Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (73)

8

Доктор Санхуан ме намери в трапезарията на хотела, където седях недалеч от огъня пред една недокосната чиния. Нямаше други хора освен една камериерка, която обикаляше празните маси и лъскаше с кърпа приборите върху покривките. Навън се бе смрачило и снегът се сипеше бавно, като прах от натрошено синьо стъкло. Докторът се приближи до моята маса и ми се усмихна.

— Допусках, че ще ви намеря тук — рече той. — Всички посетители накрая се озовават в този хотел. И аз прекарах тук първата си нощ в това село, когато пристигнах преди десет години. Коя стая ви дадоха?

— Предполага се, че е любимата на младоженците — с изглед към езерото.

— Не им вярвайте. За всички стаи казват същото.

Извън пределите на санаториума и без бялата си престилка, доктор Санхуан имаше по-меко и приветливо излъчване.

— Едвам ви познах без униформата ви — отбелязах аз.

— Медицинското поприще е като военното. Расото прави монаха — отвърна той. — Как се чувствате?

— Добре съм. Имал съм и по-лоши дни.

— Ясно. Не ви заварих одеве в кабинета, когато се върнах да ви потърся.

— Трябваше да изляза на въздух.

— Разбирам. Все пак разчитах, че няма да се впечатлите чак толкова.

— Защо?

— Защото имам нужда от вас. По-точно казано, Кристина има нужда от вас.

Преглътнах с мъка.

— Навярно ме мислите за страхливец.

Докторът поклати глава.

— От колко време е така? — попитах.

— От няколко седмици. Практически, откакто пристигна тук. И постепенно се влошава.

— Осъзнава ли къде се намира?

Той сви рамене.

— Трудно е да се каже.

— Какво се е случило с нея?

Доктор Санхуан въздъхна.

— Преди четири седмици я намерили недалеч оттук, в селското гробище, просната върху гроба на баща й. Бълнувала и страдала от хипотермия. Доведоха я в санаториума, понеже един от Цивилната гвардия я познал, тъй като я бил виждал миналата година, когато тя прекара тук няколко месеца заради баща си. Много хора в селото я познават. Приехме я и няколко дена беше под наблюдение. Беше обезводнена и вероятно не бе спала дни наред. От време на време идваше в съзнание и тогава говореше за вас. Казваше, че се намирате в голяма опасност. Накара ме да се закълна, че няма да се обаждам на никого, даже и на съпруга й, докато тя самата не е в състояние да го стори.

— Въпреки желанието й, защо не осведомихте Видал какво се е случило?

— Щях да го направя, но… Навярно ще ви се види абсурдно.

— Кое?

— Бях убеден, че тя бяга от нещо, и счетох, че е мой дълг да й помогна.

— От какво бяга?

— Не съм сигурен — отвърна той със загадъчно изражение.

— Какво премълчавате пред мен, докторе?

— Аз съм просто лекар. Има неща, които не разбирам.

— Какви неща?

Доктор Санхуан се усмихна неспокойно.

— Кристина мисли, че в нея е влязло нещо, или някой, и иска да я погуби.

— Кой иска това?

— Зная само, че според нея нещото има някаква връзка с вас и я плаши. Ето защо вярвам, че никой друг не е в състояние да й помогне. Пак по тази причина не се обадих и на Видал, както би следвало да постъпя; понеже знаех, че рано или късно вие ще се появите тук.

Той ме изгледа със странна смесица от жал и отчаяние.

— Аз също съм привързан към нея, господин Мартин. През онези месеци, които Кристина прекара тук, посещавайки баща си… накрая станахме добри приятели. Предполагам, че не ви е говорила за мен — едва ли е имала причина да го прави. Това бе твърде труден период за нея. Тя ми довери много неща, както и аз на нея — неща, които не съм разказвал никому. Всъщност дори й предложих брак — както виждате, тук и лекарите сме малко смахнати. Разбира се, тя ми отказа… Не зная защо ви разправям всичко това.

— Но тя ще се оправи, нали, докторе? Ще се възстанови…

Доктор Санхуан се загледа в огъня с тъжна усмивка.

— Надявам се — отвърна той.

— Искам да я отведа с мен.

Той повдигна вежди.

— Да я отведете? Къде?

— Вкъщи.

— Господин Мартин, позволете ми да бъда откровен с вас. Дори като оставим настрана факта, че не сте пряк родственик на пациентката, нито пък сте нейният съпруг — което е просто едно законно изискване, — Кристина не е в състояние да отиде където и да е с когото и да било.

— Нима е по-добре за нея да седи в някаква разнебитена къща с вас, завързана за стол и упоена? Не ми казвайте, че отново сте й направили предложение за брак.

Докторът внимателно се взря в мен, преглъщайки обидата, която моите думи очевидно му бяха нанесли.

— Господин Мартин, радвам се, че сте тук, защото вярвам, че заедно с вас ще можем да помогнем на Кристина. Мисля, че вашето присъствие ще й позволи да излезе от скривалището, в което се е оттеглила. Смятам, че е така, защото единствената дума, която тя произнесе през последните две седмици, беше вашето име. Каквото и да се е случило с нея, според мен то има някаква връзка с вас.

Докторът ме гледаше така, сякаш очакваше нещо от мен, нещо, което би дало отговор на всичките му въпроси.

— Мислех, че ме е напуснала — подхванах аз. — Канехме се да заминем заедно и да зарежем всичко. Бях излязъл за малко да купя билетите за влака и да свърша една работа. Отсъствах не повече от час и половина, но когато се прибрах вкъщи, Кристина вече я нямаше.

