Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (56)

32

Тънка ивица мъглява светлина падаше от булото на облаците и възпламеняваше боядисаната в червено фасада на магазина за магически артикули на улица „Принсеса“. Помещението се намираше зад навес от дялано дърво. Стъклата на вратата едва загатваха очертанията на един мрачен интериор със завеси от черно кадифе. Те покриваха витрини с маски и най-различни уреди с викториански привкус, маркирани карти за игра и кинжали с прикрепени тежести, книги за магия и флакони от полирано стъкло с етикетчета на латински, които съдържаха течности във всички цветове на дъгата, бутилирани по всяка вероятност в Албасете^[1]. Камбанката на входната врата оповести моето присъствие. В дъното на помещението имаше празен тезгях. Почаках няколко секунди, като разглеждах сбирката от редки предмети. Тъкмо търсех да видя лицето си в едно огледало, в което се отразяваше целият интериор на магазина с изключение на мен, когато зърнах с ъгълчето на окото си една дребна фигура, надничаща иззад завесата на задната стая.

— Интересен трик, нали? — попита човечето, което имаше побелели коси и проницателен поглед.

Кимнах.

— Как се получава?

— И аз все още не знам. Получих го преди два дена от един производител на магически огледала от Истанбул. Създателят му нарича този ефект рефракционна инверсия.

— Това ни напомня, че нищо не е такова, каквото изглежда — отбелязах аз.

— С изключение на магията. С какво мога да ви помогна, господине?

— С господин Дамиан Роурес ли разговарям?

Човечето кимна бавно, без да мигне. Забелязах, че устните му бяха извити в усмивка, която, подобно на вълшебното му огледало, не бе това, което изглеждаше. Зад веселата гримаса погледът му бе студен и предпазлив.

— Препоръчаха ми вашия магазин.

— А мога ли да попитам кой е бил така любезен да го стори?

— Рикардо Салвадор.

Престорената приветлива усмивка мигом се изпари от лицето му.

— Не знаех, че още е жив. Не съм го виждал от двайсет и пет години.

— А виждали ли сте Ирене Сабино?

Роурес въздъхна, мърморейки нещо под нос. Заобиколи тезгяха и отиде до вратата. Окачи табелата с надпис „Затворено“ и заключи.

— Кой сте вие?

— Казвам се Мартин. Опитвам се да изясня обстоятелствата около смъртта на господин Диего Марласка, когото вие, както мие известно, сте познавали.

— Доколкото зная, тези обстоятелства бяха изяснени още преди много години. Господин Марласка се самоуби.

— Аз имам други сведения.

— Нямам представа какво ви е наговорил оня полицай. Озлоблението влияе неблагоприятно на паметта, господин… Мартин. Салвадор се опита още на времето да пробута една версия за заговор, за която нямаше никакви доказателства. Всички знаеха, че топлеше леглото на вдовицата Марласка и искаше да се изкара герой на деня. Както можеше да се очаква, началниците му се заеха да го вкарат в пътя и понеже той се опъваше, накрая го изгониха от полицията.

— Според него е имало преднамерен опит да се потули истината.

Роурес се изсмя.

— Истината ли… не ме разсмивайте! Ако е имало опит да се потули нещо, то това бе скандалът. Адвокатската кантора на Валера и Марласка се бе набъркала във всичко, което ставаше в този град. Никой нямаше интерес техните истории да излязат наяве. Марласка бе зарязал положението си, професията си и семейството си, за да се затвори в оная къща и да прави там Бог знае какво. Всеки с поне мъничко мозък в главата би могъл да се сети, че тая работа няма да излезе на добър край.

— Ала това не попречи на вас и на съдружника ви Жако да се възползвате от лудостта на Марласка с вашите обещания, че ще може да се свърже с отвъдното по време на спиритическите ви сеанси…

— Никога не съм му обещавал нищо. Онези сеанси бяха най-обикновено развлечение и всички го знаеха. Не се опитвайте да стоварите смъртта му на моята съвест, защото не съм вършил нищо друго, освен да си изкарвам честно прехраната.

— А вашият съдружник Жако?

— Аз отговарям само за себе си. Каквото и да е направил Жако, не нося отговорност за него.

— Значи все пак е направил нещо.

— Какво искате да ви кажа? Че задигна онези пари, за които Салвадор се скъсваше да твърди, че били в някаква тайна сметка? Че уби Марласка и измами всички ни?

— А не беше ли така?

Роурес ми отправи продължителен поглед.

— Не зная. Не съм го виждал от деня, в който умря Марласка. Още тогава казах на Салвадор и на останалите полицаи всичко, което знаех. Никога не съм лъгал, не съм! Ако Жако е направил нещо, нито съм разбрал за това, нито съм спечелил някаква облага.

— Какво ще ми кажете за Ирене Сабино?

— Ирене обичаше Марласка. Никога не би скроила нещо, за да му навреди.

— Знаете ли какво е станало с нея? Жива ли е още?

