Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (83)

18

Този път нямаше впечатляващи ефекти, нито зловещи декори, нито пък отгласи от влажни и тъмни зандани. Стаята беше просторна, добре осветена и с висок таван. Напомняше аула в престижно религиозно училище, включително с разпятието на стената. Намираше се на първия етаж на полицейското управление и имаше широки френски прозорци, предоставящи изглед към хората и трамваите, които тъкмо започваха утринното си шествие по Виа Лайетана. В средата на помещението бяха сложени два стола и метална маса, които сред това обширно празно пространство изглеждаха направо миниатюрни. Грандес ме поведе към масата и нареди на Маркос и Кастело да ни оставят насаме. Двамата полицаи неохотно изпълниха заповедта. Гневът, който излъчваха, буквално можеше да се надуши във въздуха. Инспекторът изчака да излязат и се поотпусна.

— Мислех, че ще ме хвърлите на лъвовете — рекох аз.

— Седнете.

Подчиних се. Ако не бяха погледите, които Маркос и Кастело ми хвърлиха на излизане, металната врата и железните решетки от външната страна на прозорците, никой не би казал, че положението ми е сериозно. Окончателно ме убедиха в това термосът с горещо кафе и пакетът цигари, които Грандес остави на масата, но най-вече усмивката му — ведра и блага. Уверена. Този път инспекторът никак не се шегуваше.

Той седна срещу мен, отвори някаква папка и измъкна няколко фотографии, които се зае да нареди една до друга на масата. На първата се виждаше адвокат Валера, седнал в креслото в салона си. Редом с нея се мъдреше снимка на трупа на вдовицата Марласка, или на онова, което бе останало от него, малко след като го бяха извадили от басейна на дома й на „Каретера де Валвидрера“. Трета фотография показваше дребен човечец с прерязано гърло, който приличаше на Дамиан Роурес. На четвъртата бе Кристина Сание; осъзнах, че бе заснета в деня на венчавката й с Педро Видал. Последните две бяха портрети на бившите ми издатели, Баридо и Ескобиляс, заснети във фотографско ателие. След като подравни грижливо шестте снимки, Грандес ми отправи непроницаем поглед и остави да изминат няколко минути в мълчание, изучавайки моята реакция спрямо тези изображения — или липсата на такава. Сетне извънредно спокойно наля две чаши кафе и побутна едната към мен.

— Най-напред бих искал да ви дам възможност да ми разкажете всичко, Мартин. По вашия начин и без да бързате — рече той накрая.

— Безполезно е — отвърнах аз. — Това няма да промени нищо.

— Може би предпочитате да направим очна ставка с други лица, които евентуално може да са замесени? Вашата помощничка, например? Как й беше името? Изабела?

— Оставете я на мира. Тя не знае нищо.

— Убедете ме в това.

Погледнах към вратата.

— Има само един начин да излезете от тази стая, Мартин — рече инспекторът, като ми показа някакъв ключ.

Почувствах отново тежестта на револвера в джоба на палтото си.

— Откъде искате да започна?

— Вие сте разказвачът. Моля ви само да ми кажете истината.

— И аз не знам коя е.

— Истината е онова, от което боли.

