Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (14)

14

Лекарският кабинет се намираше на един висок етаж, откъдето се виждаха морето, проблясващо в далечината, и стръмната улица „Мунтанер“, прорязана от трамваи, които се плъзгаха към Енсанче между масивни къщи и величествени постройки. Клиниката миришеше на чисто. Чакалните й бяха обзаведени с изискан вкус. Картините по стените й бяха успокоителни, предимно пейзажи, които вдъхваха надежда и мир. Рафтовете на етажерките й бяха препълнени с внушителни книги, които излъчваха авторитет. Медицинските сестри се движеха грациозно като балерини и се усмихваха мимоходом. Това бе същинско чистилище за хора с пълни джобове.

— Докторът ей сега ще ви приеме, господин Мартин.

Доктор Триас бе мъж с аристократичен вид и безупречна външност, който внушаваше спокойствие и доверие с всеки свой жест. Проницателни сиви очи зад очила без рамки. Сърдечна и вежлива усмивка без капка фриволност. Доктор Триас бе човек, свикнал да се сражава със смъртта, и колкото повече се усмихваше, толкова повече вдъхваше страх. От начина, по който ме покани да вляза и да седна, получих впечатлението, че за него не са останали никакви съмнения, макар че преди няколко дена, когато започнах да се подлагам на изследвания, ми бе говорил за последните открития на науката и медицината, позволяващи да се хранят надежди в борбата против описаните от мен симптоми.

— Как сте? — попита той, като явно не можеше да реши дали да гледа мен или покривката на масата.

— Вие ми кажете.

Отправи ми лека усмивка, усмивка на добър играч.

— Медицинската сестра ми каза, че сте писател, но виждам, че в попълнения от вас формуляр сте отбелязали, че сте наемен работник.

— В моя случай няма никаква разлика.

— Мисля, че някой от моите пациенти е чел ваши книги.

— Надявам се, че това не му е нанесло трайни неврологични увреждания.

Докторът се усмихна, сякаш намери забележката ми за духовита, но след миг доби едно по-прямо изражение, което даваше да се разбере, че с любезните и банални предисловия на разговора вече е приключено.

— Господин Мартин, виждам, че сте дошли сам. Нямате ли семейство, близки роднини? Съпруга? Братя и сестри? Все още живи родители?

— Това звучи малко така, сякаш съм пътник — подхвърлих аз.

— Господин Мартин, няма да ви лъжа. Резултатите от първите изследвания съвсем не са така благоприятни, както очаквахме.

Гледах го мълчаливо. Не изпитвах страх, нито безпокойство. Не изпитвах абсолютно нищо.

— Всичко показва, че имате образувание, разположено в левия дял на мозъка. Резултатите потвърждават опасенията, предизвикани от симптомите, които ми бяхте описали, и като че ли по всичко личи, че това би могло да е карцином.

В продължение на няколко секунди не бях в състояние да кажа нищо. Дори не можех да се престоря на изненадан.

— Откога го имам?

— Невъзможно е да се разбере със сигурност, но бих се осмелил да предположа, че туморът е растял от доста време насам, което би обяснило описаните от вас симптоми и трудностите, които изпитвате напоследък в работата си.

Въздъхнах дълбоко и кимнах. Докторът ме наблюдаваше с търпеливо и доброжелателно изражение; предоставяше ми време да осмисля нещата. Опитах се да скалъпя различни фрази, които дори не стигнаха до езика ми. Най-сетне погледите ни се срещнаха.

— Е, явно съм във вашите ръце, докторе. Вие ще ми кажете на какво лечение трябва да се подложа.

Видях как очите му се изпълниха с отчаяние — изведнъж осъзна, че не бях пожелал да проумея какво ми бе казал току-що. Кимнах отново, борейки се с гаденето, което взе да се надига в гърлото ми. Докторът ми наля чаша вода от една кана и ми я подаде. Пресуших я на един дъх.

