Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (50)

26

Тъкмо се бе зазорило, когато излязох от къщи. Тъмни облаци се влачеха над покривите и отнемаха цвета на улиците. Докато пресичах парка Сиудадела, видях как първите капки дъжд заплющяха по листата на дърветата и по пътя, вдигайки спирали прах от земята, сякаш бяха куршуми. Оттатък парка една гора от фабрики и кули бе избуяла чак до хоризонта, а саждите от нейните комини се разтваряха в този черен дъжд, който падаше от небето като катранени сълзи. Извървях неприветливата алея с кипарисите, която водеше до портите на Източното гробище; безброй пъти бях изминавал същия път с баща ми. Тарторът вече ме чакаше там. Видях го отдалече, застанал невъзмутимо под дъжда, точно под единия от големите каменни ангели, които вардеха главния вход на гробището. Беше облечен в черно и само очите му го отличаваха от стотиците статуи зад решетките на оградата. Дори не трепна, докато не се приближих съвсем, едва на няколко метра. Махнах му с ръка, понеже не се сещах какво друго да направя. Беше студено и вятърът носеше миризма на вар и сяра.

— Случайните посетители наивно вярват, че в тоя град времето винаги е слънчево и топло — рече тарторът. — Но аз казвам, че рано или късно древната душа на Барселона, тъмна и неспокойна, се отразява в небето.

— Трябваше да издавате туристически пътеводители вместо религиозни текстове — подхвърлих аз.

— То е горе-долу същото. Е, как преминаха тия дни на мир и спокойствие? Напредна ли работата? Имате ли добри новини за мен?

Извадих от сакото си един вързоп страници и му ги подадох. Влязохме в гробището, търсейки място, където да се подслоним от дъжда. Тарторът избра един стар мавзолей с купол, поддържан от мраморни колони и заобиколен от ангели с изострени лица и прекомерно дълги пръсти. Седнахме на една студена каменна пейка. Тарторът ми отправи една от своите хищни усмивки и ми намигна, а жълтите му, блестящи зеници се свиха до черни точки, в които можех да видя отразено собственото си лице — бледо и видимо тревожно.

— Отпуснете се, Мартин. Придавате прекалено голямо значение на реквизита.

Той спокойно зачете страниците, които му бях донесъл.

— Мисля да се поразтъпча малко, докато вие четете — казах аз.

Корели кимна, без да вдига поглед от текста.

— Само да не ми избягате — тихо рече той.

Отдалечих се толкова бързо, колкото бе възможно, без бързината ми да бие твърде много на очи, и се изгубих сред алеите и завоите на некропола. Заобикалях обелиски и гробници, навлизайки в самото сърце на гробището. Надгробната плоча още си беше там, открояваше се с една празна ваза, от която стърчеше скелетът на изсъхнал букет. Видал бе заплатил погребението и дори бе поръчал на един скулптор, който се ползваше с известна репутация сред майсторите на надгробни паметници, да извае една Пиета. Тя бдеше над гроба, вдигнала поглед към небето, а ръцете й бяха скръстени на гърдите в молитвен жест. Коленичих пред плочата и почистих мъха, който бе покрил издълбаните с длето букви.

ХОСЕ АНТОНИО МАРТИН КЛАРЕС

1875–1908

Герой от Филипинската война

Неговата страна и приятелите му никога няма да го забравят

— Добър ден, татко — казах аз.

Гледах черния дъжд, стичащ се по лицето на Пиетата, слушах тропота на капките по камъните и се усмихвах за приятелите, които баща ми никога не бе имал, и за страната, изпратила го да умре приживе, за да напълни гушите на неколцина сатрапи, които дори не подозираха, че е съществувал някога. Седнах на плочата и положих ръка върху мрамора.

— Кой би помислил това за вас, а?

Баща ми, който бе живял на ръба на нищетата, бе намерил вечен покой в достоен за някой буржоа гроб. Като дете все не проумявах защо управата на вестника реши да плати за погребение с изискан свещеник, с оплаквачки, с цветя и с надгробен паметник като за някой вносител на захар. Никой не ми бе казал, че Видал е платил за пищното изпращане на човека, умрял вместо него, макар че аз открай време бях подозирал, че той е поел разходите, и бях приписвал този жест на безкрайната доброта и щедрост, с която небесата бяха благословили моя наставник и кумир, великия дон Педро.

— Трябва да ви поискам прошка, татко. Години наред ви мразех, задето ме оставихте сам на тоя свят. Казвах си, че намерихте смъртта, която си търсехте. Затова никога не дойдох да ви видя. Простете ми.

Баща ми никак не обичаше сълзите. Смяташе, че човек никога не плаче заради другите, а само заради себе си — а ако плаче за себе си, значи е страхливец и не заслужава никакво състрадание. Не исках сега да заплача за него и да го предам още веднъж.

— Щеше да ми е приятно, ако можехте да видите името ми в някоя книга, макар и да не знаехте да четете. Щеше да ми е приятно, ако бяхте тук с мен, за да видите, че синът ви успя да си проправи път в живота и да постигне някои неща, които на вас не ви позволиха да постигнете. Щеше да ми е приятно да ви опозная, татко, а и вие да ме опознаете. Превърнах ви в непознат, за да ви забравя, а ето че сега непознатият съм аз.

