Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (10)

10

Видях я отново месеци по-късно в компанията на Педро Видал, на масата, която винаги бе резервирана за него в „Мезон Доре“. Видал ме покани да се присъединя към тях, но ми стигаше да разменя един поглед с Кристина, за да разбера, че трябва да отклоня предложението.

— Как върви романът, дон Педро?

— По мед и масло.

— Радвам се. Добър апетит!

Срещите ни бяха случайни. Понякога се натъквах на нея в книжарницата „Семпере и синове“, която тя често посещаваше, за да търси книги за дон Педро. Семпере при всеки удобен случай ме оставяше насаме с нея, но Кристина скоро схвана този трик и започна да изпраща някой от прислужниците от Вила Елиус да прибира поръчките.

— Знам, че не е моя работа — току ми казваше книжарят. — Но може би ще трябва да си я избиете от главата.

— Не разбирам за какво говорите, господин Семпере.

— Хайде, хайде, Мартин, откога се знаем с вас…

Месеците отлитаха като насън, без дори да си давам сметка за това. Живеех нощно време, като пишех от мрак до зори, а спях през деня. Баридо и Ескобиляс не спираха да се радват на успеха на „Градът на прокълнатите“ и щом ме видеха на ръба на припадъка, все ме уверяваха, че след още два романа ще ми дадат една година отпуска, за да си почина или да създам някоя лична творба, която да публикуват с гръм и трясък и с истинското ми име, отпечатано с големи букви на корицата. Вечно не достигаха още два романа. Бодежите, главоболията и световъртежът ме връхлитаха все по-често и с по-голяма сила, но аз ги приписвах на преумората и ги потушавах с нови дози кофеин, цигари и хапчета, съдържащи кодеин и Бог знае какво още, които тайно ми доставяше един фармацевт от улица „Аржентериа“ и които имаха вкус на барут. Дон Басилио, с когото обядвах през две седмици, винаги в четвъртък, в едно кафене на открито в Барселонета, ме молеше да отида на лекар. Аз все му отговарях, че ще отида още същата седмица, че даже съм си записал час.

Като изключим бившия ми началник и двамата Семпере, не разполагах с много време да се срещам с други хора освен Видал, а и в случаите, когато се виждах с него, по-скоро той идваше при мен, отколкото обратното. Къщата с кулата никак не му се нравеше и винаги настояваше да излезем да се поразходим, като накрая се озовавахме в бар „Алмирал“ на улица „Хоакин Коста“, където той имаше открита сметка и в петък вечер водеше литературна сбирка. На тези сбирки Видал никога не ме канеше, защото знаеше, че всички присъстващи — злополучни стихоплетци и подмазвачи, които се смееха на остроумията му в очакване на милостиня, на препоръка за издател или хвалебствие, с което да изцерят раните на суетата си — ме ненавиждаха с една решимост, сила и жар, съвсем неприсъщи за творческите им начинания, които лъжовната публика упорито пренебрегваше. В бара, между дози абсент и хавански пури, Видал ми разправяше за романа си, чийто край все не се виждаше, за плановете си да се „пенсионира“ от своя живот на пенсионер, за любовните си похождения и завоевания; колкото по-възрастен ставаше той, толкова по-млади и цветущи жени покоряваше.

— Не ме питаш за Кристина — заяждаше се понякога той.

— Какво искате да ви питам?

— Дали тя ме пита за теб.

— Е, пита ли ви тя за мен, дон Педро?

— Не.

— Естествено, така си и мислех.

— Истината е, че оня ден те спомена.

Погледнах го в очите, за да видя дали ме взима на подбив.

— И какво каза?

— Хич няма да ти хареса.

— Хайде, изплюйте камъчето.

— Не се изрази точно с тези думи, но ми даде да разбера, че се чуди как може да проституираш, пишейки второразредни романчета за ония двама разбойници, и че според нея прахосваш на вятъра таланта си и младостта си.

Почувствах се така, сякаш Видал ми бе забил замръзнал нож в стомаха.

— Така ли мисли тя?

Той сви рамене.

— Що се отнася до мен, спокойно може да върви по дяволите.

 

 

Работех всеки ден освен в неделите, когато се разхождах безцелно из улиците и накрая почти неизменно се озовавах в някоя кръчма на Авенида Паралело, където лесно можех да намеря компания и мимолетна нежност в прегръдките на някоя самотна и живееща в очакване душа като моята. Едва на следващата сутрин, когато се събуждах до нея и откривах в нейно лице една непозната, осъзнавах, че всички те си приличаха, по цвета на косите, по походката, по някой жест или поглед. Рано или късно, за да смекчат болезненото мълчание на сбогуванията, тези приятелки за една нощ ме питаха как си изкарвам хляба и щом се случеше суетата да ме подведе и да им обясня, че съм писател, те ме взимаха за лъжец, защото нито една не бе чувала името Давид Мартин, макар че някои знаеха кой е Игнациус В. Самсон и бяха дочули за „Градът на прокълнатите“. С времето започнах да им казвам, че работя в сградата на пристанищната митница на Атарасанас или че съм стажант в кантората на адвокатите Сайрач, Мунтанер и Круелс.

