Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (49)

25

Тръгнах си от дома на Марласка покрусен и закрачих безцелно из лабиринта на самотните улички, които водеха към Педралбес. Небето бе покрито с паяжина от сиви облаци, които едва пропускаха слънцето. Стрели от светлина пронизваха тази плащаница и бръснеха планинския склон. Проследих тези лъчи с поглед и видях как докосваха гледжосаните плочки на покрива на Вила Елиус. Прозорците й искряха в далечината. Пренебрегвайки гласа на здравия разум, закрачих натам. Докато се приближавах, небето взе да притъмнява и излезе режещ вятър, който вдигаше спирали от окапали листа покрай мен. Спрях се, когато стигнах началото на улица „Панама“. Вила Елиус се издигаше пред мен. Не посмях да пресека улицата и да се доближа до стената, която опасваше градината. Останах там Бог знае колко време; не можех нито да се махна, нито пък да отида до вратата и да почукам. Именно тогава я видях да минава край един от големите прозорци на втория етаж. Усетих силен студ във вътрешностите си. Канех се да си тръгна, когато тя изведнъж се обърна и се спря. Приближи се до прозореца и аз почувствах очите й, впити в моите. Вдигна ръка, сякаш искаше да ми помаха за поздрав, но така и не разтвори свитите си пръсти. Нямах смелост да издържа на погледа й, обърнах се и закрачих по улицата надолу. Ръцете ми трепереха, затова ги пъхнах в джобовете си — да не би тя да ги забележи. Преди да завия зад ъгъла, се обърнах и се уверих, че все още е там и ме гледа. Колкото и да ми се искаше да я намразя, нямах сили за това.

Прибрах се вкъщи с чувството, че съм измръзнал до кости. На влизане забелязах, че от пощенската кутия в преддверието стърчи един плик. Пергаментова хартия и червен восък. Известие от тартора. Отворих го, докато се тътрех нагоре по стълбите. Изящният почерк ми съобщаваше, че съм поканен на среща на следващия ден. Когато стигнах до площадката, видях, че вратата е открехната и Изабела ме чака с усмивка.

— Бях в кабинета и ви видях, че си идвате — рече тя.

Опитах се да й се усмихна, но явно не се получи много убедително, защото щом ме погледна в очите, Изабела се сдоби със загрижено изражение.

— Добре ли сте?

— А, нищо ми няма. Май съм настинал малко.

— Сложила съм един бульон на печката, който ще направи чудеса за вас. Влезте.

Тя ме хвана под ръка и ме поведе към галерията.

— Изабела, не съм инвалид.

Побърза да ме пусне и сведе очи.

— Извинявайте.

Нямах сили да се препирам с никого, най-малко пък с моята твърдоглава помощничка, затова я последвах без възражения до едно от креслата в галерията и се стоварих в него като чувал. Изабела седна срещу мен и ме загледа разтревожено.

— Какво се е случило?

Усмихнах й се успокоително.

— Нищо. Нищо не се е случило. Нали щеше да ми даваш бульон?

— Ей сегичка.

Изабела веднага се втурна към кухнята. Чувах я как се суети там. Поех дълбоко въздух и затворих очи, докато не я чух да се задава.

Подаде ми една димяща купа с невероятни размери.

— Прилича на нощно гърне — отбелязах аз.

— Изпийте го без дебелашки коментари.

Подуших бульона. Ухаеше приятно, но не исках да проявявам прекалено покорство.

— Мирише странно — казах. — От какво е?

— Мирише на пиле, понеже е от пиле. Има и сол и мъничко херес. Хайде, изпийте го.

Отпих една глътка и понечих да й върна купата. Изабела поклати глава.

— До капка.

Въздъхнах и отпих още една глътка. Беше вкусно, колкото и да не ми се искаше да го призная.

— Е, как мина денят? — попита тя.

— Имаше си своите мигове. А как беше при теб?

— В момента разговаряте с новата звезда на „Семпере и синове“.

