Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (29)

5

Когато се прибрах вкъщи едва след час, я заварих да ме чака пред вратата, държейки нещо, което явно бе обещаният разказ. Щом ме видя, стана и се насили да се усмихне.

— Нали ти казах да ми го пуснеш в пощенската кутия — рекох аз.

Изабела кимна и сви рамене.

— В знак на признателност ви донесох малко кафе от магазина на родителите ми. Колумбийско е, екстра качество. Кафето не влизаше в пощенската кутия и реших, че ще е по-добре да ви изчакам.

Такова извинение можеше да хрумне само на една съзряваща романистка. Въздъхнах и отворих вратата.

— Влизай!

Качих се по стълбите, а Изабела ме следваше, вървейки няколко стъпала по-назад като вярно кученце.

— Винаги ли закусвате толкова дълго? Не че е моя работа, естествено, ама понеже ви чаках тук почти четирийсет и пет минути, накрая взех да се тревожа — не дай Боже, рекох си, да се е задавил с нещо; веднъж и аз да срещна жив-живеничък писател, ама какъвто ми е късметът, викам си, нищо чудно да е глътнал някоя маслина накриво и ей го краят на моята литературна кариера — изстреля момичето на един дъх.

Спрях се насред стълбата и я изгледах с най-неприязненото изражение, което бях в състояние да си придам.

— Изабела, за да вървят нещата между нас, ще трябва да установим серия от правила. Първото е, че въпросите ги задавам аз, а ти се ограничаваш само с отговори. Когато няма въпроси от моя страна, от твоя няма да има нито отговори, нито спонтанни изказвания. Второто правило е, че аз закусвам или обядвам, или зяпам мухите толкова дълго време, колкото ми е кеф, и това не подлежи на никакво обсъждане.

— Не исках да ви засегна. Ясно ми е, че бавното храносмилане подпомага вдъхновението.

— Третото правило е, че преди обяд не търпя никакъв сарказъм. Разбрано?

— Да, господин Мартин.

— Четвърто: няма да ме наричаш господин Мартин дори и в деня на погребението ми. На теб навярно ти изглеждам като някакво изкопаемо, но на мен ми е приятно да си мисля, че съм още млад. Нещо повече — наистина съм млад, и точка по въпроса.

— Тогава как да се обръщам към вас?

— Викай ми по име: Давид.

Девойката кимна. Отворих вратата на жилището и й направих знак да влезе. Изабела се подвоуми за миг, сетне се промъкна чевръсто.

— Мисля, че все още имате доста младежки вид за вашата възраст, Давид.

Изгледах я смаян.

— И на каква възраст съм според теб?

Изабела ме измери с преценяващ поглед от глава до пети.

— Някъде около трийсет годинки? Ама сте от младоликите, а?

— Бъди така любезна да си затвориш човката и да напълниш един кафеник с тоя буламач, дето си го донесла.

— Къде е кухнята?

— Намери я.

Споделихме ароматното колумбийско кафе, седнали в галерията. Изабела държеше здраво чашата си и ме гледаше крадешком, докато аз четях двайсетте страници, които ми бе донесла. Всеки път, щом обърнех някоя страница и вдигнех очи, срещах нейния изпълнен с очакване поглед.

— Ако смяташ да седиш тук и да се пулиш в мен като кукумявка, това ще отнеме доста дълго време.

— Какво искате да направя?

— Нали напираше да ми станеш помощничка? Ами помагай тогава. Да речем, намери нещо, което се нуждае от подреждане, и го подреди.

Изабела се огледа наоколо.

— Всичко е разхвърляно.

— Кови желязото, докато е горещо.

Тя кимна и тръгна с войнишка решителност, готова да се опълчи на хаоса и неразборията, които царяха в моето жилище. Чух как стъпките й се отдалечиха по коридора и продължих да чета. Разказът, който ми бе донесла, почти нямаше сюжетна нишка. Той предаваше с тънък усет и изразителни слова емоциите и трепетите, които преминаваха през съзнанието на едно момиче, затворено в студена стая в някаква мансарда в квартал Рибера, откъдето то съзерцаваше града и хората, сновящи из тесните и тъмни улички. Образите и печалната музика на тази проза разкриваха една самота, граничеща с отчаяние. Девойката от разказа прекарваше часове наред като затворничка в своя свят; навремени заставаше пред едно огледало и правеше разрези по ръцете и бедрата си с парче стъкло, оставяйки белези като онези, които личаха изпод ръкавите на Изабела. Тъкмо вече привършвах с четенето, когато забелязах, че момичето ме гледа от прага на галерията.

— Какво?

— Извинете, че ви прекъсвам, но какво има в стаята в дъното на коридора?

— Нищо.

— Мирише странно.

— Мирише на влага.

— Ако искате, мога да я почистя и…

— Не. Тази стая не се използва. Освен това ти не си ми прислужница и няма защо да чистиш каквото и да било.

