Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (17)

18

Когато излязох оттам, часове наред крачих из улиците на Барселона без цел и посока. Не ми достигаше въздух и някаква тежест притискаше гърдите ми. Студена пот бе избила по челото и ръцете ми. На свечеряване вече не знаех къде да се скрия и поех по обратния път към къщи. Минавайки покрай книжарницата „Семпере и синове“, видях, че книжарят е напълнил витрината с екземпляри от моя роман. Вече беше затворено заради късния час, но вътре все още светеше и когато поисках да ускоря крачка, забелязах, че Семпере ме е зърнал и ми се усмихва с една тъга, която не бях виждал у него през всичките години на познанството ни. Той отиде до вратата и я отвори.

— Влезте за мъничко, Мартин.

— Някой друг ден, господин Семпере.

— Хайде, направете го заради мен.

Хвана ме за ръката и ме замъкна вътре в книжарницата. Последвах го до задната стаичка, където ми предложи стол. Поднесе две чаши с някаква течност, която изглеждаше по-гъста от смола, и ми направи знак да я изпия на един дъх. Той направи същото.

— Прегледах книгата на Видал — рече книжарят.

— Това е успехът на сезона — отбелязах.

— Той знае ли, че вие сте я написали?

Свих рамене.

— Има ли значение?

Семпере ми отправи същия поглед, с който в един далечен ден бе посрещнал онова осемгодишно хлапе, явило се в дома му пребито и със счупени зъби.

— Добре ли сте, Мартин?

— Отлично.

Семпере промърмори нещо под нос и стана, за да вземе някакъв предмет от един рафт. Беше екземпляр от моя роман. Подаде ми го заедно с една писалка и се усмихна.

— Бъдете така любезен да ми напишете посвещение.

Щом го написах, той взе книгата от ръцете ми и я постави в почетната витрина зад тезгяха, където държеше първите издания, които не бяха за продан. Това бе личното светилище на Семпере.

— Не е нужно да го правите, господин Семпере — промълвих.

— Правя го, защото ми е приятно и защото поводът го заслужава. Тази книга е къс от вашето сърце, Мартин. А също и от моето, заради онази малка роля, която съм изиграл за нея. Поставям я между „Дядо Горио“ и „Възпитание на чувствата“.

— Това е светотатство.

— Глупости! Това е една от най-добрите книги, които съм продал през последните десет години — а съм продал много — отвърна ми старият Семпере.

Благите му думи едва успяха да докоснат онова студено и непроницаемо спокойствие, което бе започнало да ме обзема. Прибрах се вкъщи полека, без да бързам. Когато влязох в къщата с кулата, си налях чаша вода и докато я пиех в кухнята на тъмно, прихнах да се смея.

На следващата сутрин получих две формални посещения. Първото бе на Пеп, новия шофьор на Видал. Носеше ми вест от своя господар, който ме канеше на обед в „Мезон Доре“ — несъмнено това бе празничната гощавка, която ми бе обещал преди време. Пеп ми се видя наперен и горящ от нетърпение да си тръгне час по-скоро. Нямаше и помен от съучастническия начин, по който се бе държал спрямо мен преди. Не пожела да влезе и предпочете да чака на площадката на стълбището. Подаде ми поканата, написана от Видал, без да ме погледне в очите, и щом му казах, че ще отида на срещата, веднага си тръгна, без да се сбогува.

Половин час по-късно на прага ми се появиха следващите посетители — моите двама издатели, придружени от един господин със строга външност и пронизващ поглед, който се представи като техен адвокат. Това забележително трио излъчваше нещо средно между траурно настроение и войнственост, което не оставяше място за съмнение относно естеството на визитата им. Поканих ги да влязат в галерията, където те се настаниха на канапето отляво надясно в низходящ ред по височина.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Например чашчица цианова сол?

