Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (26)

2

Лошият привкус в устата, останал от срещата с Виктор Грандес и двата базилиска, които го съпровождаха, изчезна след едва стотина метра разходка под слънчевите лъчи в едно крепко тяло, което почти не можех да позная: никакво неразположение и гадене, никакъв шум в ушите и пронизващи болки в черепа, никаква умора или пък студена пот. А също и никакъв спомен за вярата в надвисналата смърт, която ме задушаваше само допреди едно денонощие. Нещо ми подсказваше, че трагедията, случила се предната нощ, включително гибелта на Баридо и практически предстоящата кончина на Ескобиляс, би трябвало да ме изпълнят с мъка и съжаление, но аз и моята съвест бяхме неспособни да изпитаме нещо повече от едно приятно безразличие. В онова юлско утро Ла Рамбла бе празнично място, а аз бях принцът на тържеството.

Разхождайки се, реших да отида до улица „Санта Ана“ и да направя неочаквано посещение на господин Семпере. Когато влязох в книжарницата, Семпере старши стоеше зад тезгяха, където приключваше някакви сметки, а синът му се бе качил на стълба и преподреждаше рафтовете. Щом ме видя, книжарят ми отправи една приветлива усмивка, от която разбрах, че в първия миг не бе осъзнал кой съм аз. Секунда по-късно усмивката му се стопи и той, зинал от изумление, заобиколи тезгяха, за да ме прегърне.

— Мартин? Вие ли сте това? Майко Божия… направо сте неузнаваем! Само ако знаехте колко се тревожех за вас! Ходихме до вашата къща няколко пъти, но вие не отговаряхте. Накрая тръгнах да разпитвам по разни болници и участъци.

В това време синът му ме гледаше от върха на стълбата така, сякаш не вярваше на очите си. Трябваше да си припомня, че едва преди седмица двамата ме бяха видели в такова състояние, в което по нищо не отстъпвах на квартирантите на местната морга.

— Съжалявам, че съм ви изплашил. Отсъствах няколко дена по работа.

— Но като ви гледам, май сте ме послушали и сте отишли на лекар, нали?

Кимнах.

— Оказа се някаква дреболия, свързана с кръвното налягане. Няколко дена пих едно тонизиращо средство и сега съм като нов.

— Я ми кажете името на тоя тоник, че да взема направо да се изкъпя с него… Каква радост и какво облекчение е да видя, че сте толкова добре!

Тази еуфория бързо секна, когато преминахме към новината на деня.

— Чухте ли какво е станало с Баридо и Ескобиляс? — попита книжарят.

— Оттам идвам. Направо не е за вярване.

— Кой би помислил такова нещо! Не че ми бяха симпатични, ама все пак…? Я ми кажете, какви са последиците за вас в правно отношение? Простете за нетактичния въпрос.

— Да ви кажа честно, не знам. Мисля, че собствеността на дружеството беше в ръцете на двамата съдружници. Сигурно има наследници, но по всяка вероятност, ако и двамата починат, дружеството като такова ще се разтури. Това ще прекрати и моята връзка с тях, или поне така смятам.

— Значи, да ме прости Господ, ако и Ескобиляс гушне букета, вие сте свободен човек.

Кимнах.

— Ама че дилема… — промърмори книжарят.

— Да става, каквото ще става — обадих се аз.

Семпере кимна, но аз забелязах, че нещо в цялата работа го смущаваше и предпочете да смени темата.

— Както и да е. Вие впрочем се отбихте като по поръчка, защото и без друго се канех да ви помоля за една услуга.

— Дадено.

— Предупреждавам ви, че няма да ви е особено приятно.

— Ако беше приятно, нямаше да е услуга, а удоволствие. Но щом услугата е за вас, наистина ще е удоволствие.

— Всъщност не е за мен. Ще ви кажа за какво става дума, а вие ще си решите. Но да се разберем — без ангажименти, нали така?