Не бях чул кога тарторът се е приближил, но щом вдигнах глава, го видях да ме наблюдава мълчаливо на едва няколко метра разстояние. Станах и отидох при него като добре дресирано куче. Запитах се дали той знаеше, че баща ми е погребан тук, и дали бе пожелал да се срещнем на това място именно по тази причина. Лицето ми навярно е било като разтворена книга, защото тарторът поклати глава и сложи ръка на рамото ми.

— Не знаех, Мартин. Съжалявам.

Не бях склонен да се поддавам на такива другарски изблици. Извърнах се, за да се освободя от неговия жест на обич и съчувствие и стиснах очи, за да сдържа гневните си сълзи. Поех към изхода, без да го чакам. Тарторът постоя няколко секунди, след което реши да ме последва. Крачеше безмълвно редом с мен, докато стигнахме до главната врата. Там аз се спрях и го погледнах с нетърпение.

— Е? Имате ли някакви забележки?

Той не обърна внимание на леко враждебния ми тон и се усмихна търпеливо.

— Работата ви е отлична.

— Но…

— Ако все пак трябва да направя някакъв коментар, той е, че според мен сте улучили право в целта, като сте изградили цялото повествование от гледната точка на един свидетел на събитията, който се чувства жертва и говори от името на народ, очакващ този войнствен спасител. Искам да продължите в същия дух.

— Не ви ли се струва пресилено, изкуствено…?

— Напротив. Нищо не ни подтиква към вярата така, както страхът, убеждението, че сме застрашени. Когато се чувстваме жертви, всичките ни действия и вярвания изглеждат законни, колкото и да са спорни. Нашите противници, или чисто и просто нашите ближни, престават да бъдат същества като нас и се превръщат във врагове. А ние преставаме да бъдем завоеватели, за да се превърнем в бранители. Завистта, алчността или озлоблението, които ни движат, биват оправдани, защото си казваме, че действаме в самозащита. Злото, заплахата — те винаги идват от другия. Първата крачка, за да повярваме страстно, е страхът. Страхът да не загубим своята идентичност, живота си, положението си или убежденията си. Страхът е барутът, а ненавистта — фитилът. Догмата, в крайна сметка, е само една запалена кибритена клечка. Тук, според мен, вашият сюжет има някои слаби места.

— Изяснете ми едно нещо. Вие вяра ли търсите, или догма?

— Не можем да се задоволим само с това, хората да вярват. Те трябва да вярват именно в онова, в което ние искаме да вярват. И не бива да го оспорват, нито пък да слушат гласа на оногова, който би го оспорил. Догмата трябва да стане част от собствената идентичност. Всеки, който я поставя под съмнение, е наш враг. Той въплъщава злото и наше право и задължение е да му се противопоставим и да го унищожим. Това е единственият път на избавлението — да вярваш, за да оцелееш.

Въздъхнах и отклоних поглед, кимайки неохотно.

— Не ми изглеждате убеден, Мартин. Кажете ми какво мислите. Смятате ли, че се заблуждавам?

— Не зная. Смятам, че опростявате нещата по един опасен начин. Цялата ви реч напомня примитивен механизъм за пораждане и насочване на омраза.

— Прилагателното, което щяхте да използвате, не беше опасен, а отвратителен, но няма да ви държа сметка за това.

— Защо трябва да свеждаме вярата до акт на отхвърляне и сляпо подчинение? Нима не е възможно да вярваме в ценности, породени от приемане и разбирателство?

Тарторът се усмихна развеселен.

— Можем да вярваме в какво ли не, Мартин, в свободния пазар или във феята на зъбчетата. Можем даже да вярваме, че не вярваме в нищо — както правите вие, — а това е най-голямото лековерие. Имам ли право?

— Клиентът винаги има право. Кое е слабото място, което виждате в историята?

— Липсва ми един злодей. Повечето от нас, независимо дали си даваме сметка, или не, се определяме по-скоро чрез противопоставяне, отколкото чрез одобрение на някого или нещо. Другояче казано, по-лесно е да противодействаме, отколкото да действаме. Нищо не разпалва вярата и религиозното усърдие така, както един първокласен противник. И колкото по-неправдоподобен е, толкова по-добре.

— Мислех си, че този текст би изпълнявал ролята си по-добре, ако е абстрактен. Противникът в случая би бил невярващият, странникът, този, който е извън групата.

— Да, но аз бих предпочел да сте по-конкретен. Трудно е да се мрази една идея. Това изисква известна интелектуална дисциплина и наличието на нездрав, вманиачен ум — нещо, което не се среща твърде често. Далеч по-лесно е да мразим някого, когото можем да разпознаем и обвиним за всичко, което ни притеснява. Не е нужно да е отделна личност. Може да е нация, раса, група… каквото и да е.

Безупречният и ведър цинизъм на тартора бе прекален дори и за мен. Изсумтях отегчено.

