Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (39)

15

На път към къщи се спрях пред витрината на една книжарница с принадлежности за писане на улица „Аржентерия“. Върху сгъната драперия бе поставена една кутия, която съдържаше писци и перодръжка от слонова кост в комплект с бяла мастилница, гравирана, както ми се стори, с изображения на музи или феи. От целия комплект лъхаше нещо мелодраматично; той като че ли бе задигнат от писалището на някой руски романист от ония, които изписват хиляди страници, творейки до последна капка кръв. Изабела имаше изящен, чист като съвестта й калиграфски почерк, за който й завиждах, и този комплект с пера за писане сякаш носеше табелка с нейното име. Влязох и помолих продавача да ми го покаже. Писците бяха позлатени и въпросната джунджурия струваше едно малко състояние, но аз реших, че няма да е излишно да отговоря на любезността и търпението, които младата ми помощничка проявяваше към мен, с някакъв жест на внимание. Помолих да ми увият кутията с лъскава пурпурна хартия и да я украсят с огромна панделка.

Прибрах се вкъщи, предвкусвайки онова егоистично удоволствие, което изпитва човек, появяващ се с подарък в ръце. Готвех се да повикам Изабела, сякаш тя бе верен питомец, който си няма друго занимание, освен да чака предано завръщането на своя стопанин, но щом отворих вратата, занемях от разкрилата се пред мен гледка. Коридорът беше тъмен като тунел. Вратата на стаята в дъното бе отворена и хвърляше на пода ивица жълтеникава, примигваща светлина.

— Изабела? — извиках аз с пресъхнала уста.

— Тук съм.

Гласът долетя от стаята. Оставих пакета на масата във вестибюла и се отправих натам. Спрях се на прага и надникнах вътре. Изабела седеше на пода. Беше пъхнала една свещ във висока чаша и се бе отдала с цялото си усърдие на второто си призвание след литературата: да въвежда ред и чистота в чужди жилища.

— Как влезе тук?

Погледна ме усмихната и сви рамене.

— Бях в галерията и чух някакъв шум. Помислих, че сигурно вие сте се върнали, но като излязох в коридора, видях, че вратата на стаята е отворена. Не ми ли бяхте казали, че я държите заключена?

— Излез оттук. Не ми е приятно да влизаш в тази стая. Много е влажна.

— Що за глупост! Ами че тук има работа за десетима! Елате де, вижте сам. Погледнете какво намерих.

Поколебах се.

— Хайде, по-смело.

Влязох в стаята и коленичих до Изабела. Тя бе разделила вещите и кутиите на групи според вида им: книги, играчки, снимки, дрехи, обувки, очила. Огледах всички тези предмети с опасение. Изабела изглеждаше очарована, сякаш бе открила мините на цар Соломон.

— Ваше ли е всичко това?

Поклатих глава.

— Останало е от предишния собственик.

— Познавахте ли го?

— Не. Когато се нанесох, тия вещи вече бяха стояли тук с години.

Изабела държеше един пакет с писма и ми го показа, сякаш ставаше дума за веществено доказателство.

— Мисля, че открих как се е казвал.

— Не думай!

Тя се усмихна, очевидно горда с детективските си постижения.

— Марласка — заяви тя. — Казвал се е Диего Марласка. Не намирате ли, че е любопитно?

— Кое?

— Това, че инициалите му са същите като вашите: Д. М.

— Най-обикновено съвпадение. Десетки хиляди души в този град имат същите инициали.

Изабела ми намигна. Цялата работа страшно я забавляваше.

— Вижте какво намерих.

Бе изровила една тенекиена кутия, пълна със стари фотографии. Това бяха образи от друго време, стари пощенски картички от някогашна Барселона, снимки на павилионите в парка Сиудадела, съборени след Световното изложение от 1888 г., снимки на големи порутени къщи и на булеварди с хора, издокарани според тържествената мода на онази епоха, с дилижанси и спомени, които имаха цвета на моето детство. Лица и унесени погледи ме съзерцаваха от дистанцията на изминалите трийсет години. На няколко от фотографиите като че ли разпознах лицето на една актриса, която се радваше на популярност в моите момчешки години и която отдавна бе забравена. Изабела ме наблюдаваше мълчаливо.

— Знаете ли коя е? — попита тя накрая.

— Струва ми се, че се казваше Ирене Сабино, ако не греша. Беше доста известна актриса, играеше в театрите на Паралело. Това беше преди много време, тогава ти още не си била родена.

— А я вижте това!

Изабела ми подаде снимка, на която се виждаше Ирене Сабино, облегната на един прозорец, в който без никакво затруднение разпознах прозореца на кабинета в кулата на моя дом.

— Интересно, нали? — попита Изабела. — Мислите ли, че е живяла тук?

Свих рамене.

— Може би е била любовница на тоя Диего Марласка…

— Във всеки случай не мисля, че това е наша работа.

— Ех, колко сте скучен понякога.

Тя се зае да прибира фотографиите в кутията. Докато правеше това, една от тях се изплъзна от ръцете й и падна в краката ми. Взех снимката и я разгледах. На нея Ирене Сабино, издокарана с ослепителна черна рокля, позираше с група празнично облечени хора в едно място, което, както ми се стори, бе големият салон на Конния клуб. Това бе обикновена снимка на светска сбирка, която изобщо не би привлякла вниманието ми, ако не бях видял на втори план, почти размазан, един господин с бели коси, застанал в горната част на стълбището. Андреас Корели.

— Изведнъж пребледняхте — рече Изабела.

Взе снимката от ръцете ми и я разгледа, без да каже нищо. Аз станах и направих знак на момичето да напусне стаята.

— Не искам повече да влизаш тук — казах аз безсилно.

— Защо?

Изчаках Изабела да излезе и затворих вратата. Тя ме гледаше, сякаш не бях съвсем с всичкия си.

— Утре ще повикаш сестрите от Ордена на милосърдието и ще им кажеш да дойдат да вземат всичко това. Нека да отнесат всичко, а онова, което не им трябва, просто да го изхвърлят.

— Но…

— Без спорове.

Не исках да срещам погледа й и поех към стълбата, която водеше нагоре към кабинета. Изабела ме наблюдаваше от коридора.

— Кой е този мъж, господин Мартин?

— Никой — измънках аз. — Никой.