— Случи ли се нещо, преди тя да си тръгне? Скарахте ли се?

Прехапах устни.

— Не бих го нарекъл скарване.

— А как бихте го нарекли?

— Сварих я да преглежда едни книжа, свързани с моята работа, и мисля, че тя се засегна от реакцията ми, която навярно изтълкува като липса на доверие от моя страна.

— За нещо важно ли ставаше дума?

— Не. Просто един ръкопис, чернова.

— Мога ли да попитам какво представляваше този ръкопис?

Поколебах се.

— Приказно повествование.

— За деца?

— За семейна публика, да речем.

— Разбирам.

— Не, не мисля, че разбирате. Нямаше никаква разправия. Кристина просто малко се разсърди, защото не й разреших да прегледа текста, но това беше всичко. Когато я оставих, тя си беше добре и приготвяше багажа. Този ръкопис няма никакво значение.

Докторът кимна по-скоро от любезност; не изглеждаше особено убеден.

— Възможно ли е, докато вие сте били навън, някой да я е посетил в дома ви?

— Никой освен мен не знаеше, че тя е там.

— Хрумва ли ви някаква причина, поради която тя би решила да напусне къщата, преди вие да се върнете?

— Не. Защо?

— Това са само въпроси, господин Мартин. Опитвам се да си изясня какво е станало от мига, когато сте я видели за последен път, до мига на нейната поява тук.

— Тя каза ли кой или какво е влязло в нея?

— Това е просто начин на изразяване, господин Мартин. Нищо не е влязло в Кристина. Нерядко се случва пациенти, които са имали травматично преживяване, да усещат присъствието на покойни роднини или въображаеми личности, включително да се оттеглят в собственото си съзнание и да затворят всяка врата към външния свят. Това е емоционална реакция, начин на самозащита срещу чувства и емоции, които се оказват неприемливи. Това не бива да ви тревожи сега. В случая е важно друго нещо, което ще ни помогне — ако има някой, който да е важен за Кристина в момента, то този човек сте вие. От онова, което сподели с мен на времето, а и от наблюденията ми през последните седмици зная, че тя ви обича, господин Мартин. Обича ви, както не е обичала никого другиго, и както с положителност никога не би обикнала мен. Ето затова моля за помощта ви, моля ви да не се оставяте да ви заслепят страхът и негодуванието и да ми съдействате, защото и двамата искаме едно и също. И двамата искаме Кристина да е в състояние да напусне това място.

Кимнах засрамен.

— Извинете ме, ако одеве…

Докторът вдигна ръка, за да ме накара да млъкна. Стана и си облече палтото, сетне се ръкува с мен.

— Очаквам ви утре — рече той.

— Благодаря ви, докторе.

— Аз ви благодаря, задето дойдохте тук.

 

 

На следващата сутрин излязох от хотела, когато слънцето вече се издигаше над замръзналото езеро. Група дечурлига си играеха на брега, като хвърляха камъни и се опитваха да улучат корпуса на една малка лодка, заседнала сред леда. Снеговалежът бе спрял и в далечината се виждаха бели планини и големи облаци, плъзгащи се по небето като внушителни градове от пара. Стигнах до Вила Сан Антонио малко преди девет сутринта. Доктор Санхуан ме чакаше в градината заедно с Кристина. Седяха на слънце и той държеше ръката й, докато й говореше нещо. Тя почти не го гледаше. Когато ме видя да прекосявам градината, докторът ми направи знак да отида при тях. Беше запазил стол за мен точно срещу Кристина. Седнах и я погледнах; очите й се взираха в моите, без да ме виждат.

— Кристина, виж кой е дошъл — рече докторът.

Взех ръката й и се преместих по-близо до нея.

— Говорете й — каза ми доктор Санхуан.

Кимнах, чувствайки се изгубен в този отсъстващ поглед — не намирах какво да кажа. Докторът стана и ни остави сами. Видях го как влезе в санаториума, но не преди да нареди на една от сестрите да ни държи под око. Без да обръщам внимание на присъствието на сестрата, приближих стола си до Кристина. Отметнах косата от челото й и тя се усмихна.

— Помниш ли ме? — попитах аз.

Можех да видя собственото си отражение в очите й, но нямах представа дали тя ме виждаше и дали чуваше гласа ми.

— Докторът казва, че скоро ще се оправиш и ще можем да си отидем вкъщи. Или където пожелаеш. Мисля да изоставя къщата с кулата и да заминем някъде далече, както ти искаше. Там, където никой няма да ни познава, нито ще го е грижа кои сме и откъде идваме.

Бяха й сложили вълнени ръкавици, които скриваха бинтовете на ръцете й. Беше отслабнала и кожата й бе прорязана от дълбоки бръчки; устните й бяха напукани, а погледът — мътен и безжизнен. Аз само се усмихвах и милвах бузите и челото й, като говорех неспирно и й разправях колко ми бе липсвала, как я бях търсил надлъж и шир. Прекарахме така около два часа, след което докторът се върна с една сестра и двамата отведоха Кристина вътре. Останах да седя в градината, не знаейки къде другаде да отида, докато не видях доктор Санхуан да се появява отново на вратата. Той се приближи и седна до мен.

— И думичка не каза — рекох аз. — Май не осъзнаваше, че съм тук.

— Грешите, приятелю. Това е бавен процес, но ви уверявам, че вашето присъствие й помага, и то много.

Кимнах, приемайки слабите утешения и благородните лъжи на доктора.

— Утре ще опитаме отново — рече той.

Беше едва пладне.

— И какво ще правя аз до утре? — попитах.

— Нали сте писател? Пишете. Напишете нещо за нея.