Метаданни
Данни
- Серия
- Гробището на забравените книги (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- El juego del ángel, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- Светла Христова, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 50 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- ventcis (2014)
Издание:
Карлос Руис Сафон. Играта на ангела
Испанска, първо издание
Коректор: Людмила Петрова
Компютърна обработка: Людмила Петрова
Оформление на корицата: Румен Хараламбиев
ISBN: 978-954-321-633-8
Преводът е направен по изданието:
Carlos Ruiz Zafon
El juego del ángel
© Dragonworks S.L. 2008
© Светла Христова, превод, 2009
© Издателство „Изток-Запад“, 2009
Формат 16/60/90
Обем 29.5 п.к.
Дадена за печат ноември 2009
Излязла от печат декември 2009
Предпечат и печат: „Изток-Запад“
История
- — Добавяне
9
Върнах се в хотела, вървейки покрай езерото. Администраторът ми обясни как да намеря единствената книжарница в селото, откъдето успях да си купя листове хартия и една писалка, която явно бе лежала там от незапомнени времена. Въоръжен по този начин, аз се затворих в стаята си. Преместих масата до прозореца и помолих да ми донесат термос с кафе. Почти цял час се взирах в езерото и планините в далечината, преди да напиша и една-едничка дума. Спомних си старата фотография, подарена ми от Кристина — онова изображение на малко момиченце, крачещо по дървен кей, който се врязваше в морето; образ, чиято загадка винаги се бе изплъзвала от нейната памет. Представих си как вървя по същия кей, как стъпките ми ме носят след нея и думите започнаха да се леят полека, нахвърляйки една кратка история. Знаех, че ще напиша историята, която Кристина никога не бе могла да си спомни, същата история, отвела я в детството й към онези блестящи води, над които крачеше, уловила за ръка някакъв непознат. Щях да напиша разказ за несъстоялия се спомен, спомена за един откраднат живот. Образите и светлината, надничащи измежду фразите, ме върнаха отново към онази стара, сенчеста Барселона, която бе създала и двама ни. Писах, докато слънцето залезе, а в термоса не остана и капка кафе, докато синята луна озари замръзналото езеро и ме заболяха очите и ръцете. Тогава пуснах писалката и бутнах настрани листата, оставени на масата. Когато администраторът почука на вратата ми, за да попита дали ще сляза да вечерям, аз не го чух. Бях заспал дълбоко и поне веднъж в живота си сънувах и вярвах, че думите, та дори и моите собствени, имат силата да изцеляват.
Четири дена изминаха все в този дух. Събуждах се призори и излизах на балкона на стаята си, за да погледам как слънцето обагря в червено езерото в нозете ми. Отивах в санаториума към осем и половина и обикновено заварвах доктор Санхуан седнал на стъпалата пред входа, откъдето съзерцаваше градината с димяща чаша кафе в ръка.
— Никога ли не спите, докторе? — питах го аз.
— Не повече от вас — отвръщаше той.
Някъде към девет докторът ме завеждаше до стаята на Кристина и ми отваряше вратата. Сетне ни оставяше насаме. Винаги я сварвах да седи в същото кресло пред прозореца. Примъквах един стол до нея и я хващах за ръката. Тя едва осъзнаваше присъствието ми. После се залавях да й чета страниците, които бях написал за нея предната нощ. Всеки ден започвах да чета от самото начало. Понякога спирах за миг и вдигайки поглед, с изненада виждах как по устните й играе едва забележима усмивка. Прекарвах целия ден с нея чак до свечеряване, когато докторът се появяваше и ме помолваше да си тръгна. После се потътрях из пустите, заснежени улици и се връщах в хотела, хапвах нещо за вечеря и се качвах в стаята си, където продължавах да пиша, докато капнех от умора. Дните вече нямаха име.
