Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (87)

22

Събудих се от звука на моето име, произнесено от гласа на инспектор Виктор Грандес. Надигнах се рязко и в първия миг не разпознах мястото, в което се намирах — то ми заприлича най-вече на апартамент в луксозен хотел. Болката от десетките рани по торса ми ме шибна като камшик, връщайки ме към реалността. Намирах се в спалнята на Видал във Вила Елиус. През спуснатите жалузи се прокрадваше следобедна светлина. В камината гореше огън и стаята беше топла. Гласовете идваха от долния етаж. Педро Видал и Виктор Грандес.

Измъкнах се от леглото, без да обръщам внимание на болките, които жилеха кожата ми. Мръсните ми, изцапани с кръв дрехи бяха захвърлени на едно кресло. Потърсих палтото. Револверът все още си беше в джоба. Запънах ударника и излязох от стаята, следвайки дирята на гласовете до стълбището. Спуснах се няколко стъпала надолу, като се придържах близо до стената.

— Много съжалявам за вашите хора, инспекторе — чух да казва Видал. — Бъдете сигурен, че ако Давид влезе във връзка с мен или науча нещо за местонахождението му, незабавно ще ви уведомя.

— Признателен съм ви за помощта, господин Видал. Съжалявам, че трябваше да ви обезпокоя при тези обстоятелства, но положението е изключително сериозно.

— Разбирам. Благодаря ви за посещението.

Стъпки към вестибюла и звук от затваряща се врата. Заглъхващ шум в градината. Тежкото дишане на Видал в подножието на стълбата. Слязох още няколко стъпала и го заварих долу, опрял чело във вратата. Когато ме чу, отвори очи и се обърна.

Нищо не каза. Само погледна револвера, който държах в ръце. Оставих оръжието върху масичката в подножието на стълбището.

— Хайде, ела да видим дали ще ти намерим някакви чисти дрехи — рече той.

Последвах го до един огромен дрешник, който изглеждаше като същински музей на облеклото. Всички изискани костюми, които си спомнях от славните години на Видал, бяха там. Десетки вратовръзки, обувки и копчета за ръкавели в кутии от червено кадифе.

— Всичко това е от младежките ми години. Ще ти стои добре.

Видал избираше вместо мен. Подаде ми една риза, която навярно струваше колкото малък парцел земя, костюм от три части, ушит по поръчка в Лондон, и чифт италиански обувки, които не биха посрамили гардероба на тартора. Облякох се мълчаливо, докато Видал ме наблюдаваше замислен.

— Малко ти е широчък в раменете, но ще трябва да се примириш — рече той, като ми подаде чифт копчета за ръкавели от сапфири.

— Какво ви разказа инспекторът?

— Всичко.

— И вие повярвахте ли му?

— Какво значение има дали съм повярвал?

— За мен има значение.

Видал седна на пейката, която бе поставена до една стена, покрита с огледала от пода до тавана.

— Казва, че ти знаеш къде е Кристина — рече той.

Кимнах.

— Жива ли е?

Взрях се в очите му и кимнах съвсем бавно. Видал се усмихна немощно, избягвайки погледа ми. После се разплака, като издаваше стенания, които идваха сякаш от дълбините на душата му. Седнах до него и го прегърнах.

— Простете ми, дон Педро, простете ми…

 

 

По-късно, когато слънцето вече захождаше към хоризонта, дон Педро взе старите ми дрехи и ги изгори. Преди да хвърли в пламъците палтото ми, извади от него екземпляра от „Стъпалата към небето“ и ми го подаде.

— От двете книги, които написа през миналата година, тази беше добрата — рече той.

Гледах го как разръчква дрехите ми в огъня.

— Кога си дадохте сметка?

Видал сви рамене.

— Дори един суетен глупак не може да бъде заблуждаван вечно, Давид.

Не можах да разбера дали в гласа му имаше озлобление, или просто тъга.

— Направих го, понеже мислех, че така ви помагам, дон Педро.

— Зная.

Усмихна ми се без жлъч.

— Простете ми — промълвих аз.

— Трябва да се махнеш от града. На кея Сан Себастиан е акостирал един товарен кораб, който ще отплава в полунощ. Всичко е уредено. Питай за капитан Олмо. Той те очаква. Вземи една от колите в гаража. Можеш да я оставиш на пристанището. Пеп ще я докара утре. Не разговаряй с никого. Не се връщай в твоята къща. Ще имаш нужда от пари.

— Имам достатъчно пари — излъгах аз.

— Никога не са достатъчно. Когато слезеш в Марсилия, Олмо ще те придружи до една банка и ще ти връчи петдесет хиляди франка.

— Дон Педро…

— Изслушай ме. Онези двама мъже, които Грандес казва, че си убил…

— Маркос и Кастело. Мисля, че те работеха за баща ви, дон Педро.

Видал поклати глава.