Спомням си, че една вечер седях в кафенето на Операта в компанията на една учителка по музика на име Алисия; тя, както подозирах, се мъчеше с моя помощ да забрави някого, когото не можеше да си избие от главата. Точно се канех да я целуна, когато зърнах лицето на Кристина зад витрината. Щом излязох на улицата, тя вече се бе изгубила сред навалицата на Ла Рамбла. Две седмици по-късно Видал настоятелно ме покани на премиерата на „Мадам Бътерфлай“ в „Лисео“. Фамилията Видал притежаваше ложа на първия балкон и дон Педро обичаше да ходи всяка седмица на представление през целия оперен сезон. Когато се срещнах с него във фоайето, установих, че е довел и Кристина. Тя ме поздрави с ледена усмивка и повече не отправи към мен ни дума, ни поглед, додето на Видал не му хрумна — насред второ действие — да слезе в съседния клуб „Сиркуло“ да поздрави един от братовчедите си. Останахме насаме в ложата, без друга защита освен Пучини и стотиците лица в сумрака на операта. Издържах десет минути, преди да се обърна и да я погледна в очите.

— Да не съм ви обидил с нещо? — попитах.

— Не.

— Не може ли тогава да се преструваме, че сме приятели, поне в случаи като този?

— Не искам да бъда ваша приятелка, Давид.

— И защо не?

— Защото и вие не искате да бъдете мой приятел.

Имаше право, не исках да й бъда просто приятел.

— Наистина ли мислите, че проституирам с таланта си?

— Няма значение какво мисля аз. Важното е какво мислите вие.

Постоях още пет минути, след което станах и си тръгнах, без да обеля дума. Когато стигнах до голямото стълбище на „Лисео“, вече си бях обещал, че никога повече няма да й отправя мисъл, поглед или мила дума.

На следващия ден я видях пред катедралата. Исках да избегна срещата с нея, но тя ми махна с ръка и ми се усмихна. Спрях се и я загледах как се приближава към мен.

— Няма ли да ме поканите на закуска?

— Обикалям улиците да си търся клиенти и ще се освободя чак след час-два.

— Тогава нека аз да ви поканя. Каква такса взимате, за да придружите една дама за цял час?

Последвах я неохотно до една сладкарница на улица „Петричол“. Поръчахме си горещо какао и седнахме един срещу друг, да видим кой ще си отвори устата пръв. Поне тоя път спечелих аз.

— Вчера не исках да ви засегна, Давид. Не зная какво ви е наговорил дон Педро, но никога не съм изричала такова нещо.

— Може би само си го мислите, затова дон Педро ми го каза.

— Изобщо не знаете какво мисля — решително отсече тя. — Нито пък той знае.

Свих рамене.

— Е, добре.

— Казах нещо съвсем различно. Казах, че според мен не правите това, което чувствате отвътре.

Усмихнах се и кимнах. Едничкото, което чувствах в тоя миг, бе желанието да я целуна. Кристина отвърна предизвикателно на погледа ми. Не отдръпна лицето си, когато протегнах ръка и помилвах устните й, плъзгайки пръсти по брадичката и шията й.

— Не така — рече накрая.

Когато келнерът донесе двете вдигащи па̀ра чаши, тя вече си бе отишла. Месеци наред не чух нищо за нея.

 

 

Един ден в края на септември, когато тъкмо завършвах поредната част от „Градът на прокълнатите“, реших да си отпусна свободна вечер. Предчувствах, че се задава един от онези мъчителни пристъпи на гадене и главоболие, което пронизваше мозъка ми като с огнени шила. Изгълтах шепа хапчета кодеин и се проснах в леглото на тъмно, чакайки да преминат студената пот и треперенето на ръцете. Бях почнал да се унасям в сън, когато чух, че някой звъни на вратата. Завлякох се до вестибюла и отворих. Видал, издокаран в един от своите безупречни костюми от италианска коприна, тъкмо палеше цигара под един сноп от лъчи, който сякаш самият Вермеер бе нарисувал специално за него.

— Жив ли си, или говоря с привидение? — попита той.

— Не ми казвайте, че сте дошли дотук чак от Вила Елиус, само за да ми кажете това.

— Не. Дойдох, защото от месеци не знам нищичко за теб и взех да се тревожа. Защо не си прокараш телефон в тоя мавзолей като всички нормални хора?

— Не обичам телефоните. Обичам да виждам лицата на хората, когато разговарят с мен, а и те да ме виждат.

— Не знам дали в твоя случай това е добра идея. Напоследък да си се поглеждал в огледалото?

— Вие сте по тая част, дон Педро.

