Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (35)

11

Трябваше да намеря място, където да мисля на спокойствие и да се крия от страстта към шетане и манията за чистота на моята нова помощничка, тъй че се отправих към библиотеката, която заемаше свода с готическите арки на стария средновековен приют на улица „Кармен“. Прекарах остатъка от деня, заобиколен от томове, които миришеха на папска гробница, и се рових в разни митологии и истории на религиите, докато едва не ми изтекоха очите от четене. И след като бях чел неуморно в продължение на часове, пресметнах, че не съм се докоснал до една милионна част от всичко, което можех да намеря под арките на този храм на книгите, да не говорим пък за всичко, което някога е било написано по темата. Реших да се върна на следващия ден, а и на по-следващия, и да посветя поне една цяла седмица, за да подхраня котела на моите мисли с безчет страници за богове, чудеса и пророчества, светци и видения, откровения и мистерии. Така поне щях да мисля по-малко за Кристина и дон Педро и техния брачен живот.

 

 

Тъй като вече разполагах с изпълнителна помощничка, я инструктирах да ми набави копия от катехизисите и училищните пособия, които се използваха за религиозно обучение в града, и да направи резюме на всеки текст. Изабела не възрази на това нареждане, но го прие със свъсени вежди.

— Искам да разбера от игла до конец как се преподават на децата всички тия работи, като се почне от Ноевия ковчег и се стигне до чудото с хляба и рибите — обясних й аз.

— Защо ви е притрябвало това?

— Защото съм си такъв — гризе ме любопитство за какво ли не.

— Да не би да събирате материали, за да съчините някоя религиозна песенчица?

— Не. Замислям да напиша романизирана версия на приключенията на Монахинята-лейтенант^[1]. Ти се задоволи да правиш, каквото ти казвам, и без много приказки, че инак ще те пратя обратно в магазина на родителите ти да продаваш на воля сладко от дюли.

— Вие сте деспот!

— Радвам се, че полека-лека се опознаваме.

— Това има ли нещо общо с книгата, която ще напишете за оня издател, Корели?

— Би могло да има.

— Нещо ми намирисва, че тая книга няма да има търговски успех.

— Ти пък какво разбираш?

— Повече, отколкото вие си мислите. И няма защо да се пените, защото само искам да ви помогна. Или може би сте решили да се откажете от кариерата на професионален писател и да станете някой изискан дилетант?

— В момента съм зает да играя ролята на бавачка.

— Сега няма да подхващам спора кой на кого е бавачка, защото тоя спор съм го спечелила предварително.

— И в какъв друг дебат ще благоволи да се впусне Ваше превъзходителство?

— Комерсиалното изкуство срещу поучителните глупости.

— Драга Изабела, моя малка Везувия: в комерсиалното изкуство — а всяко изкуство, което заслужава името си, рано или късно е комерсиално — глупостта почти винаги е в окото на наблюдаващия.

— На мен ли викате глупава?

— Викам ти да изпълниш поръчката. Направи, каквото ти казвам, и точка по въпроса. Хайде, без приказки!

Посочих й вратата. Изабела подбели очи и пое към коридора, като промърмори някаква ругатня, която не успях да чуя.

 

 

Докато тя обикаляше колежи и книжарници в търсене на христоматии и най-различни катехизиси, от които да направи извлечения, аз ходех в библиотеката на улица „Кармен“, за да задълбоча богословското си образование — начинание, към което пристъпвах с помощта на нечувани дози кафе и стоицизъм. Първите седем дни на този странен творчески процес породиха у мен само съмнения. Едно от малкото сигурни неща, на които се натъкнах, бе обстоятелството, че огромното мнозинство от авторите, почувствали се призвани да пишат за божественото, човешкото и свещеното, навярно са били извънредно начетени и във висша степен набожни, но като писатели бяха слаба работа. Търпеливият читател, който се мъчеше с техните страници, трябваше да положи много усилия, за да не изпадне в безпаметен сън, предизвикан от крайна скука при всеки нов ред.

