Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (71)

6

Дори отдалече имаха оня характерен вид, с който се отличават лошите новини. Огънче на цигара в нощната синева, силуети, подпрени на тъмните стени, и пара от дъха на три фигури, завардили входа на къщата с кулата. Инспектор Виктор Грандес, придружен от своите две хрътки Маркос и Кастело — същински поздравителен комитет. Не ми бе трудно да се досетя, че са намерили трупа на Алисия Марласка на дъното на басейна в дома й в Сария, и че моята котировка в черния им списък се е повишила с няколко пункта. Щом ги зърнах, веднага се спрях и се притаих в уличните сенки. Наблюдавах ги няколко мига, за да се уверя, че не са ме забелязали, макар и да бях на едва петдесетина метра от тях. Различавах профила на Грандес на слабата светлина от лампата на стената. Отстъпих бавно към убежището на мрака, залял улиците, и се шмугнах в първата пряка, изгубвайки се сред неразборията от пасажи и арки на квартал Рибера.

Десет минути по-късно стигнах до входа на Френската гара. Билетните гишета вече бяха затворени, но под огромния свод от стъкло и стомана все още се виждаха няколко влака, наредени на пероните. Погледнах таблото с разписанието и видях, че нямаше отбелязани заминавания чак до следващия ден, точно както се бях страхувал. Не можех да рискувам да се върна вкъщи и да се натъкна на Грандес и сие. Нещо ми подсказваше, че тоя път посещението ми в полицейския участък ще включва пълен пансион, и че дори ходатайството на адвокат Валера не ще ме измъкне оттам тъй лесно, както в предишния случай.

Реших да прекарам нощта във второразреден хотел срещу сградата на Борсата на Пласа Паласио, където според легендата бродеха неколцина живи трупове на бивши спекуланти, погубени от своята алчност и небрежната си аритметика. Избрах такова свърталище, защото предположих, че там не биха ме потърсили дори повелителните на съдбата. Регистрирах се под името Антонио Миранда и платих стаята си в аванс. Администраторът на хотела — един тип с вид на мекотело — сякаш бе взидан в своята будка, която служеше едновременно за рецепция, килер за тоалетни кърпи и магазин за сувенири. Той ми връчи ключа, калъп сапун марка „Ел Сид“, който вонеше на белина и изглеждаше използван, и ме уведоми, че ако искам женска компания, можел да ми прати една прислужничка по прякор Еднооката, веднага щом се върнела от домашно посещение.

— Ще се почувствате като нов-новеничък — увери ме той.

Отклоних предложението, позовавайки се на начално лумбаго, и се шмугнах по