— В моргата има хора, които изглеждат по-свежи от теб. Хайде, обличай се.

— Защо?

— Защото аз казвам така. Отиваме на разходка.

Видал не прие никакви откази и възражения. Замъкна ме до колата, която чакаше на Пасео дел Борн, и даде знак на Мануел да потегли.

— Къде отиваме? — попитах.

— Изненада.

Прекосихме цяла Барселона, стигнахме до Авенида Педралбес и поехме нагоре по склона. След броени минути зърнахме Вила Елиус; всичките й прозорци светеха и сякаш излъчваха в здрача мехур от разтопено злато. Видал не обелваше зъб и само се усмихваше тайнствено. Когато стигнахме до къщата, направи знак да го последвам и ме поведе към големия салон. Там ни чакаше група хора, които ме посрещнаха с аплодисменти. Сред тях видях дон Басилио, Кристина, Семпере — бащата и сина, някогашната ми учителка доня Мариана, неколцина автори, които публикуваха заедно с мен в издателството на Баридо и Ескобиляс и с които бях завързал приятелство, успелият да се присъедини към групата Мануел и някои от завоеванията на Видал. Дон Педро ми подаде чаша шампанско и се усмихна.

— Честит двайсет и осми рожден ден, Давид.

Бях забравил.

Щом вечерята приключи, се извиних на компанията и излязох в градината да подишам чист въздух. Звездното небе бе опънало сребрист воал над дърветата. Едва бе изтекла една минута, когато чух нечии стъпки да се приближават към мен и се обърнах, за да се озова срещу последния човек, когото очаквах да видя в тоя миг — Кристина Сание. Усмихна ми се, сякаш се извиняваше, че нахълтва така в усамотението ми.

— Педро не знае, че съм излязла да разговарям с вас — рече.

Отбелязах си мислено, че пропусна обръщението „дон“ пред името, но се направих, че не съм забелязал.

— Бих искала да поговоря с вас, Давид — каза тя. — Но не тук и не сега.

Дори нощният мрак в градината не можа да скрие моето смущение.

— Може ли да се срещнем някъде утре? — запита тя. — Обещавам ви, че няма да ви отнема много време.

— Само при едно условие — рекох. — Че повече няма да ми говорите на „вие“. Рождените дни достатъчно състаряват човек.

Кристина се усмихна.

— Дадено. Ще ви говоря на „ти“, ако и вие ми говорите на „ти“.

— Да се обръщам на „ти“ е една от моите специалности. Къде искаш да се срещнем?

— Може ли в твоя дом? Не искам някой да ни види, нито пък Педро да разбере, че съм разговаряла с теб.

— Както искаш…

Кристина се усмихна с облекчение.

— Благодаря. Значи утре? Следобед?

— Когато пожелаеш. Знаеш ли къде живея?

— Баща ми знае.

Наведе се леко към мен и ме целуна по бузата.

— Честит рожден ден, Давид.

Преди да успея да кажа каквото и да било, тя сякаш се стопи в градината. Когато се върнах в салона, вече си бе отишла. Видал ми хвърли студен поглед от другия край на салона и едва когато забеляза, че съм го видял, се усмихна.

Един час по-късно Мануел настоя — с одобрението на Видал — да ме откара у дома с автомобила. Седнах до него, както правех обикновено, когато двамата пътувахме насаме и шофьорът използваше тези случаи, за да ми обяснява някои трикове на кормуването; понякога даже ме оставяше да седна за малко зад волана без знанието на Видал. Тази нощ обаче Мануел бе по-мълчалив от обичайно и не обели зъб, докато не стигнахме до центъра на града. Беше отслабнал в сравнение с последния път, когато го бях видял, и ми се стори, че годините са почнали да му тежат.

— Случило ли се е нещо, Мануел? — попитах.

Шофьорът сви рамене.

— Нищо особено, господин Мартин.

— Ако нещо ви тревожи…

— А, дреболии, обаждат се разни болежки. Стане ли човек на години, всичко се превръща в дребни грижи, нали знаете. Но аз вече не съм важен. Важно е какво ще стане с дъщеря ми.

Не знаех точно какво да отговоря, затова се ограничих с едно кимване.

— Зная, че изпитвате обич към нея, господин Мартин. Към моята Кристина. На един баща тия работи не му убягват.

Отново кимнах мълчаливо. Повече не разменихме дума, докато Мануел не спря колата в началото на улица „Фласадерс“. Подаде ми ръка и още веднъж ми честити рождения ден.

— Ако нещо се случи с мен — рече той тогава, — вие ще й помагате, нали, господин Мартин? Ще направите ли това заради мен?

— Разбира се, Мануел. Но какво би могло да ви се случи?

Шофьорът се усмихна и ми махна за сбогом. Видях го да се качва в колата и бавно да се отдалечава. Не бях абсолютно сигурен, но все пак бих се заклел, че след дългия път, който бе изминал почти без да изрече дума, сега си говореше сам.