Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (13)

13

Отворих очи. Каменни колони, дебели като дървесни стволове, се издигаха в сумрака към един гол свод. Лъчи прашна светлина струяха косо и загатваха очертанията на безкрайни редици от разнебитени легла. Капчици вода падаха от висините като черни сълзи, които ехтяха по пода. Здрачът миришеше на плесен и на влага.

— Добре дошли в чистилището.

Надигнах се и се обърнах, за да видя един човек, облечен в дрипи, който четеше вестник на светлината на фенер и ме гледаше с усмивка, на която липсваха половината зъби. Уводната страница на всекидневника, който държеше в ръцете си, известяваше, че генерал Примо де Ривера^[1] поема цялата държавна власт и въвежда умерена диктатура, за да избави страната от неминуема катастрофа. Този брой бе отпреди най-малко шест години.

— Къде се намирам?

Човекът ме гледаше с интерес над ръба на вестника.

— В хотел „Риц“. Не усещате ли по миризмата?

— Как съм попаднал тук?

— Май сте попрекалили снощи. Донесоха ви тази сутрин на носилка и досега си отспивахте след запоя.

Опипах сакото си и установих, че всички пари, които носех у себе си, са изчезнали.

— Ех, как е устроен светът — възкликна човекът, коментирайки новините от вестника си. — Изглежда, че в най-напредналите стадии на кретенизма липсата на идеи се компенсира с излишък на идеологии.

— Как може да се излезе оттук?

— Ако сте толкова на зор… Има два начина, траен и временен. Трайният е през покрива: един хубав скок и се отървавате от цялата гадория веднъж завинаги. А временният изход е ей оттам, в дъното, където се мотае оня оглупял бабаит, дето не гледа, че му падат панталоните, ами отправя революционен поздрав към всеки, който мине покрай него. Но имайте предвид, че излезе ли човек оттам, рано или късно пак се връща тук.

Мъжът с вестника ме наблюдаваше развеселен, а в погледа му се четеше онази бистрота на ума, която от време на време проблясва единствено у лудите.

— Вие ли ме ограбихте?

— Предположението ви е обидно. Когато ви донесоха, вече бяхте обран до шушка, пък и аз приемам само ценни книжа, които се котират на борсата.

Оставих този лунатик да си лежи в неудобния креват с остарелия си вестник и напредничавите си изказвания. Още ми се виеше свят и с мъка можах да измина няколко крачки по права линия, но все пак се добрах до някаква врата в една от страните на голямото куполообразно помещение, която водеше към стълбище. Слаба светлина се процеждаше откъм горната част на стълбите. Изкачих се четири или пет етажа нагоре, докато усетих глътка свеж въздух, който проникваше през една голяма врата в края на стълбите. Излязох навън и най-сетне разбрах къде съм се озовал.

Пред мен се разкри едно езеро, ширнало се над върхарите на дърветата в парка Сиудадела. Слънцето вече залязваше над града и покритите с водорасли води леко се полюшваха като разлято вино. Градското водохранилище изглеждаше като грубо построена крепост или затвор. Бяха го изградили, за да снабдява с вода павилионите на Световното изложение през 1888 г., но с времето неговите недра на светска катедрала се бяха превърнали в убежище за умиращи и бездомници, които нямаше къде другаде да се подслонят, щом се мръкнеше или свиеше студ. Големият воден резервоар на покривната тераса сега представляваше мътно и кално езеро, чиито води бавно се просмукваха през пукнатините на сградата.

Именно в този миг забелязах силуета, застанал в единия край на терасата. Сякаш усетил погледа ми, той рязко се обърна и се взря в мен. Все още се чувствах леко замаян и зрението ми бе замъглено, но като че ли видях как фигурата се приближава към мен. Вървеше извънредно чевръсто, с нозе, които сякаш не докосваха земята и се движеха на тласъци, резки и твърде бързи, за да може погледът да ги проследи. Едва различавах чертите му срещу светлината, но все пак успях да забележа, че към мен се задава господин с черни и блестящи очи, които изглеждаха прекалено големи за лицето му. Колкото повече се приближаваше, толкова повече се усилваше впечатлението, че фигурата му се разтяга и нараства на височина. Усетих, че ме побиват тръпки от близостта му и отстъпих няколко крачки назад, без да си давам сметка, че отивам към ръба на водоема. Почувствах, че губя твърда почва под нозете си и политнах заднишком към тъмните води на резервоара, когато непознатият ме улови за ръката. Дръпна ме внимателно и ме отведе обратно на безопасно място. Седнах на една от пейките, които ограждаха водоема, и поех дълбоко дъх. Вдигнах поглед и за пръв път го видях ясно. Очите му бяха с нормална големина, на ръст бе колкото мен, походката и жестовете му бяха като на всеки друг. Изражението на лицето му бе приветливо и успокоително.

