате истината и че смъртта на този нещастник по някакъв начин е свързана с вашето посещение. Както и смъртта на Баридо и Ескобиляс.

— Какво ви кара да мислите така?

— Наречете го предчувствие.

— Вече ви казах всичко, което зная.

— А аз вече ви предупредих да не ме взимате за идиот, Мартин. Маркос и Кастело са отвън и само чакат да им падне случай да си поприказват насаме с вас. Това ли искате?

— Не.

— Тогава ми помогнете да ви измъкна от тая каша и да ви пратя вкъщи, преди да са ви изстинали чаршафите.

— Какво искате да чуете?

— Истината например.

Блъснах стола назад и се изправих, вбесен. Бях премръзнал до мозъка на костите си, а главата ми сякаш щеше да се пръсне. Закрачих в кръг около масата, запращайки думите си по инспектора така, като че ли бяха камъни.

— Истината ли? Ще ви кажа истината. Истината е, че не знам коя е истината. Не знам какво да ви разкажа. Не знам защо отидох при Роурес или при Салвадор. Не знам какво търся, нито какво се случва с мен. Това е истината.

Грандес ме наблюдаваше със стоическо изражение.

— Престанете да обикаляте и седнете. Свят ми се завива, като ви гледам.

— Не ми се сяда.

— Мартин, вие фактически нищо не ми казвате. Моля ви само да ми помогнете, за да мога и аз да ви помогна.

— Не бихте могли да ми помогнете, дори и да искате.

— Кой би могъл тогава?

Стоварих се отново на стола.

— Не зная… — промълвих аз.

Стори ми се, че зърнах в очите на инспектора сянка от съчувствие, или може би беше просто умора.

— Вижте, Мартин. Нека да започнем отново. Ще го направим по вашия начин. Разкажете ми една история, но започнете от началото.

Аз само го изгледах мълчаливо.

— Мартин, не мислете, че само защото ми допадате, няма да си върша работата.

— Вършете каквото трябва да вършите. Повикайте Хензел и Гретел, ако щете.

В този миг забелязах, че по лицето му се изписа леко безпокойство. По коридора се приближаваха стъпки и нещо ми подсказа, че инспекторът не ги очакваше. Чуха се гласове и Грандес, изнервен, се приближи до вратата. Потропа три пъти с кокалчетата на пръстите си и Маркос, който охраняваше отвън, отвори. Един мъж с палто от камилска вълна и костюм в тон с него влезе в стаята, огледа се наоколо с погнуса, а после ми се усмихна извънредно сладко, докато си сваляше спокойно ръкавиците. Гледах го смаян, тъй като познах в негово лице адвокат Валера.

— Добре ли сте, господин Мартин? — попита той.

Кимнах. Адвокатът отведе инспектора в един ъгъл. Чух ги как си шепнат. Грандес ръкомахаше със сдържан гняв. Валера го наблюдаваше студено и клатеше глава. Разговорът им продължи почти една минута. Накрая Грандес изсумтя и отпусна ръце.

— Вземете си шала, господин Мартин, защото си тръгваме — нареди Валера. — Инспекторът вече приключи с въпросите си.

Зад гърба му Грандес прехапа устни и изгледа ядно Маркос, който само сви рамене. Без да сваля от лицето си приветливата и обиграна усмивка, Валера ме хвана под ръка и ме измъкна от зандана.

— Надявам се, че тези полицейски служители са се отнесли с вас коректно, господин Мартин.

— Да — успях да измънкам аз.

— Момент — извика Грандес зад гърба ни.

Валера се спря и се обърна, като ми даде знак да мълча.

— Ако имате някакви въпроси към господин Мартин, можете да ги отправите към нашата кантора, където ще ви обслужим с най-голямо удоволствие. Междувременно, ако не разполагате с по-съществена причина да задържите господин Мартин в това учреждение, ние се оттегляме, като ви пожелаваме лека нощ и ви благодарим за любезността, за която ще е разумно да спомена пред вашите началници и особено пред главен инспектор Салгадо — скъп приятел, както знаете.

Сержант Маркос понечи да тръгне към нас, но инспекторът го спря. Размених с него един последен поглед, преди Валера да ме хване отново за лакътя и да ме задърпа да вървя.

— Не се помайвайте — тихо рече той.