— Исках само да помогна.

— Помогни ми, като ми поднесеш още една чаша кафе.

— Че защо? Да не би разказът да ви приспива?

— Колко е часът, Изабела?

— Трябва да е около десет сутринта.

— И това означава…?

— … никакъв сарказъм преди обяд — отвърна Изабела.

Усмихнах се победоносно и й подадох празната чаша. Тя я взе и се отправи към кухнята.

Когато се върна с вдигащото па̀ра кафе, аз вече бях довършил и последната страница. Изабела седна срещу мен. Усмихнах й се и отпих невъзмутимо от превъзходното кафе. Момичето кършеше ръце и стискаше зъби, поглеждайки крадешком към страниците, които бях оставил на масата, обърнати с лицето надолу. Издържа една-две минути, без да отвори уста.

— Е? — рече накрая.

— Великолепно нещо.

Лицето й грейна.

— Моят разказ ли?

— Не, кафето.

Погледна ме, наранена, и се надигна, за да вземе разказа си.

— Остави го, където си е — наредих аз.

— Защо? Ясно е, че не ви е харесал и че ме мислите за една нещастна глупачка.

— Не съм казал такова нещо.

— Нищо не казахте, което е по-лошо.

— Изабела, ако наистина искаш да се посветиш на писането, или най-малкото да пишеш, за да те четат други хора, ще трябва да свикнеш, че понякога ще те пренебрегват, ще те обиждат, ще те презират и почти винаги ще проявяват безразличие към теб. Това е едно от предимствата на занаята.

Изабела сведе поглед и въздъхна дълбоко.

— Не знам дали имам талант. Знам само, че обичам да пиша. Или по-скоро изпитвам потребност да пиша.

— Лъжкиня.

Тя вдигна очи и ме погледна твърдо.

— Много добре. Имам талант. И хич не ми пука дали вие мислите, че нямам.

Усмихнах се.

— Това вече ми звучи по-добре. Изцяло съм съгласен.

Тя ме погледна объркано.

— С кое — че имам талант, или че вие мислите, че нямам?

— А на теб как ти се струва?

— В такъв случай смятате ли, че имам някакви шансове?

— Смятам, че имаш талант и мерак, Изабела. Повече, отколкото ти самата мислиш, и по-малко, отколкото очакваш. Ала сума ти хора на тоя свят имат и талант, и мерак, но мнозина от тях нищо не постигат. Това е едва началото, за да постигнеш каквото и да било в живота. Природната дарба е като силата на един атлет. Човек може да се роди с повече или по-малко способности, но все пак никой не става атлет само защото се е родил висок, силен или бърз. Трудът, опитът и техниката — те са тези, които създават атлета или човека на изкуството. Уменията, с които идваш на бял свят, са просто боеприпаси. За да постигнеш нещо с тях, е нужно да превърнеш ума си в точно оръдие.

— Защо използвате това военно сравнение?

— Всяко произведение на изкуството е агресивно, Изабела. И целият живот на твореца е една малка или голяма война, която той води най-напред със себе си и със своите ограничения. За да постигнеш каквато и да е цел, на първо място е нужна амбиция, после дарба, познание и накрая — удобен случай.

Изабела се замисли над думите ми.

— Тая реч пред всички ли я плещите, или ви хрумна в момента?

— Речта не е моя. На мен ми я изплещи, както ти казваш, един, на когото зададох същите въпроси, които ти ми задаваш сега. Много вода изтече оттогава, но и ден не минава, без да си дам сметка колко е бил прав.

— В такъв случай мога ли да ви стана помощничка?

— Ще си помисля.

Тя кимна доволно. На масата, близо до мястото, където бе седнала, лежеше албумът с фотографии, оставен от Кристина. Отвори го наслуки на последната страница и се загледа в една снимка на новата госпожа Видал, заснета пред вратите на Вила Елиус преди две или три години. Преглътнах. Изабела затвори албума и обходи с поглед галерията, докато накрая спря очи на мен. Аз я наблюдавах нетърпеливо. Девойката ми се усмихна смутено, сякаш я бях уловил да си пъха носа, където не трябва.

— Имате много красива годеница — рече тя.

Погледът, който й хвърлих, изтри усмивката й за миг.

— Не ми е годеница.

— О!

Последва дълго мълчание.

— Предполагам, че петото правило е да не се бъркам, където не ми е работа, нали?

Не й отговорих. Изабела кимна сякаш сама на себе си и стана.

— В такъв случай по-добре да ви оставя на мира и да не ви безпокоя повече за днес. Ако ви е удобно, ще дойда утре и ще се заловим за работа.

Взе разказа си и ми се усмихна плахо. Аз само й кимнах в отговор.

Изабела се оттегли дискретно и изчезна в коридора. Чух стъпките й, които се отдалечаваха, а после и звука от затварянето на вратата. В нейно отсъствие за пръв път забелязах тишината, която тегнеше като магия над тази къща.