Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (77)

12

Къщата на Андреас Корели се издигаше на хълма, очертана върху плаща на червените облаци. Зад нея леко се полюляваше сенчестата гора на парка Поел. Раздвижени от бриза, листата на дърветата съскаха като змии в мрака. Спрях се пред входа и огледах фасадата. В цялата къща не светеше нито една лампа, а кепенците на прозорците бяха затворени. Чух зад гърба си пъхтенето на кучетата, които дебнеха зад стените на парка, следвайки дирята ми. Измъкнах револвера от джоба си и се обърнах към решетестата порта, където се мяркаха силуетите на животните — течни сенки, които ме наблюдаваха от чернотата.

Приближих се до входната врата на къщата и рязко потропах три пъти с чукчето. Не дочаках да получа отговор. Бях готов да разбия ключалката с изстрел, но това не се оказа необходимо — вратата беше отворена. Завъртях бронзовата дръжка, освобождавайки резето, и дъбовата врата бавно се люшна навътре от инерцията на собствената си тежест. Пред мен се разкри дългият коридор; подът му бе покрит със слой прах, който блестеше като фин пясък. Направих няколко крачки към стълбището, което се издигаше от едната страна на вестибюла и чезнеше в спирала от сенки. После тръгнах по коридора, който водеше към хола. Десетки погледи ме проследиха от галерията стари снимки по стените. Единствените звуци, които долавях, бяха шумът от собствените ми стъпки и дишането ми. Стигнах до края на коридора и спрях там. Нощното сияние се процеждаше през кепенците, хвърляйки в помещението остриета от червеникава светлина. Вдигнах револвера и влязох в хола. Очите ми бързо свикнаха със сумрака. Мебелите бяха на предишните си места, точно както си ги спомнях, но дори при тази оскъдна светлина можех да видя, че са вехти и потънали в прах. Жалки останки. Пердетата висяха разнищени, а боята по стените се лющеше на ивици, които напомняха люспи. Тръгнах към един от прозорците, за да отворя кепенците, тъй че вътре да влезе малко светлина. Бях на два метра от балкона, когато осъзнах, че не съм сам. Замръзнах на място, после бавно се обърнах.

Силуетът се различаваше ясно в ъгъла на стаята, седнал в обичайното си кресло. Зракът, който се процеждаше като кръв през кепенците, разкриваше лъскавите му обувки и очертанията на костюма. Лицето бе напълно скрито в сенките, но знаех, че той ме наблюдава — и че се усмихва. Вдигнах револвера и го насочих към него.

— Зная какво сте направили — казах аз.

Корели не помръдна и едно мускулче. Остана неподвижен като дебнещ паяк. Пристъпих крачка напред, прицелвайки се в лицето му. Стори ми се, че чух въздишка в тъмното; за миг очите му пламнаха от червеникавата светлина и аз бях сигурен, че ще се нахвърли върху мен. Стрелях. Почувствах отката на оръжието като удар с чук по ръката ми. Револверът изпусна облак син дим. Една от ръцете на Корели се свлече от облегалката на креслото и се заклатушка, а ноктите й драскаха по пода. Стрелях отново. Куршумът го улучи в гърдите и проби димяща дупка в дрехите му. Останах така, стиснал револвера с две ръце, не смеейки да направя и една крачка повече, загледан в неподвижния силует в креслото. Поклащането на ръката постепенно замря и тялото замръзна безжизнено, а ноктите, дълги и лъскави, останаха забити в дъбовия под. Нямаше никакъв звук, нито пък намек за движение у това тяло, което току-що бе получило два куршума — един в лицето и един в гърдите. Отстъпих няколко крачки назад към френския прозорец и го отворих с ритници, без да откъсвам поглед от креслото, в което лежеше Корели. Стълб от мъглива светлина нахлу от външната балюстрада към ъгъла на стаята, разкривайки тялото и лицето на тартора. Опитах се да преглътна, но устата ми бе пресъхнала. Първият куршум бе пробил дупка между очите му. Вторият бе пронизал единия му ревер. Нямаше нито капка кръв. Вместо нея от дупките се сипеше ситен, искрящ прах, досущ като от пясъчен часовник, и се трупаше по гънките на дрехите му. Очите му блестяха, а устните му бяха замръзнали в саркастична усмивка. Това бе просто манекен.