В продължение на малко повече от два часа Виктор Грандес нито веднъж не обели дума. Само ме слушаше внимателно, кимаше от време на време и си записваше нещо в бележника си. Отначало гледах към него, но скоро забравих за присъствието му и установих, че разказвам историята на самия себе си. Думите ме върнаха назад до едно време, което смятах за изгубено, чак до нощта, в която баща ми бе убит пред сградата на вестника. Спомних си моите дни в редакцията на „Ла вос де ла индустрия“, годините, в които бях преживявал, съчинявайки разкази нощем, и онова първо писмо, подписано от Андреас Корели, което ми обещаваше големи надежди. Спомних си първата среща с тартора край резервоара на водохранилището и онези дни, в които неизбежността на надвисналата смърт бе единственият хоризонт пред мен. Говорих му за Кристина, за Видал и за една история, чийто край би могъл да предвиди всеки освен мен. Говорих му за двете книги, които бях написал — едната под собственото ми име и другата под името на Видал, — за загубата на онези мизерни надежди и за следобеда, в който видях собствената ми майка да захвърля в боклука единственото добро нещо, което мислех, че съм създал през живота си. Не търсех съжаление или разбиране от инспектора. Стигаше ми само да се опитам да нахвърлям една въображаема карта на събитията, които ме бяха довели до тази стая, до този миг на абсолютна празнота. Върнах се отново към къщата до парка Гюел и към нощта, когато тарторът ми отправи едно предложение, което не можех да отхвърля. Признах първите си подозрения, откритията си за историята на къщата с кулата, за странната смърт на Диего Марласка и мрежата от измами, в която се бях видял оплетен — или която сам си бях избрал, за да удовлетворя суетата си, алчността си и желанието си да живея на всяка цена. Да живея, за да мога да разкажа историята.

Нищо не пропуснах. Нищо освен най-същественото, онова, което не бих дръзнал да разкажа дори на самия себе си. Според описанието, което дадох на Грандес, аз се бях върнал в санаториума да потърся Кристина, но бях намерил само диря от стъпки, губещи се в снега. Ако повторех това няколко пъти, накрая може би дори аз щях да повярвам, че е станало именно така. Историята ми свършваше същата тази сутрин, когато се бях върнал от колибите на Соморостро, за да открия, че Диего Марласка е решил, че само моят портрет липсва в редицата, изложена на масата от инспектора.

Щом завърших разказа си, изпаднах в продължително мълчание. В живота си не се бях чувствал по-изморен. Щеше ми се да заспя и никога вече да не се събудя. Грандес ме наблюдаваше от отсрещния край на масата. Видя ми се смутен, тъжен, гневен, но най-вече объркан.

— Кажете нещо — рекох.

Инспекторът въздъхна. Стана от стола, от който не бе помръднал по време на цялата история, и се доближи до прозореца, обръщайки ми гръб. Представих си как вадя револвера от палтото си, стрелям в тила му и се измъквам навън с ключа, който той бе прибрал в джоба си. За шейсет секунди можех да се озова на улицата.

— Причината за нашия разговор е, че вчера пристигна телеграма от квартирата на Цивилната гвардия в Пучсерда, която съобщава, че Кристина Сание е изчезнала от санаториума Вила Сан Антонио и вие сте основният заподозрян. Главният лекар на центъра твърди, че вие сте изявили желание да я отведете със себе си, а той е отказал да я изпише. Казвам ви всичко това, за да разберете съвсем точно защо сме тук, в тази стая, с горещо кафе и цигари, и беседваме като стари приятели. Тук сме, защото съпругата на един от най-богатите хора в Барселона е изчезнала и вие сте единственият, който знае къде е тя. Тук сме, защото бащата на вашия приятел Педро Видал, един от най-влиятелните хора в този град, е лично заинтересован от случая; с него явно сте стари познайници и той учтиво помоли моите началници, преди да сме ви пипнали с пръст, да се сдобием с тази информация и да оставим другите съображения за по-късно. Ако не беше всичко това, както и моята настойчивост да се опитам да изясня въпроса по моя си начин, сега щяхте да се намирате в някой карцер в Кампо де ла Бота и вместо с мен щяхте да разговаряте направо с Маркос и Кастело. А те, за ваше сведение, смятат, че като начало трябва да ви се строшат коленете с чук, и че всяка друга тактика е загуба на време и може да изложи на опасност живота на госпожа Видал. Впрочем това мнение с всяка изминала минута се затвърждава и у моите началници, които мислят, че в името на нашето приятелство ви насърчавам да си дърдорите най-безгрижно.

Грандес се обърна и ме изгледа със сдържан гняв.

