Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (38)

14

Следобеда оставих Изабела пред куп бели листове на писалището, което бяхме сложили заради нея в галерията, и отидох до книжарницата на дон Густаво Барсело на улица „Фернандо“ с намерението да се сдобия с добро и четливо издание на Библията. Всички издания на Новия и Стария завет, с които разполагах вкъщи, бяха отпечатани с микроскопичен шрифт на тъничка полупрозрачна хартия; четейки ги, човек можеше да получи по-скоро мигрена, отколкото религиозен плам и божествено вдъхновение. Барсело, който наред с всичко друго бе страстен колекционер на свещени писания и апокрифни християнски текстове, имаше в задната част на книжарницата си едно сепаре, пълно с внушителен асортимент от евангелия, жития на светци и блажени и всевъзможни религиозни текстове.

Щом влязох в книжарницата, един от продавачите изтича да съобщи на шефа си в кабинета му, който се намираше отзад. Барсело се подаде оттам в еуфорично настроение.

— Колко се радвам да ви видя! Семпере вече ми беше казал, че сте прероден, ама видът ви е направо фантастичен. Редом с вас Валентино изглежда като някой, който току-що се е върнал от нивата. Къде се бяхте дянали, разбойник такъв?

— О, бях насам-натам — отвърнах.

— Били сте къде ли не, само не и на венчавката на Видал. Отсъствието ви се забеляза, друже мой.

— Позволете ми да се усъмня.

Книжарят кимна, давайки да се разбере, че приема моето желание да не засягаме тази тема.

— Мога ли да ви предложа чаша чай?

— Даже и две чаши. И една Библия, по възможност удобна за четене.

— Лесна работа — рече книжарят. — Далмау?

Един от продавачите му веднага се отзова.

— Далмау, нашият приятел Мартин се нуждае от издание на Библията, което да е четливо, а не с декоративен характер. Мисля си за Торес Амат^[1], 1825-а. Как ви се струва?

Сред особеностите на книжарницата на Барсело бе и това, че тук се говореше за книгите като за превъзходни вина, каталогизирани според букета, аромата, плътността и годината на реколтата.

— Отличен избор, господин Барсело, въпреки че аз бих се спрял по-скоро на осъвременената и преработена версия.

— Хиляда осемстотин и шейсета?

— Хиляда осемстотин деветдесет и трета.

— Разбира се. Решено! Опаковайте я за приятеля Мартин и я пишете за сметка на заведението.

— И дума да не става — възразих аз.

— В деня, в който взема пари за Божието слово от неверник като вас, гръм ще ме порази от небесата, и то съвсем основателно.

Далмау веднага отиде да набави моята Библия, а аз последвах Барсело в кабинета му, където книжарят наля две чаши чай и ми предложи пура от своята кутия с овлажнител. Взех я и я запалих от пламъка на една свещ, която той ми подаде.

— „Маканудо“?

— Виждам, че сте започнали да възпитавате небцето си. Един мъж трябва да има пороци, по възможност от висока класа, че инак няма да има какво да изкупва на старини. Впрочем и аз ще ви правя компания, дявол да го вземе.

Облак от уханен дим ни покри целите като морски прилив.

— Преди няколко месеца бях в Париж и имах сгоден случай да направя някои проучвания по темата, за която споменахте на нашия приятел Семпере преди известно време — подхвана Барсело.

— Издателство „Люмиер“.

— Именно. Ще ми се да можех да изчопля повече сведения, но за жалост, след закриването на издателството явно никой не е закупил инвентара му, тъй че не ми се удаде да науча кой знае какво.

— Казвате, че е закрито? Кога е станало това?

— През хиляда деветстотин и четиринайсета, ако не ме лъже паметта.

— Трябва да има някаква грешка.

— Не, ако говорим за издателство „Люмиер“ на булевард „Сен Жермен“.

— Да, за него става дума.

— Вижте, аз всъщност си записах всичко, за да не ми изхвръкне от ума, когато се срещнем.

Барсело порови в едно чекмедже на бюрото си и измъкна оттам малък бележник.

— Ето: „Издателство «Люмиер» — издателска къща, специализирана в публикуването на религиозни текстове, с офиси в Рим, Париж, Лондон и Берлин. Учредител и издател: Андреас Корели. Дата на откриването на първия офис в Париж: 1881 г.“

— Невъзможно — промълвих аз.

Книжарят сви рамене.

— Е, не е изключено да съм объркал нещо, но…

— Имахте ли възможност да посетите офисите?

— Наистина се опитах да го направя, защото хотелът ми беше съвсем наблизо, срещу Пантеона, а старите офиси на издателството се намират на южния тротоар на булеварда, между „Рю Сен Жак“ и булевард „Сен Мишел“.

— И?

— Сградата беше празна и запечатана и изглеждаше така, сякаш е имало пожар или нещо подобно. Непокътнато бе останало само мандалото на вратата — наистина изящна вещ във формата на ангел. Бронзов, ако не греша. Направо щях да го задигна, ако един жандарм не ме гледаше накриво, а на мен не ми стискаше да предизвикам някой дипломатически скандал — току-виж Франция решила да ни завладее пак.