Свалих револвера с все още трепереща ръка и бавно се приближих. Надвесих се над гротескната кукла и предпазливо протегнах ръка към лицето й. За миг се побоях, че стъклените очи могат внезапно да се раздвижат, а ноктестите ръце — да се стрелнат към гърлото ми. Докоснах бузата с върха на пръстите си. Емайлирано дърво. Не можах да потисна горчивия си смях — та нима от тартора можеше да се очаква нещо по-малко от това? Обърнах се още веднъж към подигравателната гримаса и ударих куклата тъй силно с приклада, че я съборих на земята. Нахвърлих се с ритници върху нея и дървената конструкция се разкриви дотолкова, че ръцете и краката й се усукаха в невъзможна поза. Отдръпнах се няколко крачки назад и се огледах наоколо. Забелязах на стената голямото платно с фигурата на ангела и го свалих с едно рязко дръпване. Зад картината открих вратата, която водеше към подземието — спомнях си я от онази нощ, в която бях заспал на това място. Опитах бравата; вратата беше отворена. Огледах стълбата, която се спускаше в един кладенец от мрак. После се отправих към скрина, от който, както си спомнях, Корели бе извадил стоте хиляди франка по време на първата ни среща в тази къща, и претърсих чекмеджетата му. В едно от тях открих тенекиена кутия със свещи и кибрит. Поколебах се за миг, питайки се дали тарторът бе оставил нарочно и тези неща с надеждата, че ще ги намеря, както бях намерил манекена. Сетне запалих една от свещите и прекосих хола, отправяйки се към вратата. Хвърлих един последен поглед на съборената кукла и като държах свещта нависоко, а в дясната си ръка стисках револвера, се приготвих да сляза долу. Заспусках се полека, като се спирах на всяко стъпало, за да погледна през рамо. Когато стигнах до подземието, протегнах свещта колкото се можеше по-далече и описах с нея полукръг. Всичко все още си беше там: операционната маса, газените лампи и подносът с хирургическите инструменти. Слой от прах и паяжини покриваше всичко като патина. Имаше обаче и още нещо. Виждаха се и други силуети, подпрени на стената, неподвижни като манекена на тартора. Оставих свещта на операционната маса и се приближих до тези инертни тела. Разпознах сред тях мажордома, който ни бе обслужвал онази нощ, а също и шофьора, който ме бе откарал у дома след вечерята ми с Корели в градината. Имаше и други фигури, които не можах да идентифицирам. Една от тях бе извърната към стената и лицето й бе скрито. Бутнах я с цевта на револвера, за да се обърне, и миг по-късно се озовах срещу самия себе си. Усетих, че ме побиват тръпки. Куклата, която имитираше моя образ имаше само половин лице. Чертите на другата половина не бяха довършени. Канех се да смажа това лице с ритник, когато откъм горния край на стълбата долетя детски смях. Затаих дъх и в този миг се чу серия от кратки скрибуцания. Качих се по стълбите тичешком и когато стигнах до хола, фигурата на тартора вече не беше на пода, където я бях оставил да лежи повалена. Диря от стъпки водеше към коридора. Запънах ударника на револвера и тръгнах по нея, като спрях на прага на вестибюла и вдигнах оръжието. Дирята се прекъсваше по средата на коридора. Потърсих да зърна сред сенките скрития силует на тартора, но от него нямаше и следа. В отсрещния край входната врата бе все така отворена. Приближих се бавно до мястото, където следите свършваха. Бяха ми нужни няколко секунди, за да забележа, че празното място сред портретите на стената, което си спомнях отпреди, вече не беше празно. То бе заето от една нова рамка, а в нея бе поставена фотография, която изглеждаше заснета със същия обектив като останалите от тази зловеща колекция. На нея се виждаше Кристина, облечена в бяло, зареяла поглед в окото на лещата. Не беше сама. Две ръце я бяха обгърнали и я крепяха, а в обектива се усмихваше лицето на техния собственик: Андреас Корели.