Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (70)

5

Прекарах остатъка от седмицата, преброждайки цяла Барселона в търсене на човек, който евентуално да си спомни, че е виждал Кристина през последния месец. Обходих местата, които бяхме посещавали заедно, и напразно обиколих онези кафенета, ресторанти и луксозни магазини, които бяха част от любимия маршрут на Видал. Показвах на всеки срещнат една снимка от албума, който Кристина бе оставила у дома, и разпитвах дали не я е виждал напоследък. На едно място се натъкнах на човек, който я позна и се сети, че я е виждал понякога в компанията на Видал. Друг даже си спомни нейното име. Никой обаче не бе я зървал от седмици насам. На четвъртия ден от издирването започнах да подозирам, че в утрото, в което бях отишъл да купя билетите за влака, Кристина бе излязла от къщата с кулата и просто бе изчезнала от лицето на земята.

Тогава си спомних, че семейството на Видал държеше една постоянно запазена стая в хотел „Еспаня“ на улица „Сант Пау“, зад оперния театър „Лисео“. Тази стая бе предназначена да се ползва от членове на фамилията, на които нощем след опера не би им се понравила идеята да се прибират в Педралбес в малките часове. Знаех, че поне в славните си години самият Видал и господин баща му я бяха използвали, за да се развличат с госпожици и госпожи, чието присъствие в официалната резиденция в Педралбес би довело до нежелателни слухове — поради ниското или пък твърде високото потекло на въпросните дами. Неведнъж Видал ми бе предлагал тази стая, когато още живеех в пансиона на доня Кармен, в случай, че ми се прииска — както казваше той — да разсъблека някоя дама в не тъй стряскаща обстановка. Не мислех, че Кристина би избрала хотелската стая за свое убежище — ако изобщо знаеше за съществуването й, — но това бе последното място в списъка ми и не ми идваха на ум никакви други възможности. Вече се свечеряваше, когато пристигнах в хотел „Еспаня“ и поисках да разговарям с управителя, като изтъкнах, че съм приятел на господин Видал. Когато му показах снимката на Кристина, управителят — един кабалеро, който явно смяташе, че да си дискретен означава да имаш ледени маниери — ми се усмихна вежливо и отговори, че „други“ служители на господин Видал идвали да разпитват за въпросната личност още преди седмици и той им казал същото, което сега казвал и на мен — никога не бил виждал тази госпожа в хотела. Благодарих му за ледената любезност и се отправих към изхода сразен.

Когато минах покрай стъклените врати, които водеха към трапезарията, ми се стори, че зърнах с ъгълчето на окото си познат профил. Тарторът седеше на една от масите — единственият гост в цялата трапезария, — и ядеше, доколкото можех да видя, бучки захар. Канех се да изчезна яко дим, когато той се обърна и ми помаха с усмивка. Проклех късмета си и му върнах поздрава. Тарторът ми направи знак да се присъединя към него. Повлякох се с нежелание към вратата на трапезарията и влязох.

— Каква приятна изненада да ви срещна тук, скъпи приятелю. Тъкмо си мислех за вас — каза Корели.

Ръкувах се с него неохотно.

— Смятах, че сте извън града — казах аз.

— Върнах се по-рано от предвиденото. Мога ли да ви почерпя нещо?

Поклатих глава. Направи ми знак да седна на неговата маса и аз се подчиних. Пременен в обичайния си стил, тарторът, носеше черен вълнен костюм от три части и червена копринена вратовръзка. Облеклото му, както винаги, беше безупречно, но този път нещо липсваше. Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная точно какво — брошката с ангела не беше на ревера му. Корели проследи погледа ми и кимна.

— Загубих я, за жалост, и нямам представа къде — обясни той.

— Надявам се, че не е била твърде ценна.

— Стойността й беше чисто сантиментална. Но хайде да поговорим за по-важни неща. Как сте, приятелю мой? Много ми липсваха нашите разговори, макар и понякога да сме имали разногласия. Трудно се намират добри събеседници.

— Надценявате ме, господин Корели.

— Напротив.

Последва кратко мълчание, придружено само с бездънния му поглед. Казах си, че тарторът бе за предпочитане, когато се впускаше в тривиалните си речи. Щом млъкнеше, изражението му сякаш се променяше и въздухът се сгъстяваше около него.

— Тук ли отседнахте? — попитах аз, за да наруша мълчанието.

— Не, все още съм в къщата до парка Гюел. Уговорих си тук среща днес следобед с един приятел, но той очевидно закъснява. Някои хора са отчайващо неточни.

— Мисля си, че едва ли има много хора, които дръзват да не се явят на среща с вас, господин Корели.

Тарторът ме погледна в очите.

— Не са много, наистина. Всъщност единственият, за когото се сещам, сте вие.

Сетне взе бучка захар и я пусна в чашата си. Последва я втора бучка, а след нея и трета. Той опита кафето си и добави още четири бучки. Накрая взе още една и я лапна.