Не очаквах усмивка и не я получих. След кратко встъпление от Баридо относно страховитите загуби, които разрухата, причинена от провала на „Стъпалата към небето“, щяла да докара на издателството, адвокатът пристъпи към едно повърхностно изложение. В него той ясно и недвусмислено ми каза, че ако не се върна към работата си в облика на Игнациус Б. Самсон и не предам следващия ръкопис от „Градът на прокълнатите“ в срок от месец и половина, щели да ме съдят за неизпълнение на договор, за щети и загуби и още пет-шест неща, които ми убягнаха, защото по това време вече бях престанал да им обръщам внимание. Не всички новини бяха лоши. Въпреки неприятностите, които моето поведение им бе навлякло, Баридо и Ескобиляс бяха намерили в сърцата си истинска перла от щедрост, с която да изгладят търканията и да скрепят един нов съюз, основан на дружба и взаимна изгода.

— Ако желаете, можете да закупите на преференциалната цена от седемдесет процента от продажната цена всички екземпляри от „Стъпалата към небето“, които не са били пласирани, тъй като установихме, че няма търсене за това заглавие и ще е невъзможно да го включим в следващата доставка — обясни Ескобиляс.

— Защо не ми върнете авторските права? В края на краищата, не сте ми платили нито грош за книгата и нямате намерение да се опитате да продадете дори един екземпляр.

— Не ще можем да направим това, приятелю мой — уточни Баридо. — Въпреки че не ви беше изплатен аванс, изданието представляваше значителна инвестиция за нас, а подписаният от вас договор е за двайсет години и автоматично се подновява при същите условия, в случай, че издателството реши да упражни законното си право. Разберете, че и ние също трябва да получим нещо. Не може всичко да бъде за автора.

Когато приключиха с изказванията, подканих тримата господа да се упътят към изхода или сами, или с помощта на ритници — по техен избор. Преди да им затръшна вратата под носа, Ескобиляс намери за добре да ми отправи един от своите заплашителни погледи.

— Ако не получим отговор до една седмица, свършено е с вас — изфъфли той.

— До една седмица вие и тоя тъпак, съдружникът ви, ще сте мъртви — спокойно отвърнах аз, без сам да зная защо изрекох тези думи.

Прекарах остатъка от предобеда, като зяпах стените, докато камбаните на „Санта Мария дел Мар“ не ми напомниха, че наближава часът на срещата ми с дон Педро Видал.

Той ме очакваше на най-добрата маса в салона. Ръцете му разсеяно си играеха с чаша бяло вино, докато слушаше пианиста, който свиреше едно парче от Енрике Гранадос^[1] със сякаш кадифени пръсти. Щом ме видя, Видал се изправи и ми подаде ръка.

— Поздравления — казах аз.

Усмихна се невъзмутимо и ме изчака да седна, за да седне и той. Оставихме една минута да изтече в мълчание, като се криехме зад музиката и зад погледите на хората от добър сой, които поздравяваха Видал от разстояние или идваха до масата, за да му честитят успеха, който бе тема за разговор в целия град.

— Давид, нямаш представа колко съжалявам за това, което се случи — поде той.

— По-добре се радвайте, вместо да съжалявате.

— Мислиш ли, че това означава нещо за мен? Ласкателствата на шепа нещастници? Най-голямата ми радост щеше да е да видя как ти триумфираш.

— Жалко, че отново ви разочаровах, дон Педро.

Видал въздъхна.

— Давид, аз нямам вина, че се настроиха против теб. Вината си е твоя. Ти просто си го просеше. Вече не си малък и би трябвало да знаеш как стават тия работи.

— По-добре вие ми кажете.

Той зацъка с език, сякаш моята наивност го обиждаше.

— Какво очакваше? Не си един от тях. И никога няма да бъдеш. Не пожела да бъдеш — и си въобразяваш, че ще ти го простят? Затваряш се в грамадната си къща и мислиш, че можеш да оцелееш, без да се присъединиш към хора на послушниците и да наденеш тяхната униформа! Заблуждаваш се, Давид. Винаги си се заблуждавал. Правилата на играта не са такива. Ако искаш да играеш сам, стегни си куфарите и отиди някъде, където ще можеш да бъдеш господар на съдбата си, ако изобщо съществува такова място. Но ако останеш тук, по-добре си намери протекция, каквато и да е тя. Така стоят нещата. Просто и ясно.

— Това ли правите вие, дон Педро? Разчитате на протекция?