— Значи няма лечение — казах аз.

— Всъщност има. Има много неща, които можем да направим, за да облекчим страданието и да ви осигурим максимален комфорт и спокойствие…

— Но все пак ще умра.

— Да.

— И то скоро.

— Възможно е.

Усмихнах се на себе си. Дори и най-лошите новини са облекчение, когато само потвърждават нещо, което човек, без да ще, вече е знаел.

— На двайсет и осем години съм — казах, без сам да зная защо.

— Съжалявам, господин Мартин. Ще ми се да можех да ви съобщя други новини.

Почувствах се така, сякаш най-сетне си бях признал една лъжа или малък, простим грях, и тежкият камък на угризението се бе вдигнал отведнъж.

— Колко време ми остава?

— Трудно е да се определи с точност. Бих казал година, в най-добрия случай година и половина.

Тонът му даваше ясно да се разбере, че тази прогноза е повече от оптимистична.

— И през тази година, или колкото е там, според вас колко дълго ще мога да запазя способностите си, за да работя и да се грижа за себе си?

— Вие сте писател и работите с мозъка си. За съжаление именно там се намира проблемът и най-напред там ще се сблъскаме с някои ограничения.

— Ограничения — това не е медицински термин, докторе.

— Обичайното е с напредването на болестта симптомите, които усещате от известно време, да започнат да се усилват и зачестяват, и от един момент нататък ще се наложи да постъпите в болница, за да можем да се погрижим за вас.

— Няма да мога да пиша.

— Няма да можете дори да помислите за писане.

— Колко време?

— Не зная. Девет или десет месеца. Може би повече, може би по-малко. Много съжалявам, господин Мартин.

Кимнах и се изправих. Ръцете ми трепереха и не ми достигаше въздух.

— Господин Мартин, разбирам, че ви е нужно време, за да обмислите всичко, което ви казвам, но е важно да вземем мерки час по-скоро…

— Не мога да умра засега, докторе. Все още не. Има неща, които трябва да свърша. После ще имам на разположение целия живот, за да умра.

Същата вечер се качих в кабинета в кулата и седнах пред пишещата машина, макар и да знаех, че вдъхновението ми е пресъхнало. Прозорците бяха широко отворени, но Барселона вече не желаеше да ми разкаже нищо и не бях в състояние да завърша докрай дори една страница. Онова, което все пак успях да измъдря, ми се видя банално и кухо. Достатъчно ми бе да го препрочета, за да проумея, че думите ми не струваха даже колкото мастилото, с което бяха отпечатани. Вече не бях способен да чуя музиката, която звучи от един приличен откъс проза. Малко по малко, подобно на бавно действаща и сладка отрова, словата на Андреас Корели започнаха да се процеждат в мислите ми.

Оставаха ми най-малко сто страници, за да приключа поредната част от онези безкрайни фантастични приключения, които така добре пълнеха кесията на Баридо и Ескобиляс, но в този миг осъзнах, че няма да я завърша. Игнациус Б. Самсон бе останал проснат на релсите пред онзи трамвай в пълна изнемога, а обезкървената му душа бе прахосала силата си в твърде много страници, които изобщо не биваше да виждат бял свят. Ала преди да си отиде, той ми бе предал последната си воля: да го погреба без церемонии и поне веднъж в живота си да имам смелостта да използвам собствения си глас. Оставяше ми в наследство значителния си арсенал от лъжи и илюзии. И ме молеше да го пусна да си отиде, защото се бе родил, за да бъде забравен.

Взех страниците от последния роман, които бях написал до момента, и ги запалих, чувствайки как с всеки лист, който предавах на пламъците, от сърцето ми падаше камък. Тая нощ над покривите духаше влажен и топъл бриз и когато влезе през прозорците ми, той отнесе пепелта на Игнациус Б. Самсон и я разпръсна сред уличките на стария град, където тя щеше да остане навеки, въпреки че думите му щяха да се изгубят безвъзвратно, а името му да се изтрие от паметта дори и на най-преданите му читатели.