— Благодаря — казах аз.

— Добре ли сте?

— Да. Просто ми се зави свят.

Непознатият седна до мен. Беше пременен с отлично ушит тъмен костюм от три части, украсен с малка посребрена брошка на ревера — ангел с разперени криле, който ми се видя странно познат. Мина ми през ума, че присъствието на безупречно облечен господин на покривната тераса на тази сграда изглежда малко необичайно. Мъжът се усмихна, сякаш бе прочел мислите ми.

— Надявам се, че не съм ви стреснал — поде той. — Едва ли сте очаквали да срещнете някого тук горе.

Погледнах го слисан. Видях отражението на лицето си в неговите черни зеници, които се разшириха като мастилено петно върху хартия.

— Мога ли да ви попитам какво ви доведе насам?

— Същото, което и вас: големите надежди.

— Андреас Корели — промълвих аз.

Лицето му се озари.

— Какво огромно удоволствие е да мога най-сетне да ви поздравя лично, приятелю мой.

Говореше с лек акцент, който не можех да определя. Инстинктът ми подсказваше да стана и незабавно да си тръгна оттам, преди непознатият да е изрекъл още една дума, но все пак в гласа и в погледа му имаше нещо, което внушаваше спокойствие и доверие. Предпочетох да не си задавам въпроса откъде е разбрал, че ще ме открие на това място, на което се бях озовал неочаквано за самия мен. Звукът на гласа му и светлината на очите му ми действаха ободрително. Подаде ми ръка и аз я стиснах. Усмивката му обещаваше изгубен рай.

— Предполагам, че трябва да ви се отблагодаря за всички жестове, които правехте за мен през годините, господин Корели. Боя се, че имам дълг към вас.

— Ни най-малко. Аз съм този, който ви е задължен, приятелю, и трябва да се извиня, задето се обръщам към вас в такова неудобно място и време, но признавам, че отдавна исках да разговаряме, а все не намирах сгоден момент.

— В такъв случай какво мога да направя за вас? — попитах аз.

— Искам да работите за мен.

— Моля?

— Искам да пишете за мен.

— Разбира се. Бях забравил, че сте издател.

Непознатият се разсмя. Смехът му бе сладък като на дете, което никога не е извършило някаква пакост.

— И то най-добрият от всички. Издателят, когото сте очаквали през целия си живот. Издателят, който ще ви направи безсмъртен.

Той ми подаде една от своите визитни картички, същата като онази, която бях намерил в ръцете си, събуждайки се от моя сън с Клое, и която още си пазех.

АНДРЕАС КОРЕЛИ

Издател

Издателство „Люмиер“

Бул. „Сен Жермен“ №69, Париж

— Поласкан съм, господин Корели, но се страхувам, че не ми е възможно да приема вашата покана. Подписал съм договор с…

— Баридо и Ескобиляс, зная. Не искам да ви обидя, но с такава паплач не биваше да поддържате никакви отношения.

— И други хора споделят това мнение.

— Госпожица Сание, може би?

— Познавате ли я?

— Чувал съм за нея. Нали не греша, че е от този тип жени, заради които човек би направил какво ли не, стига да спечели уважението и възхищението им? Тя не ви ли насърчава да оставите онези двама паразити и да бъдете верен на себе си?

— Не е толкова просто. Имам договор, който ме обвързва изключително с тях в продължение на още шест години.

— Зная, но това не бива да ви тревожи. Моите адвокати проучват въпроса и ви уверявам, че има различни начини да се разтури окончателно което и да е юридическо задължение, стига да се съгласите да приемете предложението ми.

— И какво е вашето предложение?

Корели се усмихна палаво като гимназист, който с наслада разкрива някаква тайна.

— Да ми посветите една година, за да работите изключително по моята поръчка — една книга, чиято тематика двамата с вас ще обсъдим при подписването на договора и заради която ще ви платя в аванс сумата от сто хиляди франка.

Изгледах го поразен.

— Ако тази сума не ви устройва, склонен съм да взема под внимание онази, която вие намерите за подходяща. Ще бъда откровен, господин Мартин, нямам намерение да споря с вас за пари. И, между нас казано, вярвам, че и вие не ще го сторите, защото зная, че когато ви обясня какъв тип книга желая да напишете за мен, цената ще ви се види най-маловажното нещо.

