Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (53)

29

Улица „Леона“, по-известна сред местните обитатели като Улицата с Трите легла в чест на прочутия бардак, който се намираше там, бе тесен пасаж, тъмен почти колкото репутацията си. Започваше от сенчестите арки на Пласа Реал и се простираше като влажна и невидяла слънце просека между стари, сгушени една в друга сгради, оплетени в една вечна паяжина от въжета за пране. Олющените им фасади бледнееха в охра, а каменният плочник често се бе къпал в кръв в годините на тероризма. Неведнъж бях използвал тази уличка като декор за моите истории от „Градът на прокълнатите“ и дори сега, пуста и забравена, за мен тя все още носеше лъх на интриги и барут. В тази мрачна обстановка като че ли всичко показваше, че принудителното отстраняване на комисар Салвадор от полицията не му е донесло никаква изгода.

Номер 21 беше скромна сграда, притисната между други две постройки. Главният й вход бе отворен и напомняше сенчест кладенец, от който започваше тясно и стръмно стълбище, издигащо се спираловидно нагоре. По настилката имаше локви и някаква тъмна, лепкава течност бе избила от пролуките между каменните плочи. Изкачих се някак по стълбите, като се държах за перилата, но без да им се доверявам особено. На всяка стълбищна площадка имаше само по една врата и съдейки по външния вид на сградата, прецених, че никой от тези апартаменти вероятно не надхвърляше четирийсет квадратни метра. Една малка капандура увенчаваше стълбището и къпеше горните етажи в слаба светлина. Вратата на мансардата се намираше в края на неголям коридор. За мое учудване, тя бе отворена. Потропах с кокалчетата на пръстите си, но никой не ми отговори. Вратата водеше към малка стая, в която се виждаше едно кресло, маса и етажерка, отрупана с книги и тенекиени кутии. Съседната стаичка представляваше нещо като кухня и перално помещение. Единственото хубаво нещо в това подобно на килия жилище бе терасата, от която се излизаше на покрива. Вратата към терасата също бе отворена и през нея се промъкваше свежият ветрец, който довяваше миризма на готвено и на пране от покривите на стария град.

— Има ли някой вкъщи? — извиках отново аз.

Като не получих отговор, отидох чак до вратата на терасата и се подадох навън. Във всички посоки се простираше джунгла от покриви, кули, водохранилища, гръмоотводи и комини. Не бях успял да направя и една крачка на терасата, когато усетих допира на студен метал до тила си и чух металическото изщракване от запъването на ударника на револвера. Едничкото, което ми хрумна в тоя миг, бе да вдигна ръце и да се старая да остана напълно неподвижен.

— Казвам се Давид Мартин. Дадоха ми вашия адрес от полицейското управление. Исках да разговарям с вас във връзка с един случай, който сте разследвали, когато сте били на служба.

— Винаги ли нахълтвате така в чуждите къщи, без да почукате, господин Давид Мартин?

— Вратата беше отворена. Почуках, но навярно не сте ме чули. Мога ли вече да си сваля ръцете?

— Не съм ви казал да ги вдигате. За кой случай става дума?

— Смъртта на Диего Марласка. Аз държа под наем сградата, която е била последното му жилище. Къщата с кулата на улица „Фласадерс“.

Гласът се умълча. Револверът бе все така здраво притиснат в тила ми.

— Господин Салвадор? — обадих се аз.

— Обмислям дали няма да е най-добре да ви отнеса главата още ей сегичка.

— Не искате ли първо да чуете моята история?

Салвадор отпусна натиска на револвера. Чух как ударникът се освободи и бавно се обърнах. Рикардо Салвадор бе внушителна и мрачна фигура с посивели коси и светлосини очи, пронизващи като игли. Прецених, че навярно бе около петдесетте, но сигурно трудно биха се намерили мъже на половината на неговата възраст, които биха дръзнали да се изпречат на пътя му. Преглътнах с мъка. Салвадор свали оръжието и ми обърна гръб, отправяйки се към вътрешността на жилището.

— Извинете за посрещането — промърмори той.

Последвах го до мъничката кухня и се спрях на прага. Салвадор остави револвера върху мивката и запали печката с помощта на хартия. Извади една кутия с кафе и ме погледна въпросително.

— Не, благодаря.

— Това е единственото хубаво нещо, което имам, съветвам ви да го опитате — рече той.