— Мисля, че да. Чух, че работела в някаква перачница в Равал. Ирене беше добра жена. Даже прекалено добра, затова се докара до този хал. Тя вярваше в ония работи. Вярваше от все сърце.

— А Марласка? Какво искаше да открие той в отвъдното?

— Марласка се беше забъркал в нещо, не ме питайте точно какво. Нещо, което не му бяхме пробутали нито аз, нито Жако, нито пък можехме да му пробутаме. Зная само онова, което веднъж го чух да казва на Ирене. Изглежда, че беше срещнал някакъв тип — неизвестен за мен, а аз, повярвайте ми, познавах и познавам всички в тоя занаят, — който му беше обещал, че ако той, Марласка, направел нещо, идея нямам какво, оня щял да върне сина му Исмаел от мъртвите.

— Ирене каза ли ви кой е бил този тип?

— Никога не бе го виждала. Марласка не допускаше тя да го види. Тя обаче знаеше, че той се страхува.

— От какво се е страхувал?

Роурес цъкна с език.

— Марласка смяташе, че е прокълнат.

— Обяснете ми какво имате предвид.

— Нали вече ви казах. Той беше болен човек. Беше си втълпил, че нещо е влязло в него.

— Нещо?

— Някакъв дух. Някакъв паразит. Не зная. Вижте, в тези среди човек среща много хора, които не са съвсем с всичкия си. Сполита ги някаква лична трагедия — изгубват, да речем, любим човек или състоянието си… и им хвръква чивията. Мозъкът е най-крехкият орган в тялото. Господин Марласка бе изгубил разсъдъка си и това бе видно за всеки, който би поговорил с него макар и само пет минути. Именно по тази причина той дойде при мен.

— И вие му казахте онова, което искаше да чуе.

— Не. Казах му истината.

— Вашата истина?

— Единствената, която ми е известна. Стори ми се, че този човек е напълно неуравновесен и не исках да се възползвам от него. Такива работи никога не завършват добре. В тоя занаят има една граница, която не се престъпва, ако човек си знае интереса. Онези, които търсят при нас развлечение или малко емоции и утеха от оня свят, биват обслужени и си плащат съответната такса. Ала дойде ли някой, който е на ръба да изгуби здравия си разум, ние го пращаме да си върви у дома. Това е зрелище като всяко друго и за него са нужни зрители, а не осенени свише.

— Образцова етика, наистина. В такъв случай какво казахте на Марласка?

— Казах му, че всичко това са шашми, бабини деветини. Казах му, че съм един мошеник, който си изкарва хляба, като организира спиритически сеанси за клети нещастници, които са изгубили скъпите си същества и имат нужда да вярват, че техните любими, родители и приятели ги очакват на оня свят. Казах му, че оттатък няма нищо, само една огромна пустота, и че този свят е всичко, което имаме. Казах му да забрави за духовете и да се върне при семейството си.

— И той повярва ли ви?

— Очевидно не. Престана да идва на сеансите и потърси помощ другаде.

— Къде?

— Ирене бе израсла сред колибите на плажа Богател и въпреки че се бе прочула като танцьорка и актриса в клубовете на Паралело, не бе изгубила връзката си с онова място. Тя ми разказа, че завела адвоката при една жена, наричана Вещицата от Соморостро, за да потърси от нея закрила срещу онази личност, на която Марласка бил задължен.

— Спомена ли Ирене името на въпросната личност?

— И да ми го е казала, не си го спомням. Нали ви казах, че двамата престанаха да идват на сеансите.

— Андреас Корели?

— Никога не съм чувал това име.

— Къде мога да намеря Ирене Сабино?

— Вече ви казах всичко, което зная — отвърна Роурес с раздразнение.

— Един последен въпрос и си тръгвам.

— Дано да е истина.

— Да сте чували някога Марласка да споменава за нещо, наречено „Lux Aeterna“?

Роурес свъси вежди, замислен, сетне поклати глава.

— Благодаря ви за помощта.

— Няма защо. И ако е възможно, повече не се отбивайте тук.

Кимнах и се отправих към изхода. Роурес подозрително ме следеше с поглед.

— Почакайте — извика той, точно преди да прекрача прага на задната стая.

Обърнах се. Човечето ме гледаше колебливо.

— Май си спомням, че „Lux Aeterna“ беше името на нещо като религиозен памфлет, който използвахме понякога в сеансите на улица „Елизабетс“. Той беше част от една сбирка подобни книжлета и навярно бе взет назаем от окултната библиотека на дружеството „Бъдещ живот“. Не зная дали тази книжка е това, което имате предвид.

— Спомняте ли си за какво ставаше дума в нея?

— Моят съдружник, Жако, който водеше сеансите, по-добре познаваше съдържанието й. Все пак, доколкото си спомням, „Lux Aeterna“ беше поема за смъртта и седемте имена на Сина на Зората, Светлоносеца.

— Светлоносеца?

Роурес се усмихна.

— Луцифер.