Оцелял след хиляди изчетени страници по темата, започнах да добивам впечатлението, че стотиците религиозни вярвания, описани в цялата история на печатното слово, в крайна сметка бяха необичайно сходни помежду си. Приписах това първоначално впечатление на моето невежество или на липсата на подходяща информация, ала не можех да се отърся от усещането, че съм прехвърлил десетки криминални романи, в които убиецът се оказва ту един, ту друг, но самата механика на сюжета в основата си е еднаква навсякъде. Митовете и легендите, били те за божества или за създаването и историята на народи и раси, започнаха да ми изглеждат като ребуси, слабо различаващи се помежду си и съставени винаги от едни и същи елементи, само че в различен порядък.

На втория ден вече бях успял да се сприятеля с Еулалия, главната библиотекарка, която ми подбираше текстове и томове сред океана от хартия, поверен на нейните грижи, и от време на време посещаваше моята маса в ъгъла, за да ме попита дали не се нуждая от още нещо. На възраст бе навярно колкото мен и се отличаваше с остър ум, който се проявяваше най-често под формата на духовити и леко злъчни забележки.

— Много жития четете, господине. Да не сте решили да станете послушник точно сега, на прага на зрелостта?

— Просто правя едно проучване.

— Ах, така разправят всички.

Шегите и остроумията на библиотекарката бяха безценен балсам, който ми помагаше да преглътна тези безжизнени текстове и да продължа с документалните си странствания. Щом й останеше малко свободно време, Еулалия идваше при моята маса и ми помагаше да въведа ред в цялата тази галиматия. Това бяха страници, изобилстващи с разкази за бащи и синове, непорочни майки и светици, предателства и покръствания, пророци и мъченици, небесни или райски пратеници, младенци, родени, за да избавят вселената, зловредни създания с ужасяваща външност и най-често животинска морфология, ефирни същества с приемливи расови черти, които действаха като агенти на доброто, и накрая герои, подложени на огромни изпитания на съдбата. Навсякъде се долавяше идеята, че земното съществуване е един вид временна спирка, която приканва към послушание и приемане на собствената участ и нормите на племето, защото възнаграждението винаги е в един отвъден свят, в някакви райски селения, преливащи от всички онези блага, които са липсвали в плътския живот.

В четвъртък по обед Еулалия дойде до масата ми по време на една от своите почивки и ме попита дали само чета требници, или понякога ми се случва и да се храня. Поканих я да обядваме в ресторанта „Каса Леополдо“, който наскоро бе отворил врати недалече от библиотеката. Докато се наслаждавахме на превъзходна яхния от волска опашка, Еулалия сподели, че от две години е на тази служба, а от четири работи по един роман, който все не й се удавало да довърши. Действието се развивало основно в библиотеката на улица „Кармен“, като сюжетът се въртял около серия загадъчни престъпления, случили се в нея.

— Бих искала да напиша нещо подобно на онези романи на Игнациус Б. Самсон, които излизаха преди години — рече тя. — Познато ли ви звучи?

— Смътно — отвърнах аз.

Еулалия не бе успяла да намери основния си мотив и аз й предложих да придаде на всичко леко зловеща нотка и да постави в центъра на историята една тайна книга, притежавана от изтерзан дух, а оттам да развие допълнителни сюжетни линии с очебийно свръхестествено съдържание.

— Така би постъпил Игнациус Б. на ваше място — загатнах аз.

— А на вас защо ви е притрябвало да четете толкова за ангели и демони? Само не ми казвайте, че сте разкаял се бивш семинарист.

— Опитвам се да установя кое е общото в произхода на различните религии и митове — обясних аз.

— И какво успяхте да научите досега?

— Почти нищо. Не искам да ви отегчавам с жалбите си.

— Не ме отегчавате. Разкажете ми.

Свих рамене.

— Е добре, до момента най-интересно ми се видя това, че повечето вярвания изхождат от някакъв факт или личност с относителна историческа правдоподобност, но бързо еволюират в социални движения, подчинени на политическите, икономически и обществени условия на групата, приела тези вярвания. Още ли сте будна?

Еулалия кимна.