На следващия ден се явих в канцеларията на Баридо и Ескобиляс. Служителката в приемната беше нова, наглед почти момиченце, и не ме познаваше.

— Името ви?

— Юго, Виктор.

Служителката се усмихна и се свърза с централата, за да уведоми Ерминия.

— Доня Ерминия, дон Юго Виктор е тук и иска да се срещне с господин Баридо.

Видях я как кимна.

— Каза, че ще дойде ей сегичка.

— Отдавна ли работиш тук? — попитах я аз.

— От една седмица — любезно отвърна момичето.

Ако не грешах в изчисленията си, тази беше осмата служителка, която Баридо и Ескобиляс бяха наели от началото на годината. Работещите в издателството, които зависеха пряко от лукавата Ерминия, не се задържаха дълго, понеже щом Усойницата откриеше, че имат малко повече мозък от нея и биха могли да я засенчат — а това бе така в девет от десет случая, — веднага ги обвиняваше в кражба, грабеж или някакво абсурдно прегрешение и правеше сцени, докато Ескобиляс не ги изхвърлеше на улицата със заплахи да им прати наемен убиец, ако случайно си развържат езика.

— Колко се радвам да те видя, Давид — рече Усойницата. — Я колко си се разхубавил! Много добре изглеждаш.

— Да, блъсна ме трамвай. Баридо тук ли е?

— Иска ли питане? За теб винаги е тук. Ще остане много доволен, когато му кажа, че си дошъл да ни посетиш.

— О, идея си нямаш колко ще се зарадва.

Усойницата ме заведе до кабинета на Баридо, обзаведен като покоите на някой канцлер от оперета — с множество килими, бюстове на императори, натюрморти и подвързани с кожа, закупени на едро томове, които, доколкото можех да си представя, се състояха от празни страници. Баридо ме посрещна с най-мазната си усмивка и ми стисна ръката.

— Всички вече горим от нетърпение да получим новия ви роман. Трябва да знаете, че преиздаваме последните два и направо ги разграбват като топъл хляб. Още пет хиляди екземпляра! Как ви се струва?

Струваше ми се, че вероятно са поне петдесет хиляди, но се ограничих само да кимна без особен ентусиазъм. Баридо и Ескобиляс бяха усвоили и изпипали до съвършенството на цветна аранжировка онова, което в гилдията на барселонските издатели бе известно като двоен тираж. Всяко заглавие имаше един официално обявен тираж от няколко хиляди екземпляра, за които на автора се изплащаше смехотворен процент печалба. После, ако книгата вървеше добре, се издаваха още един или няколко неофициални тиражи от десетки хиляди екземпляри, които никога не се декларираха и за които авторът не получаваше и една песета. Въпросните екземпляри можеха да бъдат различени от първите, защото Баридо ги печаташе тайно в някогашно предприятие за производство на колбаси в Санта Перпетуа де Могода^[1] и щом ги разлистеше човек, от тях се разнасяше характерният аромат на пушена наденица.

— Боя се, че имам лоши новини.

Баридо и Усойницата се спогледаха, без да променят ухилените си гримаси. В това време и Ескобиляс изникна в кабинета и ме изгледа с типичното си студено и мрачно изражение — сякаш взимаше на око мерки за ковчег.

— Я гледай кой е дошъл да ни навести. Каква приятна изненада, а? — запита Баридо съдружника си, който само кимна в отговор.

— И какви са тези лоши новини? — обади се Ескобиляс.

— Да не би да изоставате със срока, приятелю Мартин? — добави Баридо дружелюбно. — Сигурно ще можем да уредим…

— Не. Не изоставам. Просто няма да има книга.

Ескобиляс пристъпи напред и повдигна вежди. Баридо нададе престорен кикот.

— Как така няма да има книга? — попита Ескобиляс.