Прекосихме дългия коридор с мъждукащи лампи и стигнахме до стълбище, което ни отведе до друг дълъг коридор. В края му имаше вратичка, която водеше към фоайето на долния етаж и оттам към изхода. Там ни чакаше един „Мерцедес-Бенц“ с включен мотор, а шофьорът, щом видя Валера, веднага ни отвори вратата. Влязох и се настаних в кабината. В автомобила имаше отопление и кожените седалки бяха приятно топли. Валера седна до мен и с едно почукване по стъклото, което отделяше кабината от купето на шофьора, му даде знак да тръгне. Щом колата потегли и навлезе в централното платно на Виа Лайетана, Валера ми се усмихна, сякаш нищо не бе станало, и посочи към гъстата мъгла, която се разделяше на две покрай нас като някакъв шубрак.

— Неприятна нощ, а? — подхвърли той.

— Къде отиваме?

— У вас, естествено. Освен ако не предпочитате да отидете в хотел или…

— Не. Така е добре.

Колата бавно пъплеше надолу по Виа Лайетана. Валера равнодушно оглеждаше пустите улици.

— Какво всъщност правите тук? — попитах аз най-сетне.

— А на вас как ви се струва? Представлявам ви и защитавам вашите интереси.

— Кажете на шофьора да спре колата — рекох.

Шофьорът потърси погледа на Валера в огледалото за обратно виждане. Адвокатът поклати глава и му даде знак да продължава.

— Не говорете глупости, господин Мартин. Късно е, студено е и ще ви придружа до вас.

— Предпочитам да повървя пеша.

— Бъдете разумен.

— Кой ви изпрати?

Валера въздъхна и потърка очи.

— Имате добри приятели, Мартин. В тоя живот е важно човек да има добри приятели и най-вече да знае как да ги запази — каза той. — Толкова важно, колкото и да разбира кога се е заинатил да следва погрешен път.

— Дали това не е пътят, който минава през Каса Марласка на „Каретера де Валвидрера“ 13?

Валера се усмихна търпеливо, сякаш мъмреше с обич някое непослушно дете.

— Господин Мартин, повярвайте ми, когато ви казвам, че колкото по-далеч стоите от този дом и от тази работа, толкова по-добре ще е за вас. Приемете от мен поне този съвет.

Шофьорът зави по Пасео де Колон и пое по улица „Комерсио“, за да излезе оттам на Пасео дел Борн. Пред обширната площ на пазара вече почваха да се трупат колички, натоварени с месо и риба, лед и подправки. Минахме покрай четирима младежи, които тъкмо разтоварваха разделения на две половини труп на една юница, оставяйки след себе си диря от кръв и пара, чиято миризма се долавяше във въздуха.

— В какъв дивен квартал живеете, Мартин — пълен е с живописни гледки.

Шофьорът спря в началото на „Фласадерс“ и слезе от колата, за да ни отвори вратата. Адвокатът слезе заедно с мен.

— Смятам да ви изпратя до входа — рече той.

— Хората ще ни помислят за гаджета.

Закрачихме по тясната, подобна на бездна от сенки уличка към моята къща. Когато стигнахме до входната врата, адвокатът ми подаде ръка с професионална вежливост.

— Благодаря ви, че ме измъкнахте от онова място.

— Не на мен трябва да благодарите — отвърна Валера, като извади един плик от вътрешния джоб на палтото си.

Разпознах восъчния печат с ангела дори в мъжделивата светлина, която се процеждаше от лампата на стената над главите ни. Валера ми подаде плика и с едно последно кимване се отдалечи в посока към колата, която го чакаше. Отворих външната врата и се качих по стълбите до площадката пред жилището. Когато влязох вътре, отидох направо в кабинета и сложих плика на писалището. Отворих го и измъкнах сгънатия лист с калиграфския почерк на тартора.

Приятелю Мартин,

 

Надявам се и искрено желая тази бележка да Ви завари в добро здраве и разположение на духа. Случи се така, че за кратко съм в града и ще ми бъде много приятно да се насладя на Вашата компания този петък в седем вечерта в билярдната зала на Конния клуб, за да обсъдим как напредва нашият проект.

 

Дотогава приемете сърдечния поздрав на Вашия приятел,

Андреас Корели

Сгънах отново листа и го пъхнах внимателно в плика. Запалих клечка кибрит и като държах плика за единия край, го доближих до пламъка. Гледах го как гори, докато восъкът се разтопи в алени сълзи, които закапаха по писалището, а пръстите ми се покриха с пепел.

— Вървете по дяволите — промърморих аз, а зад прозорците нощта изглеждаше по-тъмна от всякога.