Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (6)

6

Триста шейсет и пет дни след като бях написал първия си разказ за „Ла вос де ла индустрия“, отидох в редакцията на вестника, както обичайно, и я заварих почти пуста. Беше останала едва една групичка журналисти, които преди месеци ме бяха подкрепяли с ласкави прозвища и насърчителни слова, ала в тоя ден не обърнаха внимание на поздрава ми и се събраха в кръг, шушукайки нещо помежду си. За по-малко от минута грабнаха палтата си и се изпариха, сякаш се бояха да не прихванат някаква зараза. Останах да седя сам в онази бездънна стая, съзерцавайки странната гледка, която представляваха десетките празни бюра. Бавни и тежки стъпки зад гърба ми оповестиха приближаването на дон Басилио.

— Добър вечер, дон Басилио. Какво става днес, че всички се разотидоха така?

Той ме погледна тъжно и седна на съседното бюро.

— Организирана е коледна вечеря за цялата редакция. В ресторанта „Сет Портес“^[1] — тихо рече той. — Предполагам, че не са ви съобщили.

Усмихнах се с престорено безгрижие и поклатих глава.

— А вие няма ли да отидете? — попитах.

Дон Басилио поклати глава.

— Нещо ми мина меракът.

Известно време се гледахме мълчаливо.

— Ами ако аз ви поканя? — предложих. — Където поискате. „Кан Соле“^[2], ако нямате нищо против. Само двамата, за да ознаменуваме успеха на „Потайностите на Барселона“.

Дон Басилио се усмихна и кимна полека.

— Мартин — рече най-сетне той. — Не зная как да ви го кажа.

— Какво да ми кажете?

Той се покашля.

— Няма да мога да ви публикувам повече части от „Потайностите на Барселона“.

Вторачих се недоумяващо в него. Дон Басилио избягваше погледа ми.

— Искате да напиша нещо друго? Нещо по-така, в духа на Перес Галдос?

— Мартин, нали знаете какви са хората. Имаше оплаквания. Опитах се да ги парирам, но директорът е нерешителен човек и излишните конфликти не са му по сърце.

— Не ви разбирам, дон Басилио.

— Мартин, помолиха ме аз да съм този, който да ви го съобщи.

Най-накрая ме погледна и сви рамене.

— Значи съм уволнен — промълвих аз.

Той кимна.

Усетих, че против волята ми очите ми се наляха със сълзи.

— Сега ви се струва, че е настъпил краят на света, но повярвайте ми, в действителност нищо по-добро не би могло да ви се случи. Това място не е подходящо за вас.

— А кое място е подходящо за мен? — попитах.

— Съжалявам, Мартин. Искрено съжалявам.

Дон Басилио се надигна и с обич сложи ръка на рамото ми.

— Честито Рождество, Мартин.

 

 

Същата вечер изпразних писалището си и напуснах завинаги мястото, което се бе превърнало в мой дом, за да изчезна сред тъмните и самотни улици на града. На път към пансиона се приближих до ресторанта „Сет Портес“ под арките на Каса Шифре. Постоях отвън, загледан в моите колеги, които се смееха и вдигаха наздравици зад витрините на заведението. Надявах се, че моето отсъствие ги прави щастливи или най-малкото ги кара да забравят, че не са и никога няма да бъдат такива.

Прекарах остатъка от седмицата безцелно, като всеки ден търсех убежище в библиотеката „Атенео“ и вярвах, че щом се прибера в пансиона, ще заваря бележка от директора на вестника с молба да се върна на работа в редакцията. Скрит в някоя от читалните, току вадех визитката, която бях намерил в ръцете си, събуждайки се онази сутрин в „Ел Енсуеньо“, и се залавях да пиша писмо на незнайния си благодетел Андреас Корели. В крайна сметка винаги го скъсвах, за да започна да го пиша отново на следващия ден. На седмия ден ми втръсна да се самосъжалявам и реших да предприема неизбежното поклонническо пътуване до дома на моя създател.

Взех влака за Сария на улица „Пелайо“. По онова време той все още беше надземен и аз, седнал в предната част на вагона, съзерцавах града и улиците, които ставаха все по-широки и представителни, колкото повече се отдалечавахме от центъра. Слязох на спирка Сария и оттам взех един трамвай, който стигаше до портите на манастира Педралбес. Беше необичайно топъл ден за това годишно време и бризът носеше уханието на боровете и на жълтугата, изпъстрила склоновете на планината. Насочих се към началото на Авенида Пиърсън, която вече бе почнала да се урбанизира, и скоро съгледах характерния силует на Вила Елиус. Докато се приближавах, изкачвайки се по склона, видях, че Видал седи на прозореца на своята кула по риза и пуши с наслада. Долових музика и си спомних, че Видал бе един от малцината привилегировани, които имаха радиоприемници. Колко ли хубав изглеждаше животът оттам, от високото, а колко ли незначителен изглеждах аз!