— Ей така — вчера я запалих и нито една страница от ръкописа не оцеля.

Настъпи тягостно мълчание. Баридо направи помирителен жест и посочи така нареченото кресло за гости — един възчерен и хлътнал трон, в който трябваше да потъват авторите и доставчиците, за да може издателят да ги гледа от удобна височина.

— Мартин, седнете и ми разкажете всичко. Виждам, че нещо ви тревожи. Можете да бъдете откровен с нас, тук сте сред свои хора.

Усойницата и Ескобиляс кимнаха убедително, показвайки с поглед, преливащ от обожание, колко много ме ценят. Предпочетох да остана прав. Всички последваха примера ми и ме съзерцаваха така, сякаш бях статуя от сол, която всеки миг щеше да проговори. Баридо чак го заболя лицето от толкова много усмивки.

— И тъй?

— Игнациус Б. Самсон се самоуби. Остави един непубликуван разказ от двайсет страници, в който двамата с Клое Перманъе умират прегърнати, след като са погълнали отрова.

— Авторът умира в един от собствените си романи? — попита Усойницата озадачено.

— Това е неговото авангардно сбогуване със света на сериала. Бях сигурен, че този детайл ще ви очарова.

— А не би ли могло да има противоотрова или…? — попита Усойницата.

— Мартин, едва ли е нужно да ви напомням, че именно вие, а не предполагаемият покойник Игнациус, сте подписали договор с нас… — рече Ескобиляс.

Баридо вдигна ръка, за да накара колегата си да замълчи.

— Мисля, че зная какво става с вас, Мартин. Изтощен сте. От години си напрягате мозъка неуморно — нещо, заради което нашето издателство ви е признателно и високо ви цени — и сега имате нужда от отдих. Добре ви разбирам. Всички го разбираме, нали?

Той погледна Ескобиляс и Усойницата, които кимнаха с тъжна физиономия.

— Вие сте творец и искате да създавате изкуство, висока литература, нещо, което да блика от сърцето и с което да впишете името си със златни букви в световната история.

— Така, както го описвате, звучи нелепо — рекох.

— Защото е нелепо — обади се Ескобиляс.

— Не, не е — пресече го Баридо. — Човешко е. И ние сме човеци. Аз, моят съдружник и Ерминия, която, бидейки жена и създание с тънка чувствителност, е най-човечна от всички ни, нали така, Ерминия?

— Човечна до немай-къде — съгласи се Усойницата.

— И понеже сме човеци, ние ви разбираме и искаме да ви помогнем. Понеже се гордеем с вас и сме убедени, че вашите успехи ще бъдат и наши, и понеже в това издателство, в края на краищата, са важни хората, а не числата.

В края на тази реч Баридо направи театрална пауза. Може би очакваше да го аплодирам, но когато видя, че не съм се трогнал, продължи изложението си без повече увъртане.

— Затова ще ви предложа следното: вземете си шест месеца отпуска, ако трябва и девет, защото творческият акт си е същинско раждане, и се затворете в кабинета си, за да напишете романа на живота си. Когато е готов, донесете ни го и ние ще го публикуваме с вашето име, ще рискуваме и ще заложим всичко на една карта. Защото сме на ваша страна.

Погледнах Баридо, а после и Ескобиляс. Усойницата като че ли бе на път да се разплаче от вълнение.

— Разбира се, без аванс — уточни Ескобиляс.

Съдружникът му въодушевено размаха ръце.

— Е, какво ще кажете?

 

 

Залових се за работа още същия ден. Планът ми беше толкова прост, колкото и безразсъден. Денем щях да пренаписвам книгата на Видал, а нощем — да се трудя по моята. Щях да излъскам до блясък всички нечестиви изкуства, на които ме бе научил Игнациус В. Самсон, и да ги поставя в служба на малкото достойнство и почтеност — ако изобщо имах такива, — които бяха останали в сърцето ми. Щях да пиша от благодарност, от отчаяние и суета. Щях да пиша най-вече заради Кристина, за да й покажа, че аз също съм способен да изплатя дълга си към Видал, и че Давид Мартин, макар и запътил се към оня свят, си е спечелил правото да я гледа в очите, без да се срамува от абсурдните си надежди.