— В такъв случай ще ви правя компания.

Салвадор щедро сипа две големи лъжици смляно кафе в кафеника, напълни го с вода от една кана и го сложи на огъня.

— Кой ви е говорил за мен?

— Преди няколко дена посетих госпожа Марласка, вдовицата. От нея чух за вас. Каза ми, че вие сте били единственият, който се е опитвал да разкрие истината, и че това ви е коствало службата ви.

— Предполагам, че би могло и така да се каже — отвърна той.

Забелязах, че щом споменах вдовицата, погледът му помръкна и се запитах какво ли се е случило между тях в онези злощастни дни.

— Как е тя? — попита. — Госпожа Марласка?

— Мисля, че й липсвате — осмелих се да кажа аз.

Салвадор кимна, суровото му изражение внезапно се бе смекчило.

— Отдавна не съм ходил да я видя.

— Тя смята, че я вините за това, което ви е сполетяло. Струва ми се, че ще се зарадва да ви види отново, макар и да е минало толкова време.

— Може би имате право. Може би трябва да я посетя…

— Можете ли да ми кажете какво се случи?

Салвадор кимна, възвърнал строгото си изражение.

— Какво искате да знаете?

— Вдовицата на господин Марласка ми обясни, че вие никога не сте приели версията, според която нейният съпруг сам е посегнал на живота си, и сте имали подозрения.

— Подозрения е бледа дума. Разказа ли ви някой как почина Марласка?

— Зная само, че смъртта му е била обявена за нещастен случай.

— Марласка бе умрял от удавяне. Или поне така твърдеше окончателният полицейски доклад.

— Как се бе удавил?

— Човек може да се удави само по един начин, но на това ще се върна по-късно. По-любопитното е къде се бе удавил.

— В морето?

Салвадор се усмихна. Усмивката му бе тъмна и горчива като кафето, което вече бе готово. Той го помириса.

— Сигурен ли сте, че искате да чуете тази история?

— През живота си не съм бил по-сигурен в каквото и да било.

Той ми подаде една чаша и ме изгледа преценяващо от глава до пети.

— Предполагам, че вече сте посетили оня кучи син Валера.

— Ако имате предвид съдружника на Марласка, той е починал. Аз разговарях с неговия син.

— Кучи син е и той, само дето не е така смел като баща си. Нямам представа какво ви е разправил, но сигурно не ви е казал, че двамата с общи усилия се погрижиха да бъда отстранен от полицията и да се превърна в един парий, който не може даже да проси милостиня.

— Опасявам се, че той пропусна да спомене това в своята версия за случилото се — признах аз.

— Не се учудвам.

— Канехте се да ми разкажете как се е удавил Марласка.

— А, тук работата почва да става интересна — рече Салвадор. — Знаехте ли, че господин Марласка, освен адвокат, ерудит и писател, на младини е бил двукратен шампион в коледното преплуване на пристанището, което организира Плувният клуб на Барселона?

— Как може да се удави един шампион по плуване? — попитах аз.

— Въпросът е не как, а къде. Трупът на господин Марласка бил намерен в резервоара на покривната тераса на водохранилището на парка Сиудадела. Познавате ли мястото?

Преглътнах с мъка. На това място за пръв път се бях срещнал с Корели.

— Ако го познавате, сигурно ви е известно, че когато е пълен, резервоарът е дълбок едва метър и всъщност си е една локва. В деня, когато адвокатът бил намерен мъртъв, резервоарът бил полупразен и нивото на водата не достигало и шейсет сантиметра.

— Един шампион по плуване не може току-тъй да се удави в шейсет сантиметра вода — отбелязах аз.

— И аз си казах същото.

— Имаше ли и други мнения?

Салвадор се усмихна горчиво.

— Първо, съмнително е, че изобщо се е удавил. Съдебният лекар, който извърши аутопсията, намери малко вода в дробовете, но неговото мнение беше, че смъртта е настъпила вследствие спиране на сърдечната дейност.

— Не разбирам.

— Когато е паднал в резервоара, или пък е бил бутнат, Марласка е бил целият в пламъци. По торса, ръцете и лицето на трупа имаше изгаряния от трета степен. Преценката на съдебния лекар бе, че тялото е горяло почти една минута, преди да влезе в контакт с водата. Останки от дрехите на адвоката показаха наличието на някакъв разтворител в тъканта. Марласка е бил подпален жив.

