Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (51)

27

Едва ли някога бях имал по-силна потребност от приятелско рамо, на което да се опра. Старата сграда на „Ла вос де ла индустрия“ стърчеше оттатък стените на гробището. Закрачих натам с надеждата да срещна някогашния си учител дон Басилио, една от онези редки души, недосегаеми за безумието на света, които винаги могат да ти дадат добър съвет. Когато влязох в седалището на вестника, установих, че по-голямата част от персонала все още ми е позната. Бях напуснал преди много години, а сякаш не бе изтекла и една минута оттогава. Онези, които на свой ред ме познаха, ме гледаха подозрително и отклоняваха поглед, за да не се налага да ме поздравяват. Вмъкнах се в редакционната зала и се отправих директно към кабинета на дон Басилио, който се намираше в дъното. Стаята беше празна.

— Кого търсите?

Обърнах се и видях Розел, един от редакторите, които по времето, когато работех там като юноша, вече ми изглеждаха стари. Именно той се бе подписал под отровната рецензия за „Стъпалата към небето“, публикувана от вестника, в която бях окачествен като „съчинител на обяви“.

— Господин Розел, аз съм Мартин. Давид Мартин. Не ме ли помните?

Той ме разучава внимателно няколко секунди, преструвайки се, че му е извънредно трудно да ме познае, и накрая кимна.

— А къде е дон Басилио?

— Напусна преди два месеца. Ще го намерите в редакцията на „Ла Вангуардия“. Ако го видите, предайте му поздрави.

— Непременно ще го сторя.

— Съжалявам, че се получи така с книгата ви — рече Розел със снизходителна усмивка.

Прекосих редакцията, като се провирах между сурови погледи, кисели усмивки и жлъчен шепот. Времето лекува всичко, помислих си, освен истината.

Половин час по-късно едно такси ме остави пред вратите на седалището на „Ла Вангуардия“ на улица „Пелайо“. За разлика от мрачния, западнал вид на сградата на предишния ми вестник, всичко тук излъчваше атмосфера на власт и разкош. Представих се на гишето на портиера и един хлапак с вид на неплатен стажант, който ми напомни за самия мен в момчешките ми години, бе изпратен да съобщи на дон Басилио, че има посетител. С годините някогашният ми учител не бе изгубил нищо от лъвската си външност. С помощта на новите си одежди, съответстващи на отбраната обстановка, сега дон Басилио представляваше също тъй внушителна фигура, каквато бе на времето в „Ла вос де ла индустрия“. Когато ме видя, очите му грейнаха от радост и той наруши железния си протокол, посрещайки ме с прегръдка, която лесно можеше да ми счупи две-три ребра, ако не присъстваха и други хора и ако дон Басилио, колкото и да бе щастлив, не трябваше да спазва приличие и да се грижи за реномето си.

— Обуржоазяваме се, а, дон Басилио?

Някогашният ми началник сви рамене и показа с жест, че не отдава особено значение на новия декор, който го заобикаляше.

— Не се впечатлявайте от това.

— Недейте да скромничите, дон Басилио, че сега сте попаднали на перлата в короната. Е, вразумявате ли ги вече?

Дон Басилио измъкна вечния си червен молив и ми го показа, намигайки.

— Излизам с четири материала на седмица.

— Значи с два по-малко, отколкото в „Ла вос“.

— Дайте ми време, че тука имам някои експерти, които слагат препинателните знаци през куп за грош и си въобразяват, че „резюме“ е типично мезе от провинция Логроньо.

Въпреки думите му беше очевидно, че дон Басилио се чувстваше добре на новото си работно място; даже изглеждаше по-здрав от когато и да било.

— Само не ми казвайте, че сте дошли да търсите работа, защото съм напълно способен да ви дам такава — заплаши ме той.

— Благодаря ви, дон Басилио, но нали знаете, че вече, тъй да се каже, захвърлих расото? Журналистиката не е за мен.

— Кажете тогава с какво може да ви помогне старият мърморко.