Семпере се подпря на тезгяха и доби онова поверително изражение, което ми носеше толкова детски спомени от миговете, прекарани в тази книжарница.

— Става дума за едно момиче, Изабела. Навярно е на седемнайсет години. Ама как й сече пипето! Често минава оттук и аз й заемам книги. Разправя, че иска да стане писателка.

— Тая история ми звучи познато — рекох аз.

— Та значи, преди седмица ми остави един от своите разкази — нищо работа, има-няма двайсет-трийсет странички, и ме помоли да си кажа мнението.

— Е, и?

Семпере сниши глас, сякаш споделяше някаква поверителна информация от предварително следствие.

— Майсторска работа. По-добра от деветдесет и девет процента от онова, което съм видял публикувано през последните двайсет години.

— Надявам се, че ме причислявате към останалия един процент, инак суетата ми сериозно ще пострада.

— Точно това се канех да ви кажа. Изабела ви обожава.

— Обожава ме? Мен?

— Да, сякаш сте Девата от Монсерат и Младенецът Иисус, взети заедно. Прочела е цялата поредица „Градът на прокълнатите“ десет пъти, а когато й дадох „Стъпалата към небето“, каза, че ако тя можела да напише такава книга, щяла да умре спокойна.

— Май надушвам някаква клопка.

— Знаех си, че ще се опитате да се измъкнете.

— Не се измъквам. Само че още не сте ми казали в какво се състои услугата.

— А вие как мислите?

Въздъхнах. Семпере цъкна с език.

— Казах ви, че няма да ви хареса.

— Помолете ме за нещо друго.

— Трябва само да поговорите с нея. Да я насърчите, да й дадете някой съвет… да я изслушате, да прочетете нещичко, което е написала, и да я напътите. Няма да ви струва Бог знае какво. Момичето има ум като бръснач. Страшно ще ви допадне, ще видите. Ще станете приятели. Би могла даже да работи като ваша помощничка.

— Нямам нужда от помощничка, още по-малко пък от непозната.

— Глупости. А и да речете, че е непозната — не е. Или поне тя така твърди. Казва, че ви познава отпреди години, но че вие сигурно не си я спомняте. Както изглежда, двоицата галфони, които са й се паднали за родители, са убедени, че литературата ще я осъди да тлее в пъкъла или да си остане стара мома, и сега се колебаят дали да я пратят в манастир или да я омъжат за някой кретен, който да й направи осем деца и да я погребе завинаги сред тенджери и тигани. Ако вие не направите нещо, за да я спасите, това ще е равносилно на убийство.

— Не драматизирайте, господин Семпере.

— Вижте, не бих ви молил за това, защото знам, че вас алтруизмът ви влече толкова, колкото народните танци, ама всеки път, щом я видя да влиза тук и да ме гледа с тия оченца, които преливат от ум и от ентусиазъм, и си помисля какво бъдеще я чака, просто ми се къса сърцето. Това, на което аз можех да я науча, вече съм й го показал. Момичето се учи бързо, Мартин. Напомня ми за вас, когато бяхте малчуган.

Въздъхнах.

— Как й е фамилията?

— Жисперт. Изабела Жисперт.

— Не я познавам. През живота си не съм чувал това име. Преметнала ви е.

Книжарят измърмори нещо под нос.

— Изабела каза, че ще речете тъкмо това.

— Талантлива, че и пророчица. И какво още ви каза?

— Че според нейните подозрения сте доста по-добър като писател, отколкото като човек.

— Същински ангел е тази Изабелита.

— Мога ли да й кажа, че ще се срещнете с нея? Без каквото и да е задължение от ваша страна?

Предадох се и кимнах. Семпере се усмихна победоносно и поиска да скрепи нашия пакт с прегръдка, но аз побягнах, преди старият книжар да е успял да изпълни мисията си — да ме накара да се почувствам добър човек.

— Няма да се разкайвате, Мартин — чух го да казва, докато излизах през вратата.