— Вие не сте ме слушали — рекох аз. — Не сте чули нищо от онова, което ви разказах.

— Изслушах ви най-внимателно, Мартин. Чух как, бидейки смъртно болен и отчаян, сте сключили споразумение с твърде мистериозен парижки издател, когото никой не е ни виждал, ни чувал, за да създадете, според вашите думи, една нова религия в замяна на сто хиляди френски франка — само за да откриете, че сте попаднали в зловещ заговор, в който са замесени един адвокат, симулирал собствената си смърт преди двайсет и пет години с цел да избегне своята участ, която сега е ваша, и любовницата на адвоката, някаква западнала хористка. Чух как въпросната участ ви е подвела да паднете в капана на една прокълната стара къща, където вече се бил уловил вашият предшественик, Диего Марласка, и как там сте открили доказателства, че някой върви по дирите ви и убива всички, които биха могли да разкрият тайната на един човек, който, съдейки по думите ви, е почти толкова луд, колкото сте и вие. Този човек в сянка, който е приел самоличността на бивш полицай, за да скрие факта, че е жив, е извършил серия от престъпления с помощта на своята любовница; двамата включително са предизвикали смъртта на господин Семпере поради някаква странна причина, която даже и вие не сте в състояние да обясните.

— Ирене Сабино уби Семпере, за да открадне от него една книга. Книга, в която според нея се съдържа моята душа.

Грандес се плесна с длан по челото, сякаш току-що бе прозрял същината на въпроса.

— Естествено! Какъв съм глупак! Ами че това обяснява всичко. Също като оная страховита тайна, която ви е разкрила една магьосница от плажа Богател. Вещицата от Соморостро. Хареса ми тази история. Типично във ваш стил. Я да видим дали съм разбрал правилно: въпросният Марласка държи в плен една душа, с която да маскира своята собствена и по този начин да избегне някакво проклятие. Кажете ми, това от „Градът на прокълнатите“ ли го измъкнахте, или го съчинихте в момента?

— Нищо не съм съчинил.

— Поставете се на мое място и помислете дали вие щяхте да повярвате в поне нещичко от онова, което ми наприказвахте.

— Предполагам, че не бих повярвал. Но ви разказах всичко, което зная.

— Разбира се. Дадохте ми сведения и конкретни данни, чрез които мога да проверя истинността на историята ви, като се почне от визитата ви при доктор Триас, сметката ви в Испано-колониалната банка, собствената ви надгробна плоча, очакваща ви в една работилница в Пуебло Нуево, и даже една юридическа връзка между човека, когото наричате „тартора“, и адвокатската кантора на Валера. Да не говорим за множеството фактически детайли, които не са недостойни за вашия опит в съчиняването на детективски истории. Само едно нещо не ми разказахте, нещо, което, да ви призная честно, се надявах да чуя, за ваше и за мое добро: къде се намира Кристина Сание.

Проумях, че в този момент единствено някоя лъжа би могла да ме спаси. В мига, в който му кажех истината за Кристина, часовете ми щяха да бъдат преброени.

— Не зная къде е тя.

— Лъжете.

— Нали ви казах одеве, че няма никаква полза да ви разказвам истината — отвърнах.

— Само дето ме накарахте да изглеждам като глупак, задето искам да ви помогна.

— Това ли се опитвате да направите, инспекторе? Да ми помогнете?

— Да.

— Тогава проверете всичко, което ви разказах. Намерете Марласка и Ирене Сабино.

— Моите началници ми отпуснаха двайсет и четири часа, за да се занимая с вас. Ако дотогава не им предам Кристина Сание жива и здрава, или поне жива, ще ме отстранят от случая и ще го прехвърлят на Маркос и Кастело, които отдавна чакат своя шанс да се отличат и със сигурност няма да го пропуснат.

— В такъв случай не губете време.

Грандес изсумтя.

— Дано да знаете какво правите, Мартин.