На петия ден влязох в стаята на Кристина, както правех всяка сутрин, и заварих празно креслото, в което тя винаги ме чакаше. Огледах се разтревожен и я открих на пода, свита на кълбо в един ъгъл и обгърнала коленете си с ръце, а лицето й бе обляно в сълзи. Усмихна се, щом ме видя, и аз разбрах, че ме е познала. Коленичих до нея и я прегърнах. Не вярвам някога да съм бил тъй щастлив, както в онези окаяни секунди, в които почувствах дъха й в лицето си и видях, че някаква светлинка се е върнала в очите й.
— Къде беше? — попита ме тя.
Същия следобед доктор Санхуан ми даде разрешението си да я изведа на разходка за около час. Повървяхме до езерото и седнахме на една пейка. Кристина започна да ми разказва един свой сън — историята на малко момиченце, живеещо в тъмен град-лабиринт, чиито улици и сгради били живи и се хранели с душите на своите обитатели.
В този сън, както и в разказа, който й бях чел дни наред, момиченцето сполучило да избяга и стигнало до някакъв кей, врязващ се в едно безкрайно море. Вървяло, уловило за ръка непознат мъж без име и лице. Той бил спасил детето и сега го придружавал до самия край на онази простряна над водите дървена платформа, където го чакал някой; някой, когото тя така и не бе успяла да види, защото сънят й, досущ като историята, която й четях, бе останал недовършен.
Кристина смътно си спомняше Вила Сан Антонио и доктор Санхуан. С изчервено лице ми разказа, че й се струвало, че той й направил предложение за женитба предната седмица. Времето и пространството явно се объркваха в представите й. Понякога си мислеше, че баща й е бил приет в една от стаите на санаториума, а тя е дошла да го посети. Миг по-късно не си спомняше как се е озовала там, а на моменти дори не си задаваше този въпрос. Помнеше, че съм излязъл да купя билети за влака, и навремени споменаваше утрото, в което бе изчезнала, сякаш това се бе случило предния ден. Понякога ме бъркаше с Видал и ме молеше за прошка. Друг път някакъв страх помрачаваше лицето й и тя се разтреперваше от глава до пети.
— Приближава се — казваше тя тогава. — Трябва да си вървя, преди да те е видял.
Сетне се умълчаваше, безразлична към моето присъствие и към околния свят, сякаш нещо я бе завлякло в някакво далечно и недостъпно място. След няколко дена убеждението, че Кристина е изгубила разсъдъка си, започна да оказва силно въздействие върху мен. Първоначалната надежда се примеси с горчилка и понякога, когато се завръщах нощем в хотелската си килия, чувствах как в мен отново зейва онази стара бездна от мрак и ненавист, която смятах за забравена. Доктор Санхуан, който ме наблюдаваше със същото търпение и настойчивост, с които се отнасяше към своите пациенти, ме бе предупредил, че това ще се случи.
— Не бива да губите надежда, приятелю мой — казваше той. — Отбелязваме голям напредък. Имайте вяра.
Аз кимах послушно и се връщах ден след ден в санаториума, за да извеждам Кристина на разходка до езерото и да изслушвам онези сънувани спомени, които вече ми бе разказала десетки пъти, но всяко следващо утро ги откриваше наново. Всеки ден ме питаше къде съм бил, защо не съм се върнал да я потърся, защо съм я оставил сама. Всеки ден ме гледаше от своята невидима клетка и ме молеше да я прегърна. Всеки ден, щом се сбогувах с нея, ме питаше дали я обичам и аз неизменно й отговарях едно и също.
— Винаги ще те обичам — казвах. — Винаги.
Една нощ се събудих от тропане по вратата на стаята ми. Часът беше три сутринта. Повлякох се да отворя, още сънен, и заварих на прага една от сестрите от санаториума.
— Доктор Санхуан ме помоли да ви извикам.
— Какво се е случило?
