Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (57)

33

Щом се озовах на улицата, поех обратно към къщи, като се питах какво да правя по-нататък. Тъкмо щях да свърна по улица „Монкада“, когато го видях. Инспектор Виктор Грандес, подпрян на една стена, пушеше с наслада пура и ми се усмихваше. Махна ми с ръка и аз пресякох улицата, за да отида при него.

— Не знаех, че се интересувате от магии, Мартин.

— А пък аз не знаех, че ме следите, инспекторе.

— Не ви следя. Просто е толкова трудно да ви намери човек, че си казах — щом планината не идва при мен, ще взема аз да отида при планината. Имате ли пет минути на разположение, за да пийнем по нещо? Полицейското управление черпи.

— В такъв случай… Днес сте без съпровождачи?

— Маркос и Кастело останаха в управлението да се занимават с бумащина, но ако им бях казал, че се каня да се видя с вас, със сигурност нямаше да пропуснат тази среща.

Поехме по тясната като пролом улица между старите средновековни дворци, докато стигнахме кръчмата „Ел Шампаньет“ и седнахме на една маса в дъното. Един келнер, въоръжен с парцал за почистване, който вонеше на белина, погледна към нас и Грандес поръча две бири и за мезе сирене „Манчего“. Когато донесоха бирите и леката закуска, инспекторът ми предложи блюдото, но аз отклоних поканата му.

— Нали нямате нищо против? По това време на деня умирам от глад.

— Bon appétit.

Грандес лапна парче сирене и се облиза със затворени очи.

— Не ви ли казаха, че вчера се отбих в дома ви?

— Предадоха ми с известно закъснение.

— Понятно. Ех, бива си го момичето. Хубавица! Как се казва?

— Изабела.

— Безсрамник такъв! Как си живеят някои хора! Завиждам ви. На колко години е бонбончето?

Аз само го изгледах злобно. Инспекторът се усмихна доволно.

— Едно птиченце ми каза, че напоследък се правите на детектив. Нищо ли няма да оставите за нас, професионалистите?

— Как се казва това ваше птиченце?

— По-скоро е цяло птичище. Един от началниците ми е близък приятел на адвокат Валера.

— О, и вие ли фигурирате в неговата платежна ведомост?

— Все още не, приятелю мой. Познавате ме. Аз съм от старата школа. Честта и всичките тия говна.

— Жалко.

— А я ми кажете, как е клетият Рикардо Салвадор? Знаете ли, че от двайсет години не бях чувал това име? Всички го мислеха за умрял.

— Прибързана диагноза.

— Е, как се чувства той?

— Самотен, предаден и забравен.

Инспекторът кимна бавно.

— Това кара човек да се замисли какво бъдеще предлага тази професия, нали?

— Обзалагам се, че във вашия случай ще бъде различно и че издигането ви до най-високите служебни постове е въпрос на няколко години. Виждам ви като генерален директор на полицията, още преди да сте навършили четирийсет и пет, и просто си представям как целувате ръце на епископи и фелдмаршали по време на парада в деня на Корпус Кристи.

Грандес кимна хладно, без да обръща внимание на саркастичния ми тон.

— Като говорим за целуване на ръце, чухте ли вече какво е станало с приятеля ви Видал?

Инспекторът никога не започваше разговор, без да разполага с някоя скрита карта. Наблюдаваше ме усмихнат, наслаждавайки се на обзелото ме безпокойство.

— Какво да съм чул? — изломотих аз.

— Казват, че предната нощ съпругата му е направила опит за самоубийство.

— Кристина?

— Вярно, вие я познавате…

Без да осъзнавам какво правя, станах от мястото си. Ръцете ми трепереха.

— Спокойно. Госпожа Видал е добре. Всичко се е разминало с една уплаха, нищо повече. Изглежда, че е прекалила с лауданума… Седнете, ако обичате. Моля ви, Мартин.

Седнах отново. Стомахът ми сякаш бе пълен с пирони.

— Кога е станало това?

— Преди два-три дена.

В паметта ми нахлу образът на Кристина, застанала на прозореца на Вила Елиус преди доста дни и махаща за поздрав в мига, в който аз й обърнах гръб, избягвайки погледа й.

— Мартин? — обади се инспекторът, като прокара ръка пред очите ми, сякаш се боеше, че съм откачил.

— Какво?

