Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (79)

14

Адвокат Валера живееше в една внушителна сграда с претенция за нормандски замък, разположена на ъгъла на улиците „Жирона“ и „Аузиас Марк“. Предположих, че е наследил от баща си тази страхотия заедно с кантората, и че всеки камък в градежа й е бил добит с кръвта и потта на цели поколения барселонци, които никога не са и сънували, че биха могли да стъпят с крак в такъв палат. Казах на портиера, че идвам от името на госпожица Маргарита и нося едни документи от кантората; след кратко колебание той ми разреши да се кача. Поех по стълбището, без да бързам, следван от внимателния поглед на портиера. Площадката на първия етаж бе по-просторна от повечето жилища, които си спомнях от детството си в стария квартал Рибера, а той бе едва на две крачки от това място. Чукчето на вратата бе във формата на бронзов юмрук. Щом го хванах, за да потропам, установих, че вратата е отворена. Бутнах я леко и надникнах вътре. Антрето водеше към дълъг коридор, широк около три метра, чиито стени бяха облицовани със синьо кадифе и покрити с картини. Затворих вратата зад гърба си и се вгледах в топлия здрач, който мъждееше в дъното на коридора. Тиха музика се носеше във въздуха — ридание на пиано, което навяваше чувство на изтънчена печал. Гранадос.

— Господин Валера? — извиках аз. — Мартин е тук.

Като не получих отговор, поех полека по коридора, следвайки онази скръбна мелодия. Вървях покрай картините и нишите, които подслоняваха статуетки на мадони и светци. На няколко места коридорът се прекъсваше от арки, забулени с дантелени завеси. Минах през тях и стигнах до другия край, където пред мен се разкри голяма тъмна стая. Тя беше правоъгълна и стените й бяха покрити с рафтове за книги от пода до тавана. В дъното се различаваше масивна открехната врата, през която съгледах трепкащите оранжеви отблясъци на една камина.

— Валера? — извиках отново аз, този път по-високо.

Някакъв силует се очерта в снопа светлина, който огънят хвърляше през процепа на вратата. Две блестящи очи ме изучаваха подозрително. Едно куче, което приличаше на немска овчарка, но козината му беше бяла, бавно се приближи към мен. Аз не помръднах от мястото си, само разкопчах полека палтото и потърсих револвера. Животното се спря в нозете ми и ме погледна, сетне жално изскимтя. Погалих го по главата и то близна пръстите ми. После се обърна и тръгна към вратата, през която проблясваше огънят. Спря се на прага и ме погледна пак. Аз го последвах.

От другата страна на вратата открих читалня, в която внушително място заемаше една голяма камина. Единствената светлина идваше от нейните пламъци и по стените и тавана танцуваха трепкащи сенки. В средата на стаята имаше маса с грамофон, от който се носеше онази музика. До огъня стоеше голямо кожено кресло, разположено с гръб към вратата. Кучето отиде до него и отново се извърна да ме погледне. Приближих се достатъчно, за да видя една ръка, която почиваше на облегалката, държейки запалена пура. Струйка синкав дим се издигаше от нея.

— Валера? Това съм аз, Мартин. Вратата беше отворена…

Кучето легна до креслото, като ме гледаше все така втренчено, а аз полека го заобиколих. Адвокат Валера седеше пред огъня с отворени очи и лека усмивка на устните. Беше облечен в костюм от три части, а с другата ръка държеше в скута си подвързан с кожа бележник. Застанах пред него и се вгледах в очите му. Той изобщо не мигаше. Тогава забелязах една червена сълза — сълза от кръв, — която бавно се стичаше по бузата му. Коленичих пред него и взех бележника от ръката му. Кучето ме гледаше безутешно. Погалих го по главата.

— Съжалявам — промълвих.

Бележникът явно бе нещо като дневник, писан на ръка; отделните му пасажи бяха датирани и разделени един от друг с къса черта. Валера го бе отворил по средата. Първата записка на страницата, която видях, носеше датата 23 ноември 1904 г.