— На мен не ми е нужно, Давид. Нали аз им давам хляб да ядат. Това също никога не можа да го проумееш.

— Ще се учудите колко бързо се уча. Ала не берете грижа, тези рецензии нямат никакво значение. За добро или зло, утре никой няма да си спомня за тях — нито за моите, нито за вашите.

— Тогава какъв е проблемът?

— Оставете, не е важно.

— Да не би ония кучи синове? Баридо и крадецът на трупове?

— Забравете, дон Педро. Както сам казахте, вината си е моя и на никой друг.

Салонният управител се приближи с въпросителен поглед. Не бях прегледал менюто и нямах намерение да го правя.

— Обичайното — за двама — поръча дон Педро.

Управителят се отдалечи с почтителен поклон. Видал ме наблюдаваше, сякаш бях опасен звяр, затворен в клетка.

— Кристина не можа да дойде — рече той. — Донесох това, за да й напишеш посвещение.

Сложи на масата един екземпляр от „Стъпалата към небето“, опакован в пурпурна хартия с печата на книжарница „Семпере и синове“, и го побутна към мен. Не направих никакво движение, за да го взема. Видал бе пребледнял. След разгорещената си реч и отбранителния тон явно се готвеше да бие отбой. Сега ми е паднал на мушката, помислих си аз.

— Кажете ми най-сетне каквото имате да ми казвате, дон Педро. Няма да ви ухапя.

Видал пресуши чашата си на един дъх.

— Две са нещата, които исках да ти кажа. И двете няма да ти харесат.

— Почвам вече да свиквам с това.

— Едното е свързано с баща ти.

Усетих как злостната усмивка се стопи на устните ми.

— От години искам да ти го кажа, но все си мислех, че за теб няма никаква полза да го знаеш. Навярно ще си помислиш, че съм премълчал от малодушие, но ти се заклевам, заклевам се в каквото щеш, че…

— Какво? — прекъснах го аз.

Видал въздъхна.

— Нощта, в която баща ти умря…

— … в която го убиха — поправих го аз с леден тон.

— Беше грешка. Смъртта на баща ти беше грешка.

Погледнах го неразбиращо.

— Онези хора не преследваха него. Просто сбъркаха.

Спомних си погледите на тримата бандити в мъглата, миризмата на барут и кръвта на баща ми, която шуртеше черна изпод ръцете ми.

— Човекът, когото искаха да убият, бях аз — рече Видал едва чуто. — Един бивш съдружник на баща ми бе открил, че жена му и аз…

Затворих очи и чух как един мрачен смях заклокочи във вътрешностите ми. Баща ми бе умрял, надупчен с куршуми, заради фустогонството на великия Педро Видал.

— Кажи нещо, за Бога — замоли се Видал.

Отворих очи.

— Кое е второто нещо, което щяхте да ми казвате?

Никога не го бях виждал уплашен. Отиваше му.

— Помолих Кристина да се омъжи за мен.

Последва дълго мълчание.

— Тя се съгласи.

Видал сведе очи. Един от келнерите тъкмо се задаваше с ордьоврите. Постави ги на масата и ни пожела „Bon appétit“. Видал не смееше да ме погледне отново. Храната изстиваше в чиниите. След малко взех екземпляра от „Стъпалата към небето“ и си излязох.

 

 

Същия следобед, след като излязох от „Мезон Доре“, по едно време се усетих, че вървя по Ла Рамбла, носейки онази бройка от „Стъпалата към небето“. Когато наближих ъгъла, откъдето започваше улица „Кармен“, започнаха да ми треперят ръцете. Спрях пред витрината на бижутерския магазин „Багес“, като се преструвах, че разглеждам златни медальони във формата на феи и цветя, инкрустирани с рубини. Пищната барокова фасада на магазин „Ел Индио“ бе съвсем наблизо; съдейки по вида й, всеки би помислил, че това е огромен базар, пълен с неподозирани чудесии, а не просто магазин за тъкани и платове. Приближих се бавно и влязох във фоайето, което водеше към входа. Знаех, че тя не би могла да ме познае, че навярно и аз самият вече не бих я познал, но въпреки това постоях там почти пет минути, преди да се осмеля да вляза. Когато все пак го сторих, сърцето ми биеше до пръсване и чувствах, че дланите ми се потят.