— Обожавам захарта — отбеляза Корели.

— Да, виждам.

— Не ми казахте нищо за нашия проект, приятелю Мартин — прекъсна ме той. — Има ли някакъв проблем?

Преглътнах с мъка.

— Вече е почти привършен.

Лицето на тартора се озари от една усмивка, в която предпочетох да не се вглеждам.

— И ако това не е прекрасна новина! Кога ще мога да получа труда ви?

— След две седмици. Искам да го огледам за последно. Трябва само малко да се изглади и да се обработи тук-там, нищо повече.

— Може ли да определим дата?

— Ако желаете…

— Какво ще кажете за петък, 23-ти? Ще приемете ли тогава една покана за вечеря, за да отпразнуваме успеха на нашето начинание?

Петък, 23 януари, беше точно след две седмици.

— Съгласен съм — казах аз.

— Значи е решено.

Корели вдигна като за наздравица претъпканата си със захар чаша кафе и я изпи на един дъх.

— А какво става с вас? — небрежно попита той. — Какво ви води насам?

— Търсех един човек.

— Аз познавам ли го?

— Не.

— И успяхте ли да го намерите?

— Не.

Тарторът кимна бавно, преценявайки моята неразговорливост.

— Имам чувството, че ви задържам против волята ви, приятелю.

— Малко съм изморен, това е всичко.

— В такъв случай не искам да ви отнемам повече време. Понякога забравям, че макар и аз да се наслаждавам на вашата компания, на вас може би не ви се нрави моята.

Усмихнах се хрисимо и използвах случая, за да стана от мястото си. Зърнах собственото си отражение в неговите зеници — една бледа кукла, потънала в тъмен кладенец.

— Грижете се за себе си, Мартин. Моля ви.

— Ще го сторя.

Сбогувах се с едно кимване и тръгнах към изхода. Отдалечавайки се, чух как той пъхна още една бучка захар в устата си и я схруска със зъби.

 

 

На път към Ла Рамбла видях, че навесите пред „Лисео“ бяха осветени и на тротоара чакаше дълга върволица коли, охранявани от неголяма тълпа шофьори в униформи. Представлението, обявено на афишите, бе „Така правят всички“ и аз се запитах дали Видал се бе съвзел дотолкова, че да напусне своя замък и да дойде на среща с Моцарт. Огледах шофьорите, които бяха образували кръг в центъра на улицата, и не след дълго забелязах Пеп сред тях. Направих му знак да се приближи.

— Какво правите тук, господин Мартин?

— Къде е тя?

— Господинът е вътре и гледа представлението.

— Нямам предвид дон Педро, а Кристина. Госпожа Видал. Къде е тя?

Бедният Пеп преглътна с мъка.

— Не зная. Никой не знае.

Сетне ми обясни, че Видал вече седмици наред се опитвал да я открие, а баща му, патриархът на клана, даже наел неколцина полицейски служители, за да я намерят.

— Отначало господин Видал мислеше, че госпожата е при вас…

— А тя не се ли обади, не изпрати ли писмо, телеграма…?

— Не, господин Мартин, кълна ви се. Всички сме много загрижени, а пък господинът, какво да ви кажа… не съм го виждал такъв, откакто го познавам. Тая вечер за пръв път излезе навън, откак си тръгна госпожицата, тоест госпожата…

— Спомняш ли си дали Кристина каза нещо, каквото и да е, преди да напусне Вила Елиус?

— Ами… — поде Пеп, снишавайки гласа си до шепот. — Чуваше се как се карат с господина. На мен ми изглеждаше тъжна. Прекарваше много време сама. Пишеше писма и всеки ден ходеше до пощенската станция на Пасео Рейна Елизенда да ги пуска.

— Ти някога поговори ли с нея насаме?

— Един ден, малко преди тя да си тръгне, господин Видал ме помоли да я закарам на лекар.

— Болна ли беше?

— Не можеше да спи. Докторът й предписа лауданум.

— Тя каза ли ти нещо, докато пътувахте?

Пеп сви рамене.

— Разпитваше ме за вас — дали знам някакви новини, дали съм ви виждал.

— Само това ли?

— Видя ми се много тъжна. Изведнъж се разплака и когато я попитах какво има, каза, че много й липсвал баща й, господин Мануел…

Внезапно разбрах всичко и се сгълчах наум, задето не бях проумял по-рано. Пеп ме изгледа учудено и ме попита защо се усмихвам.

— Знаете ли къде е тя? — запита той.

— Мисля, че да — тихо отвърнах аз.

В този миг като че ли чух един глас да вика от другата страна на улицата и зърнах познат силует във фоайето на „Лисео“. Видал не бе издържал дори първото действие. Пеп се обърна, за да откликне на повикването на господаря си, и преди да смогне да ми каже да се скрия, аз вече бях изчезнал в нощта.