— Голяма част от митологията, която се развива около всяка доктрина — от богослужението, та до нормите и табутата, — произлиза от бюрокрацията, зародила се в хода на еволюцията на доктрината, а съвсем не от предполагаемия свръхестествен факт, който е положил нейното начало. Повечето простички и безобидни анекдоти са смесица от здрав разум и фолклор, а целият войнствен заряд, който натрупват постепенно, идва от по-късното тълкувание или даже изопачаване на изначалните принципи от страна на ръководните лица. Административният и йерархичен аспект изглежда ключов в еволюцията на доктрината. Първоначално истината е разкрита на всички люде, но бързо се появяват индивиди, които си приписват авторитета и задължението да тълкуват, управляват, а в случай на нужда и да променят тази истина в името на общото благо, и с тази цел създават мощна и потенциално репресивна организация. Този феномен, присъщ, както ни учи биологията, на всяка група обществени животни, не след дълго превръща религиозното учение в средство за контрол и политическа борба. Раздорите, войните и разцепленията стават неизбежни. Рано или късно, словото става плът, а плътта кърви.

Стори ми се, че започвам да говоря като Корели, и въздъхнах. Еулалия се усмихваше колебливо и ме наблюдаваше с известна резервираност.

— Това ли търсите? Кръв?

— Който жали пръчката, не жали детето — а не обратното.

— Не съм чак толкова сигурна в това.

— Усещам, че сте посещавали някое училище на монахини.

— Сестрите на светия младенец Иисус. „Дамите в черно“. Осем години.

— Вярно ли е, както хората разправят, че възпитаничките на тези училища хранят най-тъмните и несподелими желания?

— Обзалагам се, че много би ви допаднало сам да разкриете това.

— О, да, спокойно можете да заложите всичките си пулове.

— И какво друго научихте във вашето ускорено богословско курсче за неспокойни умове?

— Почти нищо. Първите ми заключения ми оставиха едно досадно усещане за баналност и непоследователност. Всичко това вече ми изглеждаше повече или по-малко очевидно, без да е нужно да поглъщам цели енциклопедии и трактати за гъдела на ангелите. Навярно е така, защото съм неспособен да разбера нещо, надхвърлящо собствените ми предразсъдъци, или защото няма нищо за разбиране и същността на въпроса опира просто до това, да вярваш или не, без да си блъскаш главата защо. Е, как ви се струва моята реторика? Още ли ви впечатлява?

— Чак ме кара да настръхна. Жалко, че не съм ви познавала в моите години на колежанка, измъчвана от тъмни въжделения.

— Колко сте жестока, Еулалия.

Библиотекарката се разсмя от сърце и ме изгледа продължително в очите.

— Я ми кажете, Игнациус Б., кой ви разби сърцето така жестоко?

— Виждам, че умеете да четете не само книги.

Поседяхме на масата още няколко минути, загледани в келнерите, които сновяха насам-натам из „Каса Леополдо“.

— Знаете ли кое им е най-хубавото на разбитите сърца? — попита библиотекарката.

Поклатих глава.

— Че могат да се разбият истински само веднъж. Останалото са просто драскотини.

— Напишете това в книгата си.

Посочих годежния пръстен, който тя носеше на ръката си.

— Не зная кой е тоя глупак, но дано да му е ясно, че е най-големият късметлия на света.

Еулалия се усмихна с известна тъга и кимна. Върнахме се в библиотеката и всеки отиде пак на мястото си, тя на своето писалище, а аз — в моето кътче. Сбогувах се с нея на следващия ден, когато реших, че не мога и не искам да прочета нито ред повече за откровения и вечни истини. На път към библиотеката й купих една бяла роза от сергия на Ла Рамбла и я оставих върху празното й писалище. Заварих самата Еулалия в един от коридорите, където подреждаше книги.

— Изоставяте ме толкова скоро? — рече тя, щом ме видя. — Кой ли ще ми прави комплименти сега?

— Кой не би го сторил?

Тя ме придружи до изхода и ми подаде ръка горе на стълбището, което се спускаше към вътрешния двор на старата болница. Заслизах надолу. По средата на стълбите спрях и се обърнах. Тя все още стоеше горе и ме наблюдаваше.

— Желая ви късмет, Игнациус Б. Дано да намерите онова, което търсите.