Десет минути по-късно минах през вратите на Вила Сан Антонио. Виковете се чуваха още от градината. Кристина явно се бе заключила отвътре в стаята си. Доктор Санхуан, който изглеждаше така, сякаш не бе спал цяла седмица, се мъчеше да насили вратата с помощта на двама болногледачи. Чуваше се как вътре Кристина крещи и удря по стените, събаряйки мебелите и трошейки всичко, което й се изпречеше.
— Кой е в стаята при нея? — попитах аз, смразен от ужас.
— Никой — отвърна докторът.
— Но тя говори на някого… — възразих аз.
— Сама е.
Един надзирател дотърча, носейки голям метален лост.
— Само това успях да намеря — рече той.
Докторът кимна и надзирателят се зае да разбие вратата с лоста.
— Как е успяла да се заключи отвътре? — попитах аз.
Нямам представа…
За пръв път ми се стори, че съзрях уплаха на лицето на доктора; той избягваше погледа ми. Надзирателят беше на път да се пребори с ключалката, когато от другата страна на вратата изведнъж се възцари тишина.
— Кристина? — извика докторът.
Нямаше отговор. Вратата най-сетне поддаде и се разтвори с трясък. Последвах доктора в стаята, която тънеше в мрак. Леден вятър вееше през отворения прозорец. Столовете, масите и креслата бяха съборени, а стените — оплескани с криволици от нещо, което изглеждаше като черна боя. Оказа се кръв. От Кристина нямаше и следа.
Болногледачите изтичаха на балкона и внимателно огледаха градината за дири от стъпки в снега. Докторът се озърташе насам-натам, търсейки Кристина. Тогава чухме смях, който идваше откъм банята. Отидох до вратата й и я отворих. Подът бе осеян с натрошени стъкла. Кристина седеше на плочките, подпряна на металната вана като счупена кукла. Кръв течеше от ръцете и нозете й, които бяха изпонарязани и покрити с късчета стъкло. От процепите в огледалото, което бе разбила с юмруци, все още се стичаше нейната кръв. Взех я в обятията си и потърсих погледа й. Тя ми се усмихна.
— Не го пуснах да влезе — рече.
— Кого?
— Той искаше да забравя, но аз не го пуснах да влезе — повтори Кристина.
Докторът коленичи до мен и прегледа раните, които покриваха тялото й.
— Моля ви — промълви той, като ме бутна настрани. — Не сега.
Един от болногледачите бе изтичал за носилка. Помогнах им да положат Кристина върху нея и държах ръката й, докато я караха към един кабинет, където доктор Санхуан й инжектира някакво успокоително, което отне съзнанието й за броени секунди. Стоях до нея и гледах в очите й, докато се превърнаха в празни огледала, след което една сестра ме хвана за ръката и ме изведе от кабинета. Останах там, насред тъмния коридор, който миришеше на дезинфектант; ръцете и дрехите ми бяха изцапани с кръв. Подпрях се на стената и полека се свлякох на пода.
Кристина се събуди на следващия ден, за да открие, че е завързана с кожени ремъци за леглото и затворена в стая без прозорци, където само една висяща от тавана крушка пръскаше бледа светлина. Бях прекарал нощта на един стол в ъгъла, като само я наблюдавах, изгубил всякаква представа за времето. Тя внезапно отвори очи и лицето й се разкриви, когато почувства пронизващата болка от раните по ръцете.
— Давид? — повика ме тя.
— Тук съм — отвърнах.
Приближих се до леглото и се наведох, за да може тя да види лицето ми и анемичната усмивка, която бях репетирал заради нея.
— Не мога да помръдна.
— Вързана си с ремъци. За твое добро е. Докторът ще ти ги махне, когато дойде.
— Махни ги ти.
— Не мога. Докторът е този, който трябва да…
— Моля те.
— Кристина, по-добре е да…
— Моля те.
В погледа й се четяха страх и болка, но най-вече една яснота, едно присъствие, които виждах за пръв път, откакто я посещавах в санаториума. Това отново беше тя. Развързах първите два ремъка, които се кръстосваха върху раменете и кръста й. Помилвах лицето й. Тя трепереше.