Махнах му с ръка и той ми върна поздрава. Когато пристигнах пред вилата, срещнах шофьора Мануел, който тъкмо отиваше към гаражните помещения, понесъл наръч кърпи и кофа с вода, от която се вдигаше пара.

— Колко се радвам да ви видя, Давид — рече той. — Как върви животът? Валят ли успехи?

— Правим каквото можем — отвърнах.

— А, недейте да скромничите, че дори и моята щерка чете тия приключения, дето ги публикувате във вестника.

Преглътнах, изненадан, че дъщерята на шофьора не само знае за моето съществуване, но даже е прочела някоя от дивотиите, които пишех.

— Кристина ли?

— Нямам друга дъщеря — отговори дон Мануел. — Господинът е горе в кабинета си, ако желаете да се качите.

Кимнах в знак на признателност и се вмъкнах в голямата къща. Изкачих се до кулата на третия етаж, която се издигаше сред вълнообразния покрив от многоцветни керемиди. Там заварих Видал, настанил се в кабинета, откъдето се виждаха градът и морето в далечината. Той изключи радиото, уред с размерите на малък метеорит, който бе купил преди месеци, когато първите емисии на Радио Барселона бяха рекламирани от студиите, скрити под купола на хотел „Колон“.

— Струваше ми почти двеста песети, а сега се оказва, че дрънка само глупости.

Разположихме се на два стола с лице един към друг, а през разтворените прозорци долиташе онзи бриз, който за мен, жител на стария и мрачен град, носеше уханието на един друг свят. Цареше приказна тишина, която ми се видя като някакво чудо. Чуваше се даже как в градината кръжат насекоми, а ветрецът шепне в листата на дърветата.

— Сякаш сме в разгара на лятото — подхвърлих аз.

— Не ми се преструвай, че всичко е наред, като говориш за времето. Вече научих какво се е случило — рече Видал.

Свих рамене и хвърлих бегъл поглед на бюрото му. Знаех, че моят ментор от месеци, ако не и от години, се мъчеше да напише един, според собствените му думи, „сериозен“ роман, съвсем различен от лековатите сюжети на детективските му истории, за да впише името си в най-престижните секции на библиотеките. Наоколо не се виждаха много листове хартия.

— Как върви шедьовърът?

Видал хвърли угарката през прозореца и се загледа в далечината.

— Вече нямам какво да кажа, Давид.

— Глупости!

— Глупости — да, всичко в тоя живот е глупост. Това е просто въпрос на перспектива.

— Тъкмо това би трябвало да напишете в книгата си. „Нихилистът на хълма“. Ще пожъне нечуван успех.

— Май ти си тоя, който има спешна нужда от успех, защото, ако не греша, джобът ти навярно е взел доста да изтънява.

— Винаги мога да приема вашата милостиня. За всичко си има пръв път.

— Сега ти се струва, че е настъпил краят на света, но…

— … скоро ще осъзная, че нищо по-добро не би могло да ми се случи — довърших изречението аз. — Само не ми казвайте, че сега дон Басилио е този, който ви пише речите.

Видал се разсмя.

— Какво мислиш да правиш? — попита той.

— Нямате ли нужда от секретар?

— Вече си имам най-добрата секретарка на света. По-умна е от мен, безкрайно по-работлива, а когато се усмихне, чак ми се струва, че тоя скапан свят има някакво бъдеще.

— И кое е това възхитително създание?

— Дъщерята на Мануел.

— Кристина.

— Най-сетне да те чуя да й произнасяш името.

— Лош момент избрахте, за да ми се присмивате, дон Педро.

— Не ме гледай така жално. Мислиш ли, че Педро Видал би допуснал тая сган от посредствени и страдащи от запек завистници да те изрита на улицата, без да предприеме нещо?

— Достатъчно е да кажете една дума на директора и положението със сигурност ще се промени.

— Знам. Точно затова аз бях този, който го посъветва да те уволни — рече Видал.

Почувствах се така, сякаш току-що ми бе зашлевил плесница.

— Много благодаря за насърчението — изтърсих аз.

— Казах му да те уволни, защото имам предвид нещо много по-добро за теб.

— Просията ли?

— Ех, маловерецо! Още вчера говорих за теб с едни мои хора, които тъкмо са отворили нова издателска къща и търсят свежо попълнение, за да го изцедят като лимон.

— Звучи прекрасно.

— Те вече са запознати с „Потайностите на Барселона“ и са склонни да ти направят предложение, което ще ти помогне да си стъпиш здраво на краката.

— Сериозно ли говорите?

— Разбира се, че говоря сериозно. Искат да им напишеш един роман на части в най-бароковата, кървава и безумна традиция на „Гран Гиньол“, който да направи на пух и прах „Потайностите на Барселона“. Мисля, че това е удобният случай, който отдавна си чакал. Казах им, че ще ги посетиш и че си готов да се заловиш за работа незабавно.

Въздъхнах дълбоко. Видал ми намигна и ме прегърна.