Въздъхнах и се засмях под мустак.

— Виждам, че не ми вярвате.

— Господин Корели, аз съм автор на приключенски романи, които дори не носят моето име. Издателите ми, които вие явно вече познавате, са двойка второразредни мошеници, не струващи колкото собственото си тегло в говежди тор, а моите читатели даже не знаят, че съществувам. От доста години си изкарвам хляба с този занаят, а все още не съм написал и една-едничка страница, от която да се чувствам удовлетворен. Жената, която обичам, смята, че си пропилявам живота — и е права. Смята също така, че нямам право да я желая, че двамата с нея сме незначителни душици, чиято единствена причина за съществуване е благодарността, която дължим на един човек, измъкнал и двама ни от мизерията. Възможно е да е права и за това. Няма особено значение. Някой ден неусетно ще навърша трийсет години и ще си дам сметка, че с всеки изминал ден все по-малко приличам на човека, който исках да стана, когато бях на петнайсет. И то при положение, че наистина ги навърша, защото напоследък здравето ми е почти толкова добро, колкото и работата ми. За момента трябва да съм доволен, ако успея да скалъпя една-две сносни фрази на час. Ето такъв писател и такъв човек съм аз. Не от типа, дето получава визити от парижки издатели с бланкови чекове, за да напише книгата, която ще промени живота му и ще превърне всичките му надежди в действителност.

Корели ме наблюдаваше със сериозно изражение, като явно претегляше думите ми.

— Мисля, че сте прекалено строг съдник на самия себе си — качество, което винаги отличава стойностните хора. Повярвайте ми, в житейския си път съм общувал с безброй особи, върху които дори не бихте се изплюли, а при все това те имаха най-високо мнение за себе си. Но искам да сте наясно, че, макар и да не ми вярвате, отлично зная какъв писател и какъв човек сте. От години следя вашето развитие, както вече ви е известно. Чел съм всеки ваш ред — от първия разказ, който написахте за „Ла вос де ла индустрия“, до поредицата „Потайностите на Барселона“, а сега и всеки от романите на Игнациус Б. Самсон. Бих се осмелил да кажа, че ви познавам по-добре, отколкото вие сам се познавате. Поради това зная, че в крайна сметка ще приемете предложението ми.

— И какво друго знаете?

— Зная, че с вас имаме нещо общо, и то не малко. Зная, че сте загубили баща си също като мен. Зная какво е да загубиш баща си, когато все още имаш нужда от него. Вашият ви бе отнет при трагични обстоятелства. Моят, по причини, които в случая не са важни, се отрече от мен и ме прокуди от дома си. Бих казал, че от това навярно боли най-силно. Зная, че се чувствате самотен и не се съмнявайте, че и това чувство ми е дълбоко познато. Зная, че храните големи надежди в сърцето си, ала никоя от тях не се е осъществила и това, без да си давате сметка, ви убива малко по малко с всеки изминал ден.

След неговите думи се възцари продължително мълчание.

— Много неща знаете, господин Корели.

— Достатъчно, за да ме накарат да мисля, че би ми било приятно да ви опозная по-добре и да стана ваш приятел. Смятам, че нямате много приятели. Аз също. Не се доверявам на хората, които си мислят, че имат много приятели. Това е признак, че не познават околните.

— Ала вие не търсите приятел, а служител.

— Търся един временен съдружник. Търся вас.

— Прекалено сте сигурен в себе си — подхвърлих.

— Това ми е вроден дефект — отвърна Корели, като се надигна от мястото си. — Другият е дарбата да предвиждам събитията. Поради това разбирам, че може би още ви е рано и не ви стига да чуете истината от моята уста. Нужно ви е да я видите със собствените си очи. Да я почувствате с плътта си. И ще я почувствате, повярвайте ми.

Подаде ми десницата си и не я отдръпна, докато не я стиснах.

— Мога ли поне да съм спокоен, че ще обмислите моите думи и отново ще си поговорим с вас? — попита той.

— Не зная какво да кажа, господин Корели.

— Не ми казвайте нищо засега. Обещавам ви, че следващия път, когато се срещнем, ще виждате нещата далеч по-ясно.

С тези думи той ми се усмихна сърдечно и се отправи към стълбите.

— Ще има ли следващ път? — запитах.

Корели спря и се обърна.

— Винаги има.

— Къде?

Последните лъчи на деня падаха над града и очите на Корели пламтяха като жарава.

След миг той излезе през вратата на стълбището и се скри от погледа ми. Едва тогава осъзнах, че по време на целия ни разговор не го бях видял да мигне с клепачи дори един-единствен път.