Трябваха ми няколко секунди, за да смеля тази информация.

— Защо някой би направил такова нещо?

— Разчистване на сметки? Обикновена жестокост? Сам изберете отговора. Моето мнение е, че някой е искал да забави идентифицирането на трупа на Марласка, за да спечели време и да обърка полицията.

— Кой?

— Жако Корбера.

— Импресариото на Ирене Сабино.

— Който изчезнал в деня на смъртта на Марласка заедно със сумата от една частна сметка, която адвокатът имал в Испано-колониалната банка, и за която неговата съпруга не знаела нищо.

— Сто хиляди френски франка — отбелязах аз.

Салвадор ме погледна заинтригуван.

— Откъде знаете?

— Няма значение. Какво е правел Марласка на покривната тераса на водохранилището? Това не може да се нарече място за разходка.

— Това е другият съмнителен факт. В кабинета на Марласка намерихме един дневник, в който си бе отбелязал, че в тоя ден има среща там в пет следобед. Или поне така изглеждаше. Всъщност в дневника бяха посочени само часът, мястото и един инициал. Едно „К“. Вероятно Корбера.

— В такъв случай какво смятате, че е станало? — попитах аз.

— По мое мнение, а натам сочат и доказателствата, Ирене Сабино е манипулирала Марласка, подведена от Жако. Навярно вече знаете, че адвокатът е бил обсебен от тая измишльотина със спиритическите сеанси, особено след смъртта на сина си. Жако имал един съдружник, Дамиан Роурес, замесен в тези среди. Изпечен мошеник! Двамата заедно, с помощта на Ирене Сабино, подлъгали Марласка с обещания, че ще може да осъществи връзка с детето си в света на духовете. Марласка бил отчаян човек, готов да повярва в какво ли не. Тримата негодници изпипали цялата работа перфектно, само че Жако се оказал прекалено алчен. Някои смятат, че Сабино не действала със зъл умисъл, че била искрено влюбена в адвоката и вярвала в тия врели-некипели не по-малко от него. За мен тази възможност не звучи убедително, пък и не е от значение за развоя на събитията. Жако знаел, че Марласка държи онази сума в банката и решил да го премахне от пътя си и да офейка с парите, оставяйки след себе си пълна бъркотия. Твърде е възможно отбелязаната в дневника среща да е била фалшива следа, оставена от Сабино или от Жако. Няма никакви доказателства, че я е отбелязал самият Марласка.

— А откъде са дошли стоте хиляди франка, които Марласка е държал в Испано-колониалната банка?

— Самият той ги внесъл в брой една година преди това. Нямам дори смътна представа откъде би могъл да се сдобие с такава сума. Със сигурност зная само, че целият остатък от тези пари бил изтеглен в брой сутринта на същия ден, в който умрял Марласка. Адвокатите казаха впоследствие, че парите били прехвърлени в нещо като попечителски фонд и всъщност не били изчезнали, ами просто Марласка решил да реорганизира финансите си. Но на мен ми е трудничко да повярвам, че човек може просто така да реорганизира финансите си и на сутринта да премести почти сто хиляди франка от една сметка в друга, а същата вечер да бъде изгорен жив. Не мисля, че тези пари са се озовали в някакъв мистериозен фонд. До ден-днешен нищо не може да ме убеди, че те не са попаднали в ръцете на Жако Корбера и Ирене Сабино. Поне в началото, понеже не ми се вярва Ирене да е видяла и едно сентимо, след като Жако е изчезнал с парите завинаги.

— Какво ли е станало с нея тогава?

— Това е другият въпрос, който ме кара да мисля, че Жако е измамил и двамата си съучастници. Скоро след смъртта на Марласка Роурес изостави бизнеса със задгробния живот и отвори един магазин за магически артикули на улица „Принсеса“. Доколкото ми е известно, още си е там. Ирене Сабино пък поработи още няколко години в разни кабарета и локали от все по-ниска класа. Последното, което чух за нея, бе, че проституирала в Равал и живеела в мизерия. Очевидно нито тя, нито Роурес са видели някаква облага от онези франкове.

— Ами Жако?

— Несъмнено е напуснал страната под фалшиво име и си живее някъде като цар от рентата.

За мен това далеч не изясняваше нищо, а отгоре на всичко пораждаше и нови въпроси. Салвадор явно разтълкува тревожния ми поглед и ми отправи съчувствена усмивка.