Уведомление за плащане (356 на 23.11.04), 7500 песети, от сметката на фонд Д. М. Изпратени с Марсел (лично) на адреса, предоставен от Д. М. Алея зад старото гробище — каменоделна работилница „Санабре и синове“.

Препрочетох тази записка няколко пъти, мъчейки се да извлека от нея някакъв смисъл. Познавах въпросната алея от онези години, когато работех в редакцията на „Ла вос де ла индустрия“. Това беше една мизерна уличка, забутана зад стените на гробището Пуебло Нуево, която гъмжеше от работилници за надгробни плочи и паметници. Тя свършваше край едно от речните корита, пресичащи плажа Богател и рояка от колиби, който се простираше към морето — Соморостро. Поради някаква причина Марласка бе оставил инструкции да бъде изплатена значителна сума пари на една от тези работилници.

На страницата, съответстваща на същата дата, имаше още една записка, свързана с Марласка; тя показваше началото на плащанията на Жако и Ирене Сабино.

Банков трансфер от фонд Д. М. на сметка №008965–2564–1, Испано-колониална банка (клон ул. „Фернандо“). Хуан Корбера — Мария Антония Санауха. Първа месечна вноска от 7 000 песети. Да се установи програма за изплащане.

Продължих да прелиствам бележника. Повечето записки касаеха разходи и маловажни операции, свързани с кантората. Трябваше да прехвърля известен брой страници, пълни със загадъчни напомнителни бележки, докато стигна до друга записка, в която да се споменава за Марласка. В нея отново ставаше дума за плащане в брой, осъществено чрез някой си Марсел — вероятно стажант в кантората.

Уведомление за плащане (379 на 29.12.04), 15 000 песети от сметката на фонд Д. М. Връчени от Марсел. Плажът Богател, до прелеза. 9 ч. сутринта. Лицето за свръзка ще се идентифицира.

Вещицата от Соморостро, помислих си аз. След смъртта си Диего Марласка бе раздавал значителни суми посредством съдружника си. Това противоречеше на подозрението на Салвадор, че Жако е избягал с парите. Марласка бе наредил плащанията да се извършват лично и бе оставил парите във фонд под попечителството на адвокатската кантора. Другите две плащания загатваха, че малко преди да умре, той бе влязъл във връзка с работилница за надгробни паметници и с някаква съмнителна личност от Соморостро, като при тези контакти големи суми пари бяха преминали от едни ръце в други. Затворих бележника, чувствайки се по-объркан от всякога.

Когато се обърнах, за да напусна това място, забелязах, че една от стените на читалнята бе покрита с грижливо оформени с рамка портрети, поставени на фон от виненочервено кадифе. Приближих се и разпознах сред тях суровия и властен лик на патриарха Валера, чийто портрет с маслени бои все още стоеше на видно място в кабинета на сина му. Обграден от именити и знатни люде от града, адвокатът фигурираше на повечето снимки, които явно отразяваха различни светски и граждански събития. Достатъчно бе човек да разгледа десетина от тези фотографии — и да идентифицира плеядата от важни клечки, които позираха, усмихнати, редом със стария юрист, — за да проумее, че кантората на Валера, Марласка и Сентис представлява жизненоважна брънка от системата на Барселона. Синът на Валера, значително по-млад, но с лице, което ясно се разпознаваше, също присъстваше на някои от снимките — ала винаги на втори план, винаги със сведен поглед под сянката на патриарха.

Почувствах го, преди да го видя. На една фотография, заснета долу пред кантората на Авенида Диагонал 442, бяха двамата Валера, баща и син. До тях бе застанал един висок и представителен господин. Лицето му се виждаше и на много други снимки в тази колекция, винаги редом с Валера. Диего Марласка. Съсредоточих се върху този непроницаем поглед, върху изостреното, невъзмутимо лице, което се взираше в мен от изображението, заснето преди двайсет и пет години. Подобно на тартора, и той не бе остарял дори с един-единствен ден. Усмихнах се горчиво, когато проумях колко съм бил наивен. Това не беше лицето от фотографията, която ми бе дал моят приятел, бившият полицай.

Човекът, когото познавах като Рикардо Салвадор, беше не друг, а Диего Марласка.