— Отлично!

— Още преди пет часа̀ успях да продам два екземпляра от „Портретът на Дориан Грей“ и пълните съчинения на Петрарка на един много представителен господин от Мадрид, който ми даде бакшиш. Не се мусете, защото пъхнах в касата и бакшиша.

— А какво каза Семпере син?

— Да рече човек, че е казал кой знае какво — не е. През цялото време стоеше като един зяпльо и се преструваше, че не ме гледа, ама всъщност не сваляше очи от мен. Просто не мога да седна, толкова ми е пламнал задникът от погледите, които му хвърляше всеки път, щом се покатерех на стълбата да сваля някоя книга. Доволен ли сте сега?

Усмихнах се и кимнах.

— Благодаря ти, Изабела.

Момичето ме погледна втренчено в очите.

— Кажете го още веднъж.

— Благодаря ти, Изабела. От цялото си сърце.

Тя се изчерви и отклони поглед. Постояхме малко така, обгърнати от спокойно мълчание, наслаждавайки се на онова другарство, което понякога не се нуждае от думи. Изпих бульона до дъно, макар и да имах чувството, че повече не мога да поема нито капка, и й показах празната купа. Изабела кимна.

— Отидохте да я видите, нали? Онази жена, Кристина — рече тя, като избягваше погледа ми.

— Ех, тая Изабела, която така умее да чете по лицата…

— Кажете ми истината.

— Видях я само отдалече.

Изабела ме погледна предпазливо, сякаш се чудеше дали да ми каже нещо, което я глождеше отвътре, или да си замълчи.

— Обичате ли я? — попита тя накрая.

За миг се спогледахме безмълвно.

— Както знаеш, аз не умея да обичам никого. Егоист съм и това си е. Хайде да поговорим за нещо друго.

Тя кимна. Пликът, който се подаваше от джоба ми, привлече вниманието й.

— Вести от тартора?

— Месечната покана. Негово превъзходителство господин Андреас Корели има удоволствието да ме извика на среща утре в седем сутринта пред вратите на гробището Пуебло Нуево. Не можа да избере друго място!

— Смятате ли да отидете?

— А какво друго мога да направя?

— Можете още тая вечер да хванете някой влак и да се махнете завинаги.

— Днес ти си вторият човек, който ми предлага това. Да се махна оттук.

— Сигурно има някаква причина.

— А кой ще бъде твой водач и наставник в злочестините на литературата?

— Аз идвам с вас.

Усмихнах се и я хванах за ръката.

— С теб отивам и накрай света, Изабела.

Тя рязко издърпа ръката си и ме погледна обидено.

— Присмивате ми се!

— Изабела, ако някой ден ми хрумне да се присмивам на теб, ще си тегля куршума.

— Не говорете така. Не ми е приятно, когато казвате такива неща.

— Извинявай.

Моята помощничка се върна на бюрото си и потъна в едно от своите продължителни мълчания. Наблюдавах я как преглежда страниците, написани през деня, как нанася поправки и зачерква цели пасажи с писците, които й бях подарил.

— Не мога да се съсредоточа, когато ме гледате.

Станах и заобиколих бюрото й.

— В такъв случай те оставям да си продължиш работата, а след вечеря ще ми покажеш какво си написала.

— Не е готово. Трябва цялото да го поправя, да го препиша и…

— Никога не е готово, Изабела. Ще трябва полека-лека да свикнеш с това. Ще го прочетем заедно след вечеря.

— Утре.

Предадох се.

— Добре, утре.

Тя кимна и аз понечих да я оставя насаме със словата й. Тъкмо затварях вратата на галерията, когато чух гласа на Изабела да ме вика.

— Давид?

Спрях се мълчаливо от другата страна на вратата.

— Не е вярно. Не е вярно, че не умеете да обичате никого.

Оттеглих се в стаята си и затворих вратата. Легнах в кревата си, свит на кълбо, и затворих очи.