— Валера и приятелите му от общината се постараха пресата да наложи историята за нещастния случай. Той разреши въпроса с едно пищно погребение, за да не мъти водите на адвокатската кантора, която имаше много клиенти от общината и градския съвет. Освен това искаше да замаже странното поведение на господин Марласка през последната година от живота му, в която той напуснал семейството си и партньорите си и решил да купи една порутена къща в такава част на града, където богаташкият му крак никога не бил стъпвал, за да се посвети — по думите на бившия му съдружник — на писане.

— Валера каза ли ви какво е смятал да напише Марласка?

— Стихосбирка или нещо такова.

— И вие повярвахте ли му?

— В моята работа съм видял какви ли не странни неща, приятелю мой, но заможни адвокати, които да зарежат всичко, за да пишат сонети, не влизат в този репертоар.

— Следователно?

— Следователно най-разумно щеше да бъде да забравя тази тема и да правя каквото ми се каже.

— Но вие сте постъпили другояче.

— Така е, и то не защото съм герой или глупак. Направих го, защото всеки път, щом видех онази нещастна жена, вдовицата на Марласка, нещо ме свиваше под лъжичката и чувствах, че вече не бих могъл да се погледна в огледалото, ако не си свърша работата, за която се предполагаше, че ми плащаха.

Той посочи жалкия и студен коптор, който му служеше за дом, и се изсмя.

— Повярвайте ми, ако бях знаел какво ще стане, щях да избера да се държа като страхливец и да не се деля от строя. Не мога да кажа, че в полицейското управление не ме предупредиха. След като адвокатът бе мъртъв и погребан, щеше да е най-подходящо да затворим тази страница и да насочим усилията си към преследване на изгладнели анархисти и гимназиални учители с подозрителна идеология.

— Като казахте погребан… Къде всъщност е погребан Диего Марласка?

— Мисля, че във фамилния пантеон на гробището Сан Хервасио, не много далече от къщата, където живее вдовицата. Мога ли да ви попитам на какво се дължи вашият интерес към тази работа? Не ми казвайте, че любопитството ви се е пробудило само от това, че живеете в къщата с кулата.

— Трудно е да се обясни.

— Ако искате един приятелски съвет, погледнете моята ситуация и си вземете поука. Оставете тая история на мира.

— На драго сърце бих го сторил. Проблемът е, че не ми се вярва историята да остави на мира мен.

Салвадор ме изгледа продължително и накрая кимна. Взе едно листче и написа някакъв номер.

— Това е телефонният номер на съседите от долния етаж. Добри хора са, пък и в цялата сграда само те имат телефон. На него можете да ме търсите или да ми оставяте съобщения. Питайте за Емилио. Ако имате нужда от помощ, не се колебайте да ми се обадите. И си отваряйте очите на четири. Жако изчезна от хоризонта преди много години, но все още има хора, които нямат интерес тази история да се разравя отново. Сто хиляди франка са си много пари.

Взех листчето с номера и го прибрах.

— Благодаря ви.

— Няма защо. В края на краищата, какво повече могат да ми направят?

— Случайно да имате някоя снимка на Диего Марласка? В цялата къща не намерих ни една негова фотография.

— Знам ли… Все някоя трябва да имам. Почакайте да проверя.

Салвадор отиде до едно бюро в ъгъла на стаята и измъкна оттам тенекиена кутия, пълна с разни книжа.

— Тук още пазя някои неща, свързани със случая… Виждате, че даже след толкова години не съм си взел поука. Ето, погледнете. Тази снимка ми я даде вдовицата.

Той ми подаде една стара портретна фотография. На нея се виждаше висок и представителен мъж на четирийсет и няколко години, който бе застанал на кадифен фон и се усмихваше в камерата на фотографа. Изгубих се в чистия му поглед, питайки се как е възможно зад него да се е криел онзи мрачен свят, който бях открил на страниците на „Lux Aeterna“.

— Мога ли да я взема?

Салвадор се поколеба.

— Предполагам, че да. Но гледайте да не я изгубите.

— Обещавам ви, че ще ви я върна.

— Обещайте ми, че ще си отваряте очите, и ще бъда по-спокоен. И че ако не внимавате и се забъркате в някаква каша, ще ми се обадите.

Протегнах му ръка и той я стисна.

— Обещавам.