— Студено ли ти е?
Поклати глава.
— Искаш ли да повикам доктора?
Отново поклати глава.
— Давид, погледни ме.
Седнах на ръба на леглото и я погледнах в очите.
— Трябва да я унищожиш — рече тя.
— Не те разбирам.
— Трябва да я унищожиш.
— Кое да унищожа?
— Книгата.
— Кристина, по-добре да повикам доктора…
— Не. Изслушай ме.
Тя стисна ръката ми с всички сили.
— Помниш ли онази сутрин, когато ти отиде да купиш билетите? Тогава аз се качих повторно в кабинета ти и отворих сандъка.
Поех дълбоко дъх.
— Намерих ръкописа и започнах да го чета.
— Това е просто приказка, Кристина…
— Не ме лъжи. Прочетох го, Давид. Или поне прочетох достатъчно, за да разбера, че трябва да го унищожа…
— Не бива да се тревожиш за това сега. Нали ти казах, че изоставих ръкописа.
— Но той не те е изоставил. Опитах се да го изгоря…
При тези думи пуснах ръката й за миг, потискайки един студен гняв, който се надигна в мен при спомена за изгорелите кибритени клечки на пода на моя кабинет.
— Опитала си се да го изгориш?
— Да, но не можах — промълви тя. — В къщата имаше още някого.
— Никой не е бил в къщата, Кристина. Никой.
— Щом запалих кибритената клечка и я поднесох към ръкописа, го усетих зад гърба си. Почувствах удар в тила и паднах.
— Кой те удари?
— Всичко беше много тъмно, сякаш дневната светлина внезапно се бе отдръпнала и не можеше да проникне вътре. Обърнах се, но в мрака успях да видя само очите му. Очи като на вълк.
— Кристина…
— Той взе ръкописа от ръцете ми и го прибра отново в сандъка.
— Кристина, ти не си добре. Нека да повикам доктора и…
— Ти не ме слушаш!
Усмихнах й се и я целунах по челото.
— Разбира се, че те слушам. Но в къщата нямаше никого освен нас…
Тя затвори очи и склони глава, стенейки така, сякаш моите думи бяха кинжали, които я мушкаха отвътре.
— Сега ще повикам доктора…
Наведох се да я целуна отново, сетне се изправих. Тръгнах към вратата, чувствайки погледа й, впит в гърба ми.
— Страхливец — рече тя.
Когато се върнах в стаята заедно с доктор Санхуан, Кристина бе развързала и последния ремък и се клатушкаше с несигурна походка към вратата, оставяйки кървави стъпки по белите плочки. Двамата с доктора отново я сложихме насила върху леглото. Кристина започна да крещи и да се бори с нас с такава ярост, от която чак кръвта ми се смрази. Суматохата привлече вниманието на болничния персонал. Един надзирател ни помогна да я удържим, докато докторът я връзваше повторно с ремъците. Когато най-сетне я обездвижихме, той ме изгледа строго.
— Сега отново ще й сложа успокоително. Стойте тук, но и през ум да не ви минава да я развързвате пак.
За миг останах насаме с нея, мъчейки се да я укротя. Кристина продължаваше да се мята, за да се изтръгне от ремъците. Държах лицето й с ръце и се опитвах да срещна погледа й.
— Кристина, моля те…
Тя ме заплю в лицето.
— Махай се!
Докторът се върна, придружен от една сестра, която носеше метален поднос със спринцовка, превръзки и стъклено шише, съдържащо някакъв жълтеникав разтвор.
— Излезте от стаята — нареди ми той.
Отстъпих към прага. Докторът инжектира успокоителното в ръката на Кристина, докато сестрата я държеше притисната към леглото. Кристина надаваше пронизителни викове. Запуших уши и излязох в коридора.
Страхливец, казах си аз. Страхливец.