Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (82)

17

Вече се съмваше, когато стигнах до къщата с кулата. Външната ключалка беше разбита. Бутнах вратата и влязох във вестибюла. Механизмът на ключалката от обратната страна на вратата изпускаше дим и някаква остра миризма. Киселина. Качих се по стълбите бавно, убеден, че ще заваря Марласка да ме чака в сенките на площадката, или че ако се обърна, ще го видя да се усмихва зад гърба ми. Когато изминах последните стъпала, забелязах, че по ключалката на апартамента също личаха следи от киселина. Пъхнах ключа, но трябваше да се боря почти две минути с ключалката, която беше повредена, но очевидно не бе поддала. Измъкнах го, леко разяден от онова вещество, и отворих вратата с един тласък. Оставих я така и тръгнах по коридора, без да си свалям палтото. Извадих револвера от джоба си и отворих барабана. Изсипах гилзите от изстреляните куршуми и ги замених с нови, точно както бях виждал баща ми да прави това безброй пъти, когато се прибираше у дома призори.

— Салвадор? — извиках аз.

Ехото от гласа ми се разнесе из къщата. Запънах ударника на оръжието. Продължих полека по коридора, докато стигнах до стаята в дъното. Вратата беше открехната.

— Салвадор? — попитах аз.

Насочих оръжието към вратата и я разтворих с ритник. Вътре нямаше и следа от Марласка, само планината от кутии и стари вещи, струпани в ъгъла. Отново усетих онази миризма, която сякаш се процеждаше през стените. Отидох до гардероба, който закриваше стената в дъното, и отворих вратите му от край до край. Отместих старите дрехи, които висяха на закачалките. Студеното и влажно течение, което проникваше от онази дупка отзад, погали лицето ми. Каквото и да бе скрил Марласка в къщата, то явно се намираше оттатък тази стена.

Прибрах револвера в джоба на палтото си и се съблякох. Застанах при края на гардероба и пъхнах ръката си в процепа между неговата рамка и стената. Успях да хвана задната част на мебелта и да го дръпна със сила. Първото дръпване ми позволи да извоювам няколко сантиметра, за да се вкопча още по-добре и да дръпна отново. Гардеробът се отмести с почти цяла педя. Продължих да го бутам, докато стената зад него се разкри и се освободи достатъчно място, за да се пъхна. Щом се вмъкнах зад гардероба, го блъснах с рамо и го отместих изцяло към съседната стена. Спрях се да си поема дъх и да огледам положението. Стената бе боядисана в охра, различна от цвета на останалата стая. Под боята личеше някаква матова глинеста маса. Потропах по нея с кокалчетата на пръстите си. Ехото не остави място за съмнение. Това не беше външна стена. Имаше нещо от другата й страна. Опрях глава в нея и се заслушах внимателно. Именно тогава дочух някакъв шум. Стъпки в коридора, които се приближаваха… Отдръпнах се бавно и протегнах ръка към метнатото на един стол палто, за да си взема револвера. Една сянка падна върху прага на стаята. Затаих дъх. Силуетът предпазливо надникна вътре.

— Инспекторе… — промълвих аз.

Виктор Грандес ми се усмихна студено. Представих си как той и хората му са ме чакали с часове, скрити в някой вход на улицата.

— Ремонт ли правите, Мартин?

— Просто подреждам малко.

Инспекторът само кимна, поглеждайки разместения гардероб и камарата от дрехи и сандъци, нахвърляни по пода.

— Помолих Маркос и Кастело да изчакат долу. Щях да почукам, но вие сте оставили вратата отворена, тъй че си позволих волността да вляза. Казах си: моят приятел Мартин явно ме очаква.

— Какво мога да направя за вас, инспекторе?

— Да бъдете така любезен да ме придружите до участъка.

— Арестуван ли съм?

— Боя се, че да. Ще ме улесните ли, или ще се наложи да си послужим със сила?

— Не, няма да се наложи — уверих го аз.

— Оценявам това.

— Мога ли да си взема палтото?

Грандес за миг ме погледна в очите, сетне взе палтото и ми помогна да го облека. Почувствах тежестта на револвера до бедрото си. Спокойно закопчах дрехата. Преди да напусне стаята, инспекторът хвърли последен поглед на оголената стена. После ми нареди да изляза в коридора. Маркос и Кастело се бяха качили до площадката и чакаха там, ухилени победоносно. В самия край на коридора спрях за миг, за да погледна назад към вътрешността на къщата, която сякаш се бе свила, превръщайки се в кладенец от сенки. Запитах се дали някога щях да я видя отново. Кастело извади чифт белезници, но Грандес го спря с един жест.

— Няма да е необходимо, нали, Мартин?

Поклатих глава. Инспекторът затвори вратата и ме побутна леко, но решително към стълбата.