Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (64)

40

Към средата на следобеда слънцето се показа иззад покривалото от облаци, което бурята беше оставила след себе си. Улиците, лъснали от дъжда, се превърнаха в отразяващи кехлибареното небе огледала, по които вървяха минувачите. Спомням си, че отидохме до началото на Ла Рамбла, където статуята на Колумб изплуваше от мъглата. Крачехме мълчаливо, съзерцавайки сградите и човешката навалица, сякаш бяха някакъв мираж, сякаш градът бе вече изоставен и забравен. Барселона никога не ми бе изглеждала толкова красива и толкова тъжна, както в онзи следобед. Вече се свечеряваше, когато стигнахме до книжарницата „Семпере и синове“. Скрихме се в един вход на отсрещната страна на улицата, където никой не можеше да ни види. Витрината на старата книжарница хвърляше мека светлина върху влажните и лъскави павета. Вътре се виждаше как Изабела, застанала на една стълба, подрежда книги на най-горния рафт, а в това време синът на Семпере съзерцаваше крадешком глезените й, докато уж преглеждаше някаква счетоводна книга зад тезгяха. Седнал в едно ъгълче, стар и изморен, господин Семпере наблюдаваше и двамата с печална усмивка.

— На това място съм намерил почти всички хубави неща в моя живот — казах аз, без да се замислям. — Не искам да се сбогувам с него.

 

 

Вече се беше мръкнало, когато се върнахме в къщата с кулата. На влизане ни посрещна топлината на огъня, който бях напалил, преди да излезем. Кристина тръгна по коридора и без да обели дума, започна да се разсъблича, оставяйки след себе си диря от дрехи по пода. Заварих я да ме чака, легнала в кревата. Легнах до нея и я оставих да направлява ръцете ми. Докато я милвах, усещах как мускулите на тялото й се изопваха под кожата. Нямаше нежност в очите й, само един страстен и неотложен копнеж. Изгубих се в тялото й, като я любих с настървение, докато усещах ноктите й, впити в кожата ми. Чух я да стене от болка и от живот, сякаш не й достигаше въздух. Накрая рухнахме един до друг, изтощени и плувнали в пот. Кристина подпря глава на рамото ми и потърси погледа ми.

— Твоята приятелка ми каза, че си се забъркал в някаква каша.

— Изабела?

— Много е загрижена за теб.

— Изабела е склонна да си въобразява, че е моя майка.

— Не мисля, че си на прав път.

Постарах се да избягна погледа й.

— Разправи ми, че работиш върху една нова книга, поръчка от чуждестранен издател. Тя го нарича „тарторът“. Казва, че ти е платил цяло състояние, но ти се чувстваш виновен, задето си приел парите. Казва, че се страхуваш от този човек, тартора, и че в цялата работа има нещо мътно.

Въздъхнах раздразнен.

— Има ли нещо, което Изабела да не ти е разказала?

— Другото си остава между нас двете — отвърна тя, като ми намигна. — Може би ме е излъгала?

— Не те е излъгала, това са си просто нейни разсъждения.

— И за какво става дума в тази книга?

— Това е приказка за деца.

— Да, Изабела ми каза, че точно така ще ми отговориш.

— Ако тя вече ти е дала всички отговори, защо ме разпитваш?

Кристина ме изгледа строго.

— За твое успокоение, а и за нейно, изоставих книгата. C’est fini^[1] — уверих я аз.

— Кога?

— Тази сутрин, докато ти спеше.

Тя свъси вежди недоверчиво.

— Ами този човек, тарторът, знае ли това?

— Не съм разговарял с него. Но предполагам, че се досеща. А ако ли не, много скоро ще се досети.

— В такъв случай ще се наложи ли да му върнеш парите?

— Мисля, че парите изобщо не го интересуват.

Кристина потъна в продължително мълчание.

— Може ли да прочета книгата? — попита тя накрая.

— Не.

— И защо не?

— Това е просто чернова, все още няма никакъв смисъл. Представлява куп от идеи и бележки, несвързани фрагменти. Изобщо не става за четене. Ще те отегчи.

— И все пак бих искала да я прочета.

— Защо?

— Защото си я написал ти. Педро винаги казва, че няма друг начин да опознаеш истински един писател, освен чрез дирята от мастило, която оставя след себе си; че личността, която си мислиш, че виждаш, е само един кух персонаж, а истината се крие винаги в художествената измислица.

— Това навярно го е прочел в някоя пощенска картичка.

— Всъщност тази мисъл е от един твой роман. Зная, че е така, защото аз също съм го чела.

— Плагиатството не я издига над нивото на обикновената глупост.

— Аз смятам, че има смисъл.

— Е, тогава сигурно е вярна.

— Значи мога да прочета книгата?

— Не.

 

 

Вечеряхме с хляба и сиренето, останали от сутринта, седнали един срещу друг на кухненската маса, като се споглеждахме от време на време. Кристина дъвчеше без апетит, разглеждайки всяка хапка хляб на светлината на маслената лампа, преди да я поднесе към устата си.