Грандес ме наблюдаваше, както ми се стори, с искрена загриженост.

— Има ли нещо, което да ми разкажете? Зная, че няма да ми повярвате, но бих искал да ви помогна.

— Все още ли мислите, че аз бях този, който уби Баридо и съдружника му?

Той поклати глава.

— Никога не съм го мислил, но на други тази версия би им допаднала.

— Тогава защо ме разследвате?

— Успокойте се. Не ви разследвам, Мартин. Никога не съм ви разследвал. В деня, когато реша да го сторя, ще разберете това. Засега само ви наблюдавам, защото ми се нравите и се тревожа, че ще се забъркате в някоя каша. Защо не ми се доверите и не ми кажете какво става?

Погледите ни се срещнаха и за миг се изкуших да му разкажа всичко. Дори щях да го сторя, стига да знаех откъде да започна.

— Нищо не става, инспекторе.

Грандес кимна и ме изгледа съчувствено, или може би просто разочаровано. Пресуши бирата си и остави няколко монети на масата. Потупа ме по гърба и се изправи.

— Пазете се, Мартин. И си отваряйте очите на четири. Не всички хора ви ценят така, както аз.

— Ще го имам предвид.

 

 

Беше почти пладне, когато се прибрах у дома, без да мога да избия от главата си мисълта за онова, което ми бе разказал инспекторът. Щом стигнах до къщата с кулата, се качих по стълбите съвсем бавно, сякаш дори душата ми тежеше. Отворих вратата на жилището, боейки се, че ще срещна една преливаща от желание за разговор Изабела. В дома цареше тишина. Изминах коридора до галерията в дъното и я заварих там, заспала на канапето с разтворена книга на гърдите си — един от старите ми романи. Не можах да сдържа усмивката си. В онези есенни дни температурата в къщата бе спаднала чувствително и аз се разтревожих, че Изабела би могла да настине. Понякога я виждах да ходи из жилището, наметнала на раменете си голям вълнен шал. Веднага тръгнах към стаята й, за да го намеря и внимателно да я завия с него. Вратата на спалнята и беше открехната. Въпреки че се намираше в моя дом, не бях влизал в тази стая, откакто Изабела се бе настанила там, и дори сега изпитвах известни задръжки да го сторя. Зърнах сгънатия шал на един стол и влязох да го взема. Стаята ухаеше на сладкия и свеж аромат на Изабела. Леглото й все още бе разхвърляно и аз се наведох, за да оправя чаршафите и одеялата, защото знаех, че щом се впуснех да свърша някоя домакинска работа, нравственият ми статус се издигаше в очите на моята помощничка.

Именно тогава забелязах, че имаше нещо пъхнато между дюшека и пружината на леглото. Изпод гънката на чаршафа се подаваше крайчецът на някаква хартия. Когато понечих да я издърпам, установих, че е цял пакет. Измъкнах го напълно и в ръцете ми се озоваха около двайсетина, както ми се стори, писма в сини пликове, завързани с панделка. Усетих, че ме обзема чувство на студ, но не му обърнах внимание. Развързах възела на панделката и взех един от пликовете. Беше с моето име и адрес. Адресът на изпращача гласеше простичко: Кристина.

Седнах на леглото с гръб към вратата и се заех да разглеждам писмата едно по едно. Първото бе изпратено преди няколко седмици, а последното — преди три дни. Всички пликове бяха отворени. Затворих очи и усетих, че писмата се изплъзват от ръцете ми. Чух как тя въздъхна зад гърба ми, застанала неподвижно на прага.

— Простете ми — промълви Изабела.

Приближи се бавно и коленичи, за да вдигне от пода писмата, едно по едно. Когато събра всичките накуп, ми ги подаде, като ме гледаше с болка.

— Направих го, за да ви предпазя — рече.

Очите й се наляха със сълзи и тя сложи ръка на рамото ми.

— Махни се — казах аз.

Отблъснах я от себе си и станах. Изабела се свлече на пода, стенейки така, сякаш нещо я изгаряше отвътре.

— Махни се от тази къща.

Напуснах жилището, без да си направя труда да затворя вратата зад гърба си. Излязох на улицата и се озовах в един свят от лица и сгради, които ми се видяха далечни и чужди. Закрачих безцелно, безчувствен към студа, към вятъра и дъжда, който тъкмо почваше да шиба града, носейки дъх на проклятие.