Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (28)

4

На следващата сутрин слязох да закуся в едно кафене, което се намираше срещу „Санта Мария дел Мар“. Квартал Борн гъмжеше от товарни коли и хора, които отиваха на пазар, а също и от търговци и ангросисти, които тъкмо отваряха дюкяните си. Седнах на една от външните маси и си поръчах кафе с мляко. Един брой на „Ла вангуардия“ лежеше сиротно на съседната маса и аз го прибрах. Докато погледът ми се плъзгаше по заглавията и новините, забелязах една фигура, която се качи по стълбището, водещо към входа на катедралата, и седна на последното стъпало, откъдето се зае да ме наблюдава крадешком. Момичето навярно бе на шестнайсет или седемнайсет години и се преструваше, че си записва нещо в някакъв бележник, докато тайно хвърляше погледи към мен. Аз спокойно отпивах от кафето си. След малко направих знак на келнера да се приближи.

— Виждате ли онази госпожица, седнала пред входа на църквата? Кажете й да си поръча каквото си иска, аз черпя.

Той кимна и тръгна към нея. Щом видя, че някой се приближава, девойката зарови глава в бележника си и придоби крайно съсредоточено изражение, което изтръгна усмивка от мен. Келнерът се спря пред нея и се покашля. Тя вдигна очи от бележника си и го погледна. Келнерът обясни своята мисия и накрая ме посочи. Обезпокоена, девойката хвърли поглед към мен. Аз й махнах с ръка. Бузите й пламнаха. Стана и се доближи до масата със ситни крачки, забила поглед в нозете си.

— Изабела? — запитах аз.

Тя вдигна очи и въздъхна, раздразнена от собственото си смущение.

— Как разбрахте? — попита.

— Свръхестествена интуиция — отвърнах й аз.

Подаде ми ръка, която стиснах без особено въодушевление.

— Мога ли да седна?

Разположи се на един стол, без да дочака отговора ми. Само за половин минута смени позата си шест пъти, докато накрая прие пак първоначалната. Аз я наблюдавах спокойно и с преднамерено равнодушие.

— Не ме помните, нали, господин Мартин?

— А трябва ли?

— Години наред всяка седмица ви носех кошницата с вашата седмична поръчка от „Кан Жисперт“.

Образът на детето, което толкова време ми носеше продуктите от бакалницата, нахлу в паметта ми и веднага се разтвори в по-зрялото и малко по-ъгловато лице на тази Изабела, която вече бе жена с нежни форми и остър поглед.

— Момиченцето, на което давах бакшиши — казах аз, макар че от онова момиченце у девойката, седнала срещу мен, бе останало малко или даже нищо.

Изабела кимна.

— Винаги съм се чудел какво ли си правила с всички тия монети.

— Купувах си книги от „Семпере и синове“.

— Де да бях знаел…

— Ако ви досаждам, веднага си тръгвам.

— Не ми досаждаш. Искаш ли да ти поръчам нещо?

Момичето поклати глава.

— Според господин Семпере имаш дарба.

Изабела сви рамене и ми отправи една скептична усмивка.

— Общоизвестно правило е, че колкото повече талант има даден човек, толкова повече се съмнява в него — рекох аз. — И обратното.

— В такъв случай аз трябва да съм направо гениална — отвърна Изабела.

— Добре дошла в клуба. Кажи ми, какво мога да направя за теб?

Тя въздъхна дълбоко.

— Господин Семпере ми каза, че навярно бихте могли да прочетете нещичко от онова, което съм написала, и да ми кажете мнението си, а също и да ми дадете някой съвет.

Няколко секунди я гледах в очите, без да отговоря. Тя издържа на погледа ми, без да мигне.

— Това ли е всичко?

— Не.

— Така си и мислех. Коя е втората точка?

Изабела се поколеба само за миг.

— Ако ви хареса прочетеното и решите, че имам способности, бих ви помолила да ми позволите да ви стана помощничка.

— Какво те кара да мислиш, че имам нужда от помощничка?

— Мога да ви подреждам книжата, да печатам на машина, да поправям грешки и пропуски…

— Грешки и пропуски?

— Съвсем не исках да кажа, че допускате грешки…

— А какво искаше да кажеш?

— Нищо. Но четири очи винаги виждат по-добре от две. И освен това мога да се грижа за кореспонденцията ви, да изпълнявам поръчки, да ви помагам в събирането на материали. Пък и умея да готвя и мога…

— Молиш ме да те назнача като помощничка или като готвачка?

— Моля ви да ми дадете шанс.

Изабела сведе поглед. Не можах да сдържа усмивката си. Против волята си изпитвах симпатия към това любопитно същество.

— Ще направим следното. Донеси ми двайсет от най-сполучливите страници, които си написала, онези, които според теб показват най-доброто от твоите умения. Не ми носи нито страница повече, защото не възнамерявам да я прочета. Ще ги погледна на спокойствие и в зависимост от решението, което взема, ще си поговорим с теб.

Лицето й светна и за миг упоритото, напрегнато изражение, което го сковаваше, изчезна.

— Няма да се разкайвате — каза тя.

Сетне стана и ме погледна неспокойно.

— Добре ли ще е да ви ги донеса вкъщи?

— Остави ми ги в пощенската кутия. Това ли е всичко?

Кимна няколко пъти и взе да отстъпва назад с онези нейни ситни и нервни крачки. Когато бе на ръба да се обърне и да побегне, аз я повиках.

— Изабела?

Тя ме погледна загрижено с очи, забулени от внезапна тревога.

— Защо избра мен? — попитах. — Само не ми разправяй, че съм любимият ти автор, и не ми се подмазвай с ласкателства, както Семпере те е посъветвал, защото ако го направиш, това ще е нашият първи и последен разговор.

Изабела се поколеба за миг. После ме погледна прямо и отговори без излишна почтителност.

— Защото сте единственият писател, когото познавам.

Усмихна ми се смутено и си тръгна с бележника си, с неуверената си походка и със своята откровеност. Гледах след нея, докато зави на ъгъла на улица „Миралерс“ и се скри зад катедралата.