Стените бяха покрити с рафтове, препълнени с големи топове всевъзможни платове; край масите продавачи, въоръжени с шивашки метри и специални ножици, вързани на коланите им, обслужваха дами от сой, ескортирани от своите прислужнички и шивачки, и им показваха луксозните тъкани така, сякаш ставаше дума за скъпоценни материали.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господине?

Въпросът дойде от един снажен мъж с писклив глас, навлечен с възтесен костюм от фланелен плат, който сякаш всеки миг щеше да се пръсне и да осее магазина с летящи парцали. Човекът ме гледаше снизходително с отчасти принудена, отчасти враждебна усмивка.

— Не — промълвих аз.

Тогава я видях. Майка ми тъкмо слизаше от една стълба, държейки куп остатъци от платове. Беше облечена с бяла блуза и аз мигновено я познах. Фигурата й бе малко наедряла, а по лицето, позагубило очертанията си, се четяха онези леки поражения, които нанасят рутината и разочарованието. Продавачът, раздразнен, продължаваше да ми говори нещо, но аз вече почти не долавях гласа му. Виждах само нея, гледах я как се приближава и минава покрай мен. За миг ме погледна и виждайки, че я наблюдавам, ми се усмихна покорно, както човек се усмихва на клиент или на началник, и после продължи с работата си. Такава буца ми заседна в гърлото, че едва успях да отворя уста, за да накарам продавача да млъкне, и се забързах към изхода с насълзени очи. Когато се озовах навън, пресякох улицата и влязох в едно кафене. Седнах на една маса до прозореца, откъдето се виждаше вратата на „Ел Индио“, и зачаках.

Бе минал почти час и половина, когато продавачът, който ме бе заговорил, излезе и спусна решетката на входа. Малко след това започнаха да гасят осветлението и някои от продавачите, които работеха там, взеха да си тръгват. Станах и излязох на улицата. Някакъв хлапак на десетина години, застанал при съседния вход, ме наблюдаваше. Направих му знак да се приближи и когато дойде при мен, му показах една монета. Той се ухили от ухо до ухо и установих, че му липсват няколко зъба.

— Виждаш ли този пакет? Искам да го дадеш на една госпожа, която ей сега ще излезе оттам. Ще й кажеш, че един господин те е помолил да й го предадеш, но няма да й казваш, че съм бил аз. Разбра ли?

Хлапакът кимна. Дадох му монетата и книгата.

— А сега ще почакаме.

Не се наложи да чакаме дълго. Три минути по-късно я видях да излиза. Насочи се към Ла Рамбла.

— Тази е госпожата. Виждаш ли я?

Майка ми се поспря пред портика на Витлеемската църква и аз дадох знак на хлапето да изтича при нея. Наблюдавах сцената отдалече, без да мога да чуя думите им. Детето й подаде пакета и тя го погледна учудено, колебаеше се дали да го приеме, или не. Момчето обаче настоя и накрая тя взе пакета от ръцете му и го проследи с поглед, когато то хукна да бяга. Объркана, майка ми се позавъртя насам-натам, шарейки с очи. Премери на ръка пакета, като оглеждаше внимателно пурпурната хартия, в която бе завит. Накрая любопитството й надделя и го отвори.

Видях я как извади книгата. Държеше я с две ръце и се взираше в предната корица, а после обърна томчето, за да погледне и задната. Дъхът ми секна и ми се прииска да се доближа до нея, да й кажа нещо, но просто не можех. Останах на мястото си, едва на няколко метра от моята майка, и я наблюдавах скришом, без тя да забележи присъствието ми, докато накрая закрачи отново с книгата в ръце в посока към Колон. Минавайки пред Двореца на Вицекралицата^[2], тя се приближи до едно боклукчийско кошче и я хвърли в него. После видях как тръгна надолу по Ла Рамбла и се стопи безследно в тълпата, сякаш кракът й никога не бе стъпвал там.