— Като гледам накъде вървят нещата, навярно би ни направила услуга.

— Май имате право… Но да се върнем към темата — като видях на какъв хал е сградата, отидох да поразпитам в съседното кафене и ми казаха, че повече от двайсет години е все в това състояние.

— Можахте ли да научите нещо за издателя?

— Корели? Доколкото разбрах, издателството било закрито, когато той решил да се пенсионира, въпреки че вероятно нямал и петдесет години. Мисля, че се преместил да живее в едно село в Южна Франция, в Люберон, и скоро след това починал. Разправят, че го ухапала змия. Усойница. Ето какъв край може да ви сполети, ако се оттеглите след пенсия в Прованса.

— Сигурен ли сте, че е умрял?

— Отец Колини, негов бивш конкурент, ми показа некролога му, който бе поставил в рамка като някакъв скъп трофей. Каза ми, че си го гледа всеки ден, за да му напомня, че проклетото копеле е мъртво и погребано. Точно тези думи употреби, въпреки че на френски звучаха далеч по-приятно и мелодично.

— Спомена ли Колини дали издателят е имал син?

— Останах с впечатлението, че въпросният Корели не е любимата му тема за разговор, защото отчето побърза да се отскубне от мен при първия удобен случай. Изглежда, че е имало някакъв скандал между тях, понеже Корели му отмъкнал един от неговите автори, някой си Ламбер.

— Какво точно се е случило?

— Най-забавното в тая работа е, че на Колини всъщност никога не му се удала възможност да се срещне лично с Корели. Целият му контакт с него се свеждал до делова кореспонденция. Както изглежда, коренът на проблема бил в това, че мосю Ламбер сключил договор да напише книга за издателство „Люмиер“ зад гърба на Колини, въпреки че работел изключително за него. Ламбер бил безнадеждно пристрастен към опиума и имал толкова дългове, че с тях спокойно можел да павира „Рю дьо Риволи“ от единия до другия край. Колини подозираше, че Корели му бил предложил астрономическа сума и клетникът, който и без друго бил на умиране, се съгласил, защото искал да осигури децата си.

— За какъв тип книга била поръчката?

— Нещо с религиозно съдържание. Колини спомена заглавието, беше някакъв обичаен латински израз, който в момента не мога да си спомня. Нали знаете, че имената на всички требници доста си приличат. „Pax Gloria Mundi“^[2] или нещо подобно.

— И какво станало с книгата и с Ламбер?

— Тук вече работата се заплита. Както изглежда, в пристъп на лудост горкият Ламбер пожелал да изгори ръкописа и се подпалил заедно с него в сградата на въпросното издателство. Тогава мнозина сметнали, че за това бил виновен опиумът, който му отнел акъла, ала Колини подозира, че Корели го е подтикнал да се самоубие.

— Но защо би сторил такова нещо?

— Кой знае? Може би не е искал да изплати обещаната сума. Може пък всичко това да са фантазии на Колини, който, по мое мнение, чества новото божоле^[3] дванайсет месеца в годината. Без да навлизаме в повече подробности, той ми каза, че Корели се опитал да го убие, за да освободи Ламбер от предишните му задължения, и го оставил на мира едва когато Колини решил да анулира договора си с писателя.

— Не казахте ли преди малко, че двамата никога не са се срещали?

— Именно, това само потвърждава моите предположения. Според мен Колини бълнуваше. Когато го посетих в дома му, видях там повече разпятия, статуетки на Дева Мария и фигурки на светци, отколкото в някой магазин за коледни джунджурии. Останах с впечатлението, че на човека му хлопаше дъската. На сбогуване даже ме предупреди да стоя по-далече от Корели.

— Но нали преди това ви е казал, че Корели е мъртъв?

— Ecco qua^[4].

Умълчах се. Барсело ме гледаше заинтригуван.

— Имам чувството, че не останахте особено изненадан от моите сведения.

Побързах да лепна на лицето си безгрижна усмивка, за да покажа, че работата не е чак толкова важна.

— Напротив. Благодарен съм ви, че сте отделили време, за да направите тези проучвания.

— Няма защо да ми благодарите. Нали ме знаете, да обикалям Париж, за да науча някоя и друга клюка — това за мен си е удоволствие само по себе си.

Барсело откъсна от бележника си листчето с данните, които бе събрал, и ми го подаде.

— Може да ви послужи за нещо. Тук е записано всичко, което успях да разузная.

Станах и се ръкувах с него. Той ме изпрати до изхода, където ме чакаше Далмау с приготвения пакет.

— Ако искате някоя картичка с младенеца Иисус от ония, на които си отваря и затваря очичките в зависимост от това, от коя страна го гледате — имам и такива. Имам и една с Дева Мария, заобиколена от агънца, които се превръщат в бузести херувимчета, ако я завъртите. Същинско чудо на стереоскопичната технология.

— За момента словото на откровението ми е достатъчно.

— Така да бъде.

Бях признателен на Барсело за усилията му да ме ободри, но докато се отдалечавах от книжарницата, започна да ме обзема едно хладно безпокойство и ми се стори, че улиците и моята съдба са върху подвижни пясъци.