— Не ми се правете сега на образцов гражданин, Мартин. На вас всъщност ви е все едно, а в тоя водевил имаме нужда от злодей. Това би трябвало да го знаете по-добре от всеки друг. Няма драма без конфликт.

— Какъв тип злодей би ви допаднал? Тиранин нашественик? Лъжлив пророк? Торбалан?

— Оставям на вас да изберете подходящия костюм. За мен всеки от обичайните заподозрени върши работа. Нашият злодей трябва да има следната функция: да ни позволява да приемем ролята на жертви и да провъзгласим нашето морално превъзходство. В него ще проектираме всичко, което сме неспособни да разпознаем в самите нас и което демонизираме в съответствие с личните си интереси. Това е основната аритметика на фарисейството. Вече ви казах, че трябва да четете Библията. Всички отговори, които търсите, се намират там.

— С това съм се захванал.

— Достатъчно е да убедите лицемера, че е свободен от всякакъв грях, за да започне да хвърля камъни — или бомби — с най-голямо въодушевление. И всъщност не е нужно кой знае какво усилие, защото на него му стигат съвсем нищожен стимул и алиби, за да бъде убеден. Не зная дали се изразявам достатъчно ясно.

— Изразявате се великолепно. Аргументите ви се отличават финеса на металургична пещ.

— Не мисля, че ми допада снизходителният ви тон, Мартин. Да не би да ви се струва, че всичко това не е на висотата на вашата нравствена или интелектуална непоквареност?

— Съвсем не — малодушно измънках аз.

— В такъв случай кое точно тревожи съвестта ви, приятелю мой?

— Обичайното съмнение. Не съм сигурен, че именно аз съм нихилистът, от когото се нуждаете.

— Никой не е. Нихилизмът е поза, а не доктрина. Пъхнете пламъка на една свещ под тестисите на някой нихилист и ще се убедите колко бързо ще съзре той светлината на битието. Не, вас ви тревожи нещо друго.

Вдигнах поглед и прибягнах до най-дръзкия тон, който бях способен да използвам, гледайки тартора в очите.

— Навярно ме тревожи това, че мога да разбера всичко, което казвате, но вътрешно не го чувствам.

— Да не би да ви плащам, за да чувствате?

— Понякога да чувстваш и да мислиш е едно и също. Идеята е ваша, не е моя.

Тарторът се усмихна в една от своите драматични паузи, досущ като учител, подготвящ унищожителния удар, с който да затвори устата на някой опърничав и неприятен ученик.

— И какво чувствате вие, Мартин?

Иронията и презрението, които се долавяха в гласа му, ме окуражиха и аз дадох отдушник на унижението, което бях натрупал през месеците, прекарани в неговата сянка. Мъчеха ме гняв и срам, задето се чувствах сплашен от присъствието му и търпях отровните му речи. Мъчеха ме гняв и срам, задето — макар и да ми се щеше да вярвам, че движещата ми сила е отчаянието — той ми бе показал, че моята душа е също тъй алчна и жалка, както и неговият каналджийски хуманизъм. Мъчеха ме гняв и срам, защото чувствах и знаех, че той винаги имаше право — особено тогава, когато бе най-мъчително да се приеме това.

— Зададох ви въпрос, Мартин. Какво чувствате?

— Чувствам, че ще е най-добре да оставя нещата така, както са, и да ви върна парите. Чувствам, че каквото и да е онова, което целите с абсурдното си начинание, аз предпочитам да не съм част от него. И най-вече, чувствам съжаление, че съм се запознал с вас.

Тарторът спусна клепачи и потъна в продължително мълчание. Обърна се и направи няколко крачки в посока към вратите на некропола. Гледах тъмния му силует, очертан на фона на мраморната градина, и неподвижната му сянка под дъжда. Изпитвах страх, една неясна боязън, която се надигаше в самите ми вътрешности и ми вдъхваше детинското желание да поискам прошка и да приема всяко наказание, което би пожелал да ми наложи, само за да се спася от това мълчание. Изпитвах и отвращение — от неговото присъствие и особено от самия себе си.

Тарторът се обърна и се приближи отново. Спря се едва на няколко сантиметра и сведе лицето си към моето. Почувствах студения му дъх и се изгубих в бездънните му черни очи. Този път гласът и тонът му бяха ледени, лишени от онази престорена човечност, с която подправяше речта и жестовете си.

— Ще ви го кажа само веднъж. Изпълнете вашата част от договорката ни и аз ще изпълня моята. Това е единственото, което можете и трябва да чувствате.

Не осъзнавах, че съм започнал да кимам усилено, докато тарторът не извади страниците от джоба си и не ми ги подаде. Остави ги да паднат на земята, преди да успея да ги взема. Един порив на вятъра ги подхвана и ги разпръсна към входа на гробището. Втурнах се да ги спася от дъжда, но някои от тях бяха паднали в локвите и мастилото им се разтваряше като кръв във водата, а думите се стичаха в тънички нишки. Събрах ги всичките в една стиска мокра хартия. Когато вдигнах очи и се огледах наоколо, той си беше отишъл.