— Един влак потегля от Френската гара за Париж утре по обяд — рече тя. — Прекалено скоро ли е?

Не можех да избия от главата си образа на Андреас Корели. Представях си го как се изкачва по стълбите и чука на вратата ми във всеки момент.

— Предполагам, че не — съгласих се аз.

— Знам един малък хотел до Люксембургската градина, който дава под наем стаи за един месец — добави тя. — Малко е скъп, но…

Предпочетох да не я питам откъде познава този хотел.

— Цената няма значение, но аз не говоря френски — отбелязах.

— А аз — да.

Сведох поглед.

— Погледни ме в очите, Давид.

Сторих го неохотно.

— Ако предпочиташ да си отида…

Аз заклатих глава. Тя хвана ръката ми и я поднесе към устните си.

— Ще се получи, ще видиш — каза. — Сигурна съм. Това ще е първото нещо в живота ми, което ще се получи добре.

Погледнах я — една сломена жена с насълзени очи, седнала в здрача, и не си пожелах нищо друго на този свят, освен да мога да й върна онова, което никога не бе имала.

Настанихме се на канапето в галерията, сгушени под две одеяла, и се загледахме в жаравата на огъня. Заспах, като милвах косата на Кристина и си мислех, че това щеше да е последната нощ, която прекарвах в тази къща — тъмницата, в която бях погребал младостта си. Сънувах, че тичам из улиците на една Барселона, наводнена от часовници, чиито стрелки се въртяха в обратна посока. Улички и булеварди се извиваха покрай мен като тунели, надарени със собствена воля, образувайки жив лабиринт, който осуетяваше всичките ми опити да напредна из него. Накрая, под едно обедно слънце, което пламтеше в небето като кълбо от нажежен метал, успях да се добера до Френската гара и се отправих с цялата бързина, на която бях способен, към перона, където влакът вече потегляше. Затичах се след него, но той набираше скорост и въпреки всичките ми усилия успях само да го докосна с върха на пръстите си. Продължих да тичам, докато останах без дъх и, стигайки до края на перона, рухнах в пустотата. Когато вдигнах поглед, вече беше късно. Влакът все повече се отдалечаваше, а лицето на Кристина се взираше в мен от последния прозорец.

 

 

Отворих очи и видях, че Кристина не е при мен. Огънят се бе превърнал в шепа пепел, в която едва проблясваха искри. Станах и погледнах през прозореца. Развиделяваше се. Залепих лице на стъклото и забелязах мъжделива светлина в прозорците на кабинета. Запътих се към витата стълба, която водеше нагоре към кулата. Бакърени отблясъци се стелеха по стъпалата. Изкачих се бавно. Когато стигнах до кабинета, спрях на прага. Кристина седеше на пода с гръб към мен. Сандъкът до стената бе отворен. Тя държеше в ръце папката с ръкописа за тартора и тъкмо развързваше шнура, с който бе вързана.

Когато чу стъпките ми, спря.

— Какво правиш тук? — попитах, мъчейки се да скрия тревогата в гласа си.

Кристина се обърна и ми се усмихна.

— Шпионирам.

Проследи погледа ми, втренчен в папката в ръцете й, и доби лукаво изражение.

— Какво има тук вътре?

— Нищо. Бележки. Драсканици. Нищо интересно…

— Лъжец такъв. Бас държа, че това е книгата, над която си работил — рече тя и започна да развързва шнура. — Умирам от желание да я прочета…

— Бих предпочел да не го правиш — казах аз с най-нехайния тон, на който бях способен.

Кристина свъси вежди. Използвах момента, за да коленича пред нея и внимателно да измъкна папката от ръцете й.

— Какво има, Давид?

— Нищо, няма нищо — уверих я аз, лепнал глуповата усмивка на лицето си.

Завързах отново шнура на папката и я върнах обратно в сандъка.

— Няма ли да я сложиш под ключ? — попита Кристина.

Обърнах се, готов да поднеса някакво извинение, но тя вече бе изчезнала по стълбите надолу. Въздъхнах и затворих капака на сандъка.

Заварих Кристина долу в спалнята. За един миг ме изгледа така, сякаш бях непознат. Останах на прага.

— Извинявай — подех аз.

— Няма защо да ми искаш извинение — отвърна тя. — Не биваше да си пъхам носа там, където не ми е работа.

— Не става дума за това.

— Няма значение — каза тя с ледена усмивка и разсече въздуха с безгрижен жест.

Кимнах, отлагайки втория щурм за по-благоприятен момент.

— Билетните гишета на Френската гара отварят скоро — рекох аз. — Мислех да изляза, за да съм там още когато отварят, и да купя билети за влака днес по обяд. После ще отида до банката да изтегля пари.

Кристина само кимна.

— Много добре.

— Защо през това време не приготвиш една чанта с дрехи? Аз ще се върна най-много след два часа.

Тя се усмихна едва-едва.

— Ще те чакам тук.

Приближих се до нея и обхванах лицето й с длани.

— Утре вечер ще бъдем в Париж — казах й аз.

После я целунах по челото и излязох.