 

 

Повече не отидох в кабинета на доктор Триас. Не виждах необходимост. В деня, в който вече нямаше да съм в състояние да напиша или да измисля дори един ред, пръв щях да разбера това. Моят доверен и не особено скрупульозен аптекар ми отпускаше без излишни въпроси толкова бонбончета кодеин, колкото му исках, а навремени и някой и друг деликатес, който разпалваше огън в кръвта и правеше на пух и прах всичко — от болката, та до съвестта. На никого не разказах за посещението при доктора, нито за резултатите от изследванията.

Основните ми потребности се покриваха от седмичната пратка, която бях поръчал да ми доставят от „Кан Жисперт“, превъзходен бакалски магазин на улица „Миралерс“, точно зад катедралата „Санта Мария дел Мар“. Поръчката беше винаги една и съща. Обикновено ми я носеше дъщерята на собствениците, едно момиче, което все ме гледаше като подплашена сърничка, когато я канех да влезе във вестибюла и да ме изчака, докато взема отвътре пари, за да й платя.

— Това е за баща ти, а това е за теб.

Винаги и давах десет сентима бакшиш, които тя приемаше безмълвно. Всяка седмица девойката звънеше на вратата ми с поръчката и всяка седмица аз й плащах и й давах десет сентима бакшиш. В продължение на девет месеца и един ден — времето, необходимо, за да напиша единствената книга, която щеше да носи моето име — това момиче, чието име не знаех и чието лице забравях всяка седмица, докато не се появеше пак на прага ми, бе човекът, когото виждах най-често.

Кристина, без да ме предупреди, изведнъж престана да идва на нашата обичайна следобедна среща. Бях започнал да се страхувам, че Видал се е досетил за хитроумния ни план, когато — един следобед, в който я чаках да се появи след почти цяла седмица отсъствие — отворих вратата, мислейки, че тя е дошла, и се озовах срещу Пеп, един от прислужниците от Вила Елиус. Той ми носеше грижливо запечатан пакет от името на Кристина, който съдържаше целия ръкопис на Видал. Пеп ми обясни, че бащата на Кристина получил аневризма, която на практика го превърнала в инвалид, и че дъщеря му го завела в един санаториум в Пиренеите, в Пучсерда^[2], където май имало някакъв млад доктор, вещ в лечението на такива болести.

— Господин Видал се погрижи за всичко — обясни Пеп. — Без да жали средства.

Видал никога не забравяше слугите си, помислих си аз не без известна горчивина.

— Помоли ме лично да ви връча това. И да не казвате нищо на никого.

Прислужникът ми подаде пакета с явно облекчение, че се отървава от този загадъчен предмет.

— Остави ли ти някакъв адрес, на който бих могъл да я намеря, ако се наложи?

— Не, господин Мартин. Зная само, че бащата на госпожица Кристина е приет в едно място, наречено Вила Сан Антонио.

Няколко дена по-късно Видал дойде на една от своите импровизирани визити и остана цяла вечер при мен, като ми пиеше мастиката, пушеше ми цигарите и ми описваше нещастието, сполетяло шофьора му.

— Направо не е за вярване. Здрав и прав човек така да рухне отведнъж и вече да не знае кой е!

— Как е Кристина?

— Можеш да си представиш. Майка й почина преди години и Мануел е едничкият роднина, който й е останал. Взе със себе си албум със семейни снимки и по цял ден ги показва на клетия човек, та дано да си спомни нещо.

Докато Видал говореше, неговият роман, или по-скоро трябваше да кажа моят, лежеше с лицето надолу върху масата в галерията — куп хартия само на половин метър от ръцете му. Дон Педро сподели, че в отсъствието на Мануел помолил Пеп — очевидно добър ездач — да усвои изкуството на шофирането, но за момента младежът се справял плачевно.