— Баща ми и адвокатите му никога не се занимават с дребни риби, Давид. Как мислиш, откъде онези двамата са разбрали къде да те намерят, и то само трийсет минути след като си напуснал участъка?

Прозрачната истина се стовари върху мен с хладната си яснота.

— От моя приятел, инспектор Виктор Грандес.

Видал кимна.

— Грандес те е оставил да си тръгнеш, защото не е искал да си цапа ръцете в участъка. Щом си излязъл оттам, двамата му подчинени веднага са хванали дирята ти. Смъртта ти е трябвало да се чете като телеграма: заподозрян в убийство бяга и загива, докато оказва съпротива при арест.

— Като в старите времена в новинарския отдел — рекох аз.

— Някои неща никога не се променят, Давид. Ти би трябвало да го знаеш по-добре от всеки друг.

Отвори гардероба си и ми подаде едно чисто ново, необличано палто. Приех го и прибрах книгата във вътрешния джоб. Видал ми се усмихна.

— Поне веднъж в живота ти те виждам добре облечен.

— На вас тези дрехи ви подхождаха повече, дон Педро.

— То това се разбира от само себе си.

— Дон Педро, има много неща, които…

— Те вече нямат значение, Давид. Не ми дължиш никакво обяснение.

— Дължа ви много повече от обяснение…

— Тогава ми говори за нея.

Видал ме гледаше с пълни с отчаяние очи, които ме умоляваха да го излъжа. Седнахме във всекидневната пред френските прозорци, които предлагаха изглед към цяла Барселона, и аз захванах да го лъжа от все сърце. Казах му, че Кристина е наела една малка мансарда в Париж, на „Рю дьо Суфло“, под името мадам Видал, и че щяла да ме чака всеки ден към средата на следобеда при фонтана на Люксембургската градина. Казах му, че е говорела постоянно за него и никога не би го забравила. Казах му, че зная, че колкото и години да прекарам до нея, никога не бих могъл да запълня неговото отсъствие. Дон Педро кимаше, зареял поглед в далечината.

— Трябва да ми обещаеш, че ще се грижиш за нея, Давид. Че никога няма да я изоставиш. Че ще бъдеш до нея, каквото и да стане.

— Обещавам ви, дон Педро.

В бледия зрак на падащата вечер трудно можех да видя у него нещо повече от един стар и победен мъж, болен от спомени и угризения, мъж, който никога не бе имал вяра, а сега му оставаше само балсамът на доверчивостта.

— Ще ми се да можех да бъда по-добър приятел за теб, Давид.

— Вие бяхте най-добрият приятел на света, дон Педро. Бяхте много повече от това.

Видал се протегна и ме хвана за ръката. Целият трепереше.

— Грандес ми разказа за оня мъж, оня, когото наричаш тартора… Казва, че му дължиш нещо и мислиш, че единственият начин да си платиш дълга е да му предадеш една чиста душа…

— Това са глупости, дон Педро. Не им обръщайте внимание.

— А една мръсна и уморена душа като моята няма ли да ти свърши работа?

— Не познавам по-чиста душа от вашата, дон Педро.

Видал се усмихна.

— Ако можех да разменя мястото си с баща ти, щях да го направя, Давид.

— Зная.

Той стана и загледа как вечерта се спуска над града.

— Трябва да тръгваш вече. Отиди в гаража и си избери едната кола. Вземи която искаш. Аз ще погледна дали имам някакви пари в брой.

Кимнах и си взех палтото. Излязох в градината и тръгнах към гаражното помещение. Гаражът на Вила Елиус подслоняваше две коли, които блестяха като кралски каляски. Избрах по-малкия и дискретен автомобил — един черен „Испано-суиса“, който изглеждаше така, сякаш е бил каран най-много два-три пъти, и още миришеше на ново. Седнах на волана и включих мотора. Изкарах колата от гаража и зачаках в двора. Измина една минута, а дон Педро още не бе излязъл, така че аз слязох от колата, без да изключвам мотора. Върнах се в къщата, за да се сбогувам с него и да му кажа да не се тревожи за парите, защото все някак ще се справя. Минавайки през вестибюла, си спомних, че бях оставил оръжието върху масичката. Когато отидох да го взема, то вече не беше там.

— Дон Педро?

Вратата към всекидневната беше открехната. Надникнах вътре и го видях, застанал в средата на стаята. Поднесе револвера на баща ми към гърдите си и постави дулото на сърцето си. Втурнах се към него, но гърмежът на изстрела удави виковете ми. Оръжието падна от ръцете му. Тялото му се наклони и бавно рухна на пода, оставяйки алена следа върху мраморните плочи. Коленичих до него и го взех в прегръдките си. Куршумът бе пробил в дрехите му една димяща дупка, от която бликаше тъмна и гъста кръв. Дон Педро ме гледаше втренчено в очите, докато усмивката му се изпълни с кръв, а тялото му престана да трепери и се отпусна, облъхнато от мирис на барут и несрета.