Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (20)

21

Отначало не разпознах собствения си поглед в огледалото — едно от многото, които образуваха верига от мъждива светлина по протежение на коридорите на лабиринта. В отражението виждах моето лице и моята кожа, ала очите бяха очи на непознат. Неспокойни, тъмни и преливащи от злоба. Откъснах поглед и почувствах, че гаденето ме наляга отново. Седнах на стола пред масата и поех дълбоко дъх. Мина ми през ум, че дори на доктор Триас би могло да му се стори забавно, че квартирантът на моя мозък — или туморното образувание, както той предпочиташе да го нарича — е решил да ми види сметката точно на това място и да ме удостои с честта да бъда първият постоянен обитател на Гробището на забравените романисти. Погребан в компанията на своята последна и злополучна творба, същата, която го е отнесла в гроба. Някой щеше да ме открие тук след десет месеца или след десет години, или може би никога. Един велик финал, достоен за „Градът на прокълнатите“.

Мисля, че ме спаси горчивият ми смях, който проясни главата ми и ме накара да си спомня къде се намирам и с каква цел съм дошъл. Тъкмо се канех да стана от стола, когато я видях. Беше груба, тъмна книга без видимо заглавие на гърба. Лежеше върху куп от няколко други книги в самия край на масата. Взех я в ръце. Кориците изглеждаха подвързани с някаква щавена кожа, потъмняла по-скоро от пипане, отколкото от боя. Думите на заглавието, гравирани върху корицата по всяка вероятност с пирограф, бяха избледнели, но на четвърта страница ясно се четеше същото заглавие.

Lux Aeterna^[1]

Д. М.

Предположих, че инициалите, които съвпадаха с моите, обозначаваха името на автора, но в цялата книга нямаше никакъв друг знак, който да потвърди това. Прелистих няколко страници и разпознах поне пет различни езика, които се редуваха в текста — испански, немски, латински, френски и иврит. Прочетох наслуки един абзац, който ми заприлича на молитва, каквато не си спомнях да има в традиционната литургия, и се запитах дали томчето не бе нещо като требник или компендиум от молитвени слова. Текстът беше осеян с цифри и строфи, чиито начални думи бяха подчертани; те вероятно отбелязваха епизоди или тематични раздели. Колкото повече го разглеждах, толкова повече осъзнавах, че най-силно ми напомня за евангелията и катехизисите от училищните ми години.

Можеше да изляза оттам, да избера който и да е друг том измежду стотиците хиляди книги и да напусна това място завинаги. Имах чувството, че почти съм успял да го сторя, докато не си дадох сметка, че се връщам по тунелите и коридорите на лабиринта с въпросната книга в ръка, сякаш тя бе някакъв паразит, впил се в кожата ми. За миг ми се мерна мисълта, че тази книга имаше по-голямо желание да излезе от лабиринта, отколкото аз, и че по някакъв начин тя направляваше стъпките ми. След като обикалях известно време и минах няколко пъти покрай един и същ екземпляр на четвърти том от събраните съчинения на Ле Фаню^[2], се озовах, незнайно как, при витата стълба, по която се бях изкачил дотук; спуснах се по нея и оттам налучках пътя към изхода на лабиринта. Мислех си, че Исаак ще ме чака на прага, но от неговото присъствие нямаше и следа, макар и да бях убеден, че някой ме наблюдава, стаен в мрака. Големият свод на Гробището на забравените книги тънеше в дълбока тишина.

— Исаак? — извиках аз.

Ехото на гласа ми се изгуби в сенките. Напразно почаках няколко секунди, след което се отправих към изхода. Синкавият здрач, който се процеждаше през купола, полека се стопи и край мен стана тъмно почти като в рог. Малко по-нататък съзрях една светлинка, която трепкаше в края на галерията и разбрах, че пазителят е оставил фенера в подножието на голямата врата. Обърнах се за последен път, за да огледам внимателно мрака на галерията. Сетне дръпнах ръчката, която задвижваше механизма от релси и скрипци. Резетата се освободиха едно по едно и вратата поддаде с няколко сантиметра. Бутнах я само колкото бе необходимо, за да мина през процепа и да изляза навън. За броени секунди вратата започна да се затваря отново и се захлопна зад мен с дълбок кънтеж.