— Дайте му време. Автомобилът не е кон. Тайната е в практиката.

— Като отваряш дума за това, се сещам — Мануел те научи да шофираш, нали?

— Мъничко — признах аз. — И не е толкова лесно, колкото изглежда.

— Ако този роман, с който си се захванал, не се продаде, винаги можеш да станеш мой шофьор.

— Хайде да не погребваме все още горкия Мануел, дон Педро.

— Забележката ми наистина беше нетактична — призна Видал. — Съжалявам.

— А какво става с вашия роман, дон Педро?

— О, върви много добре. Кристина занесе окончателния ръкопис в Пучсерда, за да го препечата на чисто и да го приведе в подходящ вид, докато бди над баща си.

— Радвам се да ви видя доволен от труда ви.

Видал се усмихна победоносно.

— Мисля, че ще излезе нещо голямо от това — рече той. — След толкова месеци, които смятах за изгубени, препрочетох първите петдесет страници, които Кристина бе преписала на машина, и чак се смаях от себе си. Мисля, че и ти също ще се смаеш. Май ще излезе, че все още си имам някои трикове, на които бих могъл да те науча.

— Никога не съм се съмнявал в това, дон Педро.

Тая вечер той пиеше повече от обичайното. През годините се бях научил да разгадавам целия му набор от тревоги и задръжки и подозирах, че сегашното му посещение не бе продиктувано само от любезност. Когато ликвидира наличния запас от мастика, щедро му налях пълна чаша бренди и зачаках.

— Давид, има неща, за които двамата с теб никога не сме разговаряли…

— За футбол, например.

— Говоря съвсем сериозно.

— Давайте, дон Педро, слушам ви.

Той ме изгледа продължително — явно се двоумеше.

— Винаги съм се опитвал да ти бъда добър приятел, Давид. Знаеш го, нали?

— Винаги сте били много повече от това, дон Педро. И двамата го знаем.

— Понякога се питам дали не трябваше да бъда по-откровен с теб.

— Относно кое?

Погледът на Видал се удави в чашата с бренди.

— Има неща, за които никога не съм ти разказвал, Давид. Неща, за които може би трябваше да поговорим преди години…

Изчаках да измине един миг, който сякаш се превърна в цяла вечност. Каквото и да искаше да сподели Видал, беше ясно, че и всичкото бренди на света нямаше да го извади на бял свят.

— Не се тревожете, дон Педро. Щом тия неща са чакали с години, със сигурност биха могли да почакат и до утре.

— Утре може би няма да имам смелост да ти ги кажа.

Дадох си сметка, че никога не съм го виждал толкова уплашен. Нещо му тежеше на сърцето и взе да ми става неловко да го гледам в такова мъчително състояние.

— Хайде да направим така, дон Педро. Когато публикуват и вашия, и моя роман, ще се съберем да полеем повода и тогава ще ми разкажете каквото имате за разказване. Ще ме поканите в някое от ония скъпи и изискани места, където не ме пускат да припаря, ако не съм с вас, и ще ми направите всички признания, които пожелаете. Как ви се струва?

Когато се свечери, го придружих до Пасео дел Борн, където Пеп го чакаше пред паркираната „Испано-Суиса“, пременен с униформата на Мануел, която бе прекалено голяма за него, точно както и автомобилът. Каросерията бе осеяна с драскотини и скорошни наглед очуквания, които бе мъка да гледаш.

— Карай я в лек тръс, а, Пеп? — посъветвах го аз. — Няма нужда да се галопира. Бавно, но сигурно, като добър впрегатен кон.

— Да, господин Мартин. Бавно, но сигурно.

На сбогуване Видал силно ме прегърна и когато се качи в колата, ми се стори така сломен, сякаш бе понесъл целия свят на плещите си.