— Търся сведения за един стар случай във връзка с една история, по която работя в момента. Става дума за смъртта на известен адвокат на име Марласка, Диего Марласка.

— За коя година говорим?

— Хиляда деветстотин и четвърта.

Дон Басилио въздъхна.

— Това е доста отдавна. Много вода е изтекла оттогава.

— Не чак толкова, че да отмие всичко — отбелязах аз.

Той сложи ръка на рамото ми и ми направи знак да го последвам в редакцията.

— Нямайте грижа, дошли сте на подходящото място. Тия добри хора пазят такъв архив, на който и Ватиканът би завидял. Ако тогава пресата е отразила нещо по случая, ще го намерим тук. Освен това началникът на архива е мой добър приятел. Предупреждавам ви обаче, че в сравнение с него аз съм благ като Снежанка. Не обръщайте внимание на свадливото му държане. Някъде дълбоко, дълбоко в себе си той е душа човек.

Последвах дон Басилио през обширен вестибюл с превъзходна дървена ламперия. От едната му страна се преминаваше към обла зала с голяма кръгла маса и серия портрети, от които ни наблюдаваха цяла плеяда велможи със сурови, навъсени лица.

— Това е залата на събора на магьосниците — обясни дон Басилио. — Тук се събират главните редактори с директора и заместник-директора, сиреч моя милост, и като добри рицари на кръглата маса се срещаме със Светия Граал всеки ден в седем вечерта.

— Впечатляващо.

— Почакайте, още нищо не сте видели — рече той, като ми смигна. — Я гледайте!

Дон Басилио застана под един от августейшите портрети и бутна дървения панел, който покриваше стената. Панелът поддаде със скърцане и пред нас се разкри таен коридор.

— Е, какво ще кажете, Мартин? И това е само един от многобройните тайни проходи на сградата. С такова оборудване не са разполагали даже и Борджиите.

Последвах го по коридора, докато стигнахме до една голяма читалня, оградена от стъклени витрини — хранилището на тайната библиотека на „Ла Вангуардия“. В дъното на стаята, под светлината на една лампа от зеленикаво стъкло, седеше мъж на средна възраст, който разглеждаше някакъв документ с лупа. Когато влязохме, той вдигна очи и ни хвърли такъв поглед, от който всеки малолетен или лесно впечатлителен посетител би се вкаменил на място.

— Представям ви дон Хосе Мария Бротонс, господар на подземния свят и началник на катакомбите на този свещен дом — обяви дон Басилио.

Без да изпуска лупата от ръка, Бротонс се задоволи да ме наблюдава с онези свои очи, които сякаш прогаряха дупки. Приближих се и му подадох ръка.

— Това е моят някогашен ученик Давид Мартин.

Бротонс стисна неохотно ръката ми и погледна дон Басилио.

— Този ли е писателят?

— Същият.

Началникът на архива кимна.

— Не му липсва смелост, щом си подава носа вън от къщи, след като така го бяха подредили във вестниците. Какво търси тук?

— Дошъл е да помоли за вашата помощ, благословия и съвет относно една тема от областта на специалните разследвания и документалната археология — обясни дон Басилио.

— А къде е кръвното жертвоприношение? — тросна се Бротонс.

— Жертвоприношение ли? — попитах аз, преглъщайки с мъка.

Бротонс ме погледна така, сякаш бях идиот.

— Коза, шиле, скопен петел в краен случай…

Загубих ума и дума. В продължение на един безкраен миг Бротонс се взираше в мен, без да мигне. После, когато вече усещах сърбежа от потта, която се стичаше по гърба ми, началникът на архива и дон Басилио избухнаха в смях. Оставих ги да се смеят с цяло гърло за моя сметка, докато останаха без дъх и им потекоха сълзи. Очевидно дон Басилио бе намерил сродна душа в лицето на новия си колега.

— Елате насам, млади човече — даде ми знак Бротонс, свалил свирепата си маска. — Да видим какво ще изровим за вас.