Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (3)

3

В ония дни улица „Ноу де ла Рамбла“ се простираше като коридор от улични фенери и неонови светлини през сумрака на Равал. И по двата тротоара кабарета, танцови салони и локали с неясна номенклатура се гушеха редом с домове, чиято специалност бяха венерическите болести, кондомите и промивките. Тези заведения оставаха отворени до зори, докато хора от най-различна черга — като се почне от млади господа с известно положение в обществото и се стигне до екипажа на корабите, акостирали в пристанището — се смесваха с какви ли не чешити, чийто живот почваше с падането на здрача. От двете страни на улицата се разклоняваха тесни, обвити в мъгла улички, които подслоняваха дълга върволица от публични домове със съмнителен шик.

„Ел Енсуеньо“ заемаше горния етаж на една сграда, в чийто сутерен се помещаваше вариете, където големи афиши рекламираха изпълнението на една балерина, загърната в прозрачна и свободна одежда, която не скриваше нищо от прелестите й. Същевременно тя държеше в ръце черна змия, чийто раздвоен език сякаш целуваше устните й. Ева Монтенегро и тангото на смъртта — обявяваше афишът с печатни букви. Кралицата на нощта — само шест вечери, единствени представления. Със звездното участие на Месмеро — четецът на мисли, който ще разбули най-съкровените ви тайни.

Точно до входа на локала имаше една тясна порта, зад която се издигаше дълго стълбище с боядисани в червено стени. Качих се по стълбите и се озовах пред масивна дъбова врата, чието чукче бе във формата на изкована от бронз нимфа със скромна детелинка върху пубиса. Потропах няколко пъти и зачаках, като избягвах да гледам отражението си в голямото опушено огледало, което заемаше значителна част от стената. Тъкмо обмислях дали да не офейкам от това място с възможно най-голяма бързина, когато вратата се отвори и една жена на средна възраст с напълно побелели коси, прибрани в безупречен кок, ме посрещна с ведра усмивка.

— Вие навярно сте господин Давид Мартин.

През целия ми живот никой не ме беше наричал „господин“ и това формално обръщение ме свари неподготвен.

— Същият.

— Влезте, ако обичате, и елате с мен.

Последвах я по един къс коридор, който водеше към голяма кръгла зала със стени, покрити с червено кадифе и лампи с приглушена светлина. Таванът образуваше свод от емайлирано стъкло, от който висеше кристален полилей, а под него върху махагонова маса се мъдреше огромен грамофон, който тихо процеждаше някаква оперна ария.

— Ще желаете ли нещо за пиене, кабалеро?

— Ако ви се намира чаша вода, ще ви бъда благодарен.

Белокосата дама се усмихна, без окото й да мигне. Явно нищо не можеше да смути нейното любезно и непринудено държане.

— Може би господинът би предпочел чаша шампанско или ликьор? Или пък чаша херес от първокласна реколта?

Моето небце бе привикнало само към тънкостите на различни реколти чешмяна вода, тъй че свих рамене.

— Оставям на вас да изберете.

Дамата кимна, все така усмихната, и посочи едно от разкошните кресла, наредени из залата.

— Ако господинът бъде така добър да седне, Клое ще дойде ей сегичка.

Стори ми се, че дъхът ми спря.

— Клое?

Без да обръща внимание на слисването ми, белокосата дама изчезна през една врата, полускрита зад завеса от черни ресни, и ме остави сам с моето безпокойство и несподелими желания. Закрачих из залата, за да разсея силното вълнение, което ме бе обзело. Като изключим едва доловимата музика и пулса, който усещах в слепоочията си, мястото беше тихо като гроб. Шест коридора започваха от тази зала, оградени с отвори, които бяха покрити със сини завеси и водеха към шест затворени бели двукрили врати. Отпуснах се в едно от креслата; то бе от ония мебели, предназначени да люлеят задниците на принцове регенти и генералисимуси с известна слабост към държавни преврати. След малко белокосата дама се върна с чаша шампанско върху сребърен поднос. Поех чашата и видях как дамата отново изчезна през същата врата. Изпих шампанското на един дъх и разхлабих яката на ризата си. Вече подозирах, че всичко това може би е просто шега, скроена от Видал за моя сметка. В тоя миг обаче зърнах някаква фигура, която се приближаваше към мен по един от коридорите. Стори ми се, че е момиче; така и се оказа. Вървеше със сведена глава, тъй че не можех да видя очите й. Надигнах се от креслото.

Момичето направи почтителен реверанс и ми даде знак да я последвам. Едва тогава забелязах, че беше с една изкуствена ръка, досущ като на манекен. Девойчето ме отведе до края на коридора, отвори вратата с един ключ, който свали от шията си, и ми направи път да мина. Стаята беше практически тъмна. Пристъпих няколко крачки, като напрягах зрението си. Тогава чух вратата да се затваря зад гърба ми и когато се обърнах, момичето беше изчезнало. Ключалката изщрака и разбрах, че са ме заключили вътре. Почти цяла минута стоях неподвижно. Очите ми бавно привикнаха към мрака и очертанията на стаята изплуваха пред погледа ми. Стените бяха облицовани с черен плат от пода до тавана. От едната си страна съзрях редица странни съоръжения, каквито не бях виждал през живота си и не можех да определя дали ми изглеждаха зловещи или примамливи. Широкото кръгло легло имаше табла, която ми се видя като огромна паяжина, а от нея висяха два свещника. В тях горяха две големи черни свещи, които разпръскваха онзи аромат на восък, характерен за параклисите и бденията над покойници. Отстрани на леглото стоеше решетъчен параван с лъкатушни шарки. Усетих как ме побиват тръпки. Това място беше идентично със спалнята, която бях описал в приключенията на моята невъобразима фатална жена Клое в „Потайностите на Барселона“. Цялата работа изглеждаше твърде подозрителна. Вече се канех да направя опит да разбия вратата, когато забелязах, че не съм сам. Замръзнах на място. Зад паравана се очертаваше някакъв силует. Две блестящи очи ме наблюдаваха и видях как през решетките се подадоха тънки бели пръсти с дълги нокти, лакирани в черно. Преглътнах с мъка.

— Клое? — промълвих аз.

Това беше тя. Моята Клое. Драматичната и несравнима femme fatale от моите разкази, превърнала се във видение от плът и фино бельо. Имаше най-бледата кожа, която някога бях виждал, а лицето й бе обрамчено от черна лъскава коса, подстригана на черта. Устните й бяха оцветени с нещо, което приличаше на прясна кръв, а кръгове от черни сенки ограждаха зелените й очи. Движеше се като котка, сякаш тялото й, пристегнато в корсет от лъскава материя, напомняща люспи, бе изваяно от вода и някак се бе научило да преодолява гравитацията. Стройната и като че ли безкрайна шия бе опасана с лента от алено кадифе, от която висеше обърнато разпятие. Гледах как Клое бавно се приближава към мен; не можех дори дъх да си поема, впил поглед в онези нозе, очертани с невероятни линии под копринените чорапи, които навярно струваха повече от годишната ми заплата, и обути във високи заострени обувки с копринени панделки, вързани около глезените й. През целия си живот не бях виждал нещо толкова красиво, нито пък нещо, от което толкова да ме хване страх.

Оставих се да бъда заведен от това създание до леглото, където съвсем буквално паднах от изумление. Светлината на свещите милваше извивките на тялото й. Лицето и устните ми се намираха на височината на голия й корем и без да си давам сметка какво правя, я целунах под пъпа и потърках бузата си о кожата й. По това време вече напълно бях забравил кой съм и къде се намирам. Тя коленичи пред мен и взе дясната ми ръка. Облиза пръстите ми един по един, лениво като котка, погледна ме втренчено и започна да ме разсъблича. Когато се опитах да й помогна, тя се усмихна и отблъсна ръцете ми.

— Шшшт.

Щом приключи, се наведе към мен и облиза устните ми.

— Сега е твой ред. Съблечи ме. Бавно. Много бавно.

Тогава разбрах, че съм успял да избутам някак моите болнави и окаяни детски години единствено за да изживея тези мигове. Съблякох я, без да бързам, разголвайки кожата й, докато по тялото й не остана нищо освен кадифената лента около шията и онези черни чорапи, само споменът за които би могъл сто години да крепи не един несретник като мен.

— Погали ме — пошепна тя в ухото ми. — Поиграй си с мен.

Погалих и целунах всеки сантиметър от кожата й, сякаш исках да го запомня за цял живот. Клое не бързаше и откликваше на допира на моите ръце и устни с тихи стонове, които ме насочваха. После ме накара да се просна върху леглото и покри тялото ми със своето, при което усетих как всяка моя пора пламна. Поставих ръцете си на гърба й и ги плъзнах по онази чудна линия, която очертаваше гръбнакът й. Непроницаемият й поглед се взираше в лицето ми съвсем отблизо. Почувствах, че трябва да кажа нещо.

— Името ми е…

— Шшшт.

Преди да съм успял да изтърся още някоя глупост, тя притисна устните си към моите и в продължение на цял час ме накара да забравя за света. Клое, която явно осъзнаваше моята неопитност, но успя да ме накара да повярвам, че не я забелязва, предугаждаше всяко мое движение и насочваше ръцете ми по тялото си, без да бърза или да проявява свян. В погледа й нямаше досада, нито пък безразличие. Остави се да я обладая и да й се насладя — с безкрайно търпение и с една нежност, която ме накара да забравя как съм стигнал дотам. През онази нощ за един кратък час научих всяка извивка по нейната кожа така, както други научават наизуст молитви или пък присъди. По-късно, когато вече бях останал почти без дъх, Клое ми позволи да положа глава на гърдите й и дълго милваше косата ми във възцарилата се тишина, докато накрая заспах в нейните прегръдки с ръка между бедрата й.

Когато се събудих, стаята беше все така тъмна, а Клое си бе отишла. Вече не усещах кожата й под ръцете си. На нейно място намерих една визитка картичка, отпечатана на същата бяла пергаментова хартия като плика, в който бе пристигнала поканата за тази вечер. На картичката под емблемата на ангела се четеше следното:

АНДРЕАС КОРЕЛИ

Издател

Издателство „Люмиер“

Бул. „Сен Жермен“ №69, Париж

На гърба й имаше бележка, написана на ръка.

Скъпи Давид, животът е низ от големи надежди. Когато се почувствате готов да осъществите своите, свържете се с мен. Ще Ви очаквам. Ваш приятел и читател,

А.К.

Вдигнах дрехите си от пода и се облякох. Вратата на стаята вече не бе заключена. Отидох по коридора до салона, където грамофонът междувременно бе замлъкнал. Нямаше и следа от момичето или от белокосата жена, които ме бяха посрещнали. Цареше гробна тишина. Докато крачех към изхода, ми се стори, че светлините зад гърба ми угасват и коридорите и помещенията бавно потъват в мрак. Излязох на площадката и се спуснах по стълбите, завръщайки се неохотно към света. Щом се озовах на улицата, поех към Ла Рамбла, като оставих зад себе си глъчката и тълпата, която се стичаше към нощните заведения. Откъм пристанището се издигаше ефирна топла мъгла, а сиянието на големите прозорци на хотел „Ориенте“ я обагряше в едно мръсно и прашно жълто, в което минувачите сякаш се стапяха като силуети от пара. Закрачих по улицата, докато уханието на Клое полека избледняваше в ума ми, и се запитах дали устните на Кристина Сание, дъщерята на шофьора на Видал, имат същия вкус като нейните.