Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (8)

8

Години по-късно, четейки хрониката на едни британски изследователи, навлезли в мрака на хилядолетна египетска гробница с всичките й лабиринти и проклятия, щях да възкреся в паметта си онова първо посещение в къщата с кулата на улица „Фласадерс“. Секретарят се бе въоръжил с маслена лампа, защото до момента никой не бе прокарал електричество в сградата. Банковият инспектор носеше комплект от петнайсет ключа, с които да освободи безчетните катинари, крепящи веригите. Когато отворихме външната врата, къщата изпусна един гнилостен дъх на гроб и на влага. Инспекторът се разкашля, а управителят, който се стараеше да не изглежда прекалено резервиран и критичен, сложи кърпичка на устата си.

— Минете пръв — подкани ме той.

Вестибюлът представляваше нещо като вътрешен двор в стила на старинните дворци в този район, с настилка от големи плочи и каменно стълбище, което водеше до главния вход на жилищните помещения. Горе над нас смътно проблясваше стъклена капандура, потънала в изпражнения на гълъби и чайки.

— Няма плъхове — оповестих аз, прониквайки в сградата.

— Това е признак за добър вкус и здрав разум — рече управителят зад гърба ми.

Продължихме по стълбите нагоре към площадката на основния етаж, където на банковия инспектор му трябваха десет минути, за да намери съответния ключ, който да пасне в ключалката. Механизмът поддаде с жално скърцане, което съвсем не звучеше гостоприемно. Масивната врата се отвори, за да разкрие безкраен коридор, осеян с паяжини, които потрепваха в мрака.

— Майко Божия — промърмори управителят.

Никой не се осмеляваше да пристъпи пръв, тъй че отново аз бях този, който оглави експедицията. Секретарят държеше лампата нависоко и разглеждаше всичко наоколо с покруса.

Управителят и инспекторът току се споглеждаха с непроницаемо изражение. Когато забелязаха, че ги наблюдавам, банковият чиновник се усмихна ведро.

— Само да се избърше праха и да се постегне оттук-оттам, ще си имате истински палат — рече той.

— Палатът на Синята брада — отбеляза управителят.

— Да не бъдем черногледи — възрази инспекторът. — Къщата известно време не е била обитавана, а това винаги предполага наличието на някои малки недостатъци.

Аз почти не им обръщах внимание. Толкова пъти бях мечтал за този дом, минавайки край портите му, че сега едва забелязвах мрачното му и мъртвешко излъчване. Поех по главния коридор, като изследвах стаи и зали, в които стари мебели лежаха изоставени под дебел слой прах. Върху една маса все още се мъдреха разнищена покривка, сервиз и поднос със спаружени цветя и плодове. Чашите и приборите си стояха там, сякаш обитателите на дома бяха станали от масата по средата на вечерята.

Гардеробите бяха претъпкани с износени дрехи, избелели костюми и обувки. Открих цели чекмеджета, пълни догоре с фотографии, очила, писалки и часовници. Забулени от прах портрети ни наблюдаваха от скриновете. Леглата бяха оправени и покрити с бели кувертюри, които проблясваха в сумрака. Огромен грамофон почиваше върху махагонова маса. Иглата му бе стигнала до самия край на поставената плоча. Издухах праха, който я покриваше, и заглавието изплува пред погледа ми: „Лакримоза“ от В. А. Моцарт.

— Симфоничен оркестър у дома — обади се инспекторът. — Че какво повече може да иска човек? Тук ще си живеете направо като паша.

Управителят му хвърли убийствен поглед, мърморейки нещо под сурдинка. Прекосихме целия етаж до галерията в дъното, където на масата бе сложен сервиз за кафе, а една разтворена книга все още чакаше някой да почете в креслото.

— Изглежда така, сякаш онези, които са живели тук, са се изнесли набързо и не са имали време да вземат нищо със себе си — отбелязах аз.

Инспекторът се покашля.

— Господинът навярно желае да види кабинета?

Кабинетът се намираше в най-горната част на една източена кула — странна постройка, в чиято сърцевина се издигаше вита стълба. До нея се стигаше откъм главния коридор, а по външните й стени се четяха следите от толкова поколения, колкото помнеше градът. Кулата се очертаваше в небето като наблюдателен пост, увиснал над покривите на квартал Рибера, и бе увенчана с тясно кубе от метал и цветно стъкло, което играеше ролята на фар. От него стърчеше един ветропоказател под формата на дракон.

Изкачихме се по стълбата и стигнахме до кабинета, където инспекторът побърза да отвори прозорците, за да влязат въздух и светлина. Помещението представляваше правоъгълен салон с висок таван и под от тъмно дърво. От четирите големи сводести прозореца, които гледаха на четирите страни, можеха да се видят базиликата „Санта Мария дел Мар“ на юг, големият пазар Борн на север, старата Френска гара на изток, а на запад — безкрайният лабиринт от улици и булеварди, които се преплитаха и катереха едни през други към възвишението Тибидабо.

— Какво ще кажете, а? Къща за чудо и приказ — заяви банковият инспектор въодушевено.

Управителят оглеждаше всичко с хладна сдържаност и погнуса. Секретарят все така държеше лампата нависоко, въпреки че това вече бе съвсем излишно. Приближих се до един от прозорците и подадох глава навън, прехласнат.

Цяла Барселона сякаш лежеше в нозете ми и ми се искаше да вярвам, че стига само да отворя тези мои нови прозорци, нейните улици ще ми шепнат на свечеряване разни истории и тайни на ухото, за да ги улавям на хартията и да ги разказвам на всеки, който би пожелал да ги чуе. Видал си имаше своята пищна и величествена кула от слонова кост в най-високата и елегантна част на Педралбес, заобиколена от приказни планини, дървета и небеса. Аз пък щях да си имам моята зловеща кула, стърчаща над най-старите и мрачни улици на града, сред миазмите и сенките на оня некропол, който поетите и убийците бяха назовали „Огнената роза“.

Това, което ме накара да взема окончателно решение, бе писалището, заело центъра на кабинета. Върху него като голяма скулптура, изваяна от метал и светлина, почиваше една внушителна пишеща машина „Ъндъруд“, която сама по себе си бе достатъчна причина да платя цената на наема. Разположих се в маршалското кресло, поставено пред масата, и усмихнат погалих клавишите на машината.

— Решено е, взимам я — казах.

Инспекторът въздъхна от облекчение, а управителят избели очи към тавана и се прекръсти. Същия следобед сключих наемен договор за десет години. Докато работниците от електрическата компания прокарваха кабели в къщата, аз се заех да почистя и стегна жилището и да му придам приличен вид с помощта на трима прислужници, които Видал ми прати вкупом, без да ме пита предварително дали искам съдействие, или не. Бързо установих, че бойният отряд от експерти се придържа към следния модус операнди — първо да пробива стени наляво и надясно, а после да пита. Три дена след техния десант в къщата нямаше нито една действаща електрическа крушка, но затова пък всеки страничен наблюдател би казал, че е имало нашествие от вредители, способни да прояждат гипс и благородни минерали.

— Значи искате да кажете, че няма друг начин да разрешим въпроса? — питах аз командира на батальона, който уреждаше всичко с помощта на един чук.

Отилио — така се наричаше този талант — ми показваше чертежите на къщата, които управителят ми бе връчил заедно с ключовете, и изтъкваше, че за всичко е виновна сградата, защото била зле построена.

— Вижте — казваше той. — Когато нещо е направено калпаво, значи е калпаво. Погледнете това например. Тук пише, че трябва да имате една цистерна за вода на покривната тераса. Да, ама не! Цистерната е в задния двор.

— И какво значение има това? Цистерната не е по вашата част, Отилио. Вие се съсредоточете върху електрическия въпрос. Осветление! Не кранове и тръбопроводи. Ток ми трябва на мен, ток!

— Там е работата, че всичко е свързано. Какво ще кажете за галерията?

— Че няма осветление.

— Според чертежите, това би трябвало да е основна стена. Но ето че колегата Ремихио я чукна съвсем лекичко и тя взе, че се срути наполовина. А за спалните да не говорим! Според това тук, стаята в дъното на коридора трябва да е почти четирийсет квадратни метра. Нищо подобно! Бих се учудил, ако има и двайсет. Една стена е издигната на място, където не би трябвало да има никаква стена. А за отточните тръби по-добре да не отварям дума. Нито една не е там, където се предполага, че трябва да бъде.

— Сигурен ли сте, че умеете да разчитате чертежи?

— Вижте какво, аз съм професионалист. Помнете ми думата, тази къща е някаква главоблъсканица. Тук си е оставил ръцете кой ли не.

— Значи ще трябва някак да се справим с това, с което разполагаме. Направете чудеса или каквото намерите за добре, но искам до петък стените да са измазани, боядисани и електричеството да е прокарано.

— Не ме припирайте, че тук става дума за прецизна работа. Трябва да се действа със стратегия.

— И какво мислите да правите?

— Като начало ще отидем да закусим.

— Ама нали дойдохте преди има-няма половин час!

— Господин Мартин, при такова отношение от ваша страна няма да стигнем доникъде.

Това ходене по мъките се проточи седмица повече от предвиденото, но въпреки присъствието на Отилио и неговия ескадрон от гении, които пробиваха дупки на излишни места и закусваха разточително по два часа и половина, тръпката, че мога най-сетне да обитавам тази огромна къща, за която толкова време бях мечтал, би ми помогнала да живея години наред на свещи и маслени лампи, ако се налагаше. За мой късмет квартал Рибера беше духовна и материална обител на всевъзможни занаятчии, тъй че успях да намеря на един хвърлей от новия си дом хора, способни да ми инсталират ключалки, които да не изглеждат задигнати от Бастилията, а също и стенни лампи и батерии за чешми по модата на XX век. Идеята да разполагам с телефонна линия не ме блазнеше и съдейки по дочутото от радиото на Видал, онова, което пресата на деня наричаше нови средства за комуникация, явно не бе предназначено за някого като мен. Бях си наумил, че животът ми ще протича сред книги и тишина. От пансиона си донесох само едни дрехи за смяна и онова сандъче с пистолета на баща ми — едничкия спомен, останал ми от него. Раздадох останалите си дрехи и лични вещи на бившите си съквартиранти. Ако можех да сваля и оставя зад себе си дори кожата и спомените, на драго сърце бих сторил и това.

Прекарах първата си официална и електрифицирана нощ в къщата с кулата същия ден, когато излезе встъпителната част на „Градът на прокълнатите“. Романът бе фантасмагория, която бях изтъкал около историята за пожара в „Ел Енсуеньо“ през 1903 г., и едно призрачно създание, омагьосващо улиците на Равал оттогава насам. Мастилото на първото издание още не бе изсъхнало, когато се залових да работя по втория роман от поредицата. Според моите изчисления, базиращи се на трийсет дни неспирен труд всеки месец, за да изпълни условията на договора, Игнациус Б. Самсон трябваше да произвежда средно 6,66 страници качествен ръкопис на ден, което си беше истинско безумие. За щастие не разполагах с много свободно време, за да разсъждавам за това.

Едва си давах сметка, че в хода на дните бях почнал да консумирам повече кафе и цигари, отколкото кислород. Докато тровех мозъка си, имах чувството, че той постепенно се превръща в парна машина, която никога няма да се охлади. Ала Игнациус Б. Самсон беше млад и издръжлив. Работеше цяла нощ и рухваше едва призори, предавайки се на чудати сънища, в които буквите на страницата, втъкната в пишещата машина, се откъсваха от хартията и подобно на мастилени паяци плъпваха по ръцете и лицето му, проникваха през кожата и се загнездваха във вените му, докато накрая покриваха сърцето му с чернилка и преобразяваха зениците му в непрогледни локви. Така прекарвах цели седмици, през които почти не излизах от голямата къща и забравях кой ден от седмицата или кой месец е. Не обръщах внимание на повтарящите се главоболия, които навремени ме връхлитаха внезапно, сякаш някакво шило пробиваше черепа ми и изгаряше очите ми с ослепителна бяла светлина. Бях свикнал да живея с един постоянен шум в ушите, който само шепотът на вятъра или ромоленето на дъжда успяваха да замаскират. Понякога, когато лицето ми се обливаше в студена пот и чувствах как ръцете ми треперят върху клавишите на моята машина „Ъндъруд“, си казвах, че на следващия ден ще отида на лекар. Ала в този ден винаги ме чакаха друга сцена и друга история, които трябваше да разкажа.

Така се навърши една година от живота на Игнациус Б. Самсон и за да отпразнувам това събитие, реших да си взема почивен ден и да се срещна отново със слънцето, с бриза и с улиците на града, из който бях престанал да вървя, за да го виждам само във въображението си. Избръснах се, спретнах се и се издокарах с най-хубавия си и представителен костюм. Оставих отворени прозорците на кабинета и галерията, за да може къщата да се проветри и онази гъста мъгла, която се бе превърнала в неин специфичен аромат, да се разнесе от вятъра в четирите посоки на света. Когато излязох на улицата, намерих един голям плик на дъното на пощенската кутия. В него имаше лист пергаментова хартия, запечатан с онзи печат с ангела и изпъстрен със следните слова, изписани с добре познатия ми изящен почерк:

Скъпи Давид,

 

Бих искал да съм първият, който ще поднесе поздравленията си за този нов етап във Вашата кариера. С огромна наслада прочетох първите части от „Градът на прокълнатите“. Надявам се, че този скромен подарък ще Ви зарадва.

Позволявам си отново да изразя възхищението си и желанието нашите житейски пътища да се пресекат някой ден. Уверен в това, сърдечно Ви поздравява Вашият приятел и читател,

Андреас Корели

Подаръкът бе същият екземпляр от „Големите надежди“, който господин Семпере ми бе подарил в детските ми години. Същият, който му бях върнал, преди баща ми да успее да го намери. Същият, който след време бях пожелал да си възвърна на каквато и да е цена, само за да разбера, че броени часове преди това е изчезнал в ръцете на един непознат. Съзерцавах това вързопче хартия, което в един не твърде отдавнашен ден ми бе изглеждало хранилище на цялото вълшебство и светлина на света. На корицата все още си личаха отпечатъците от моите детски пръсти, изцапани с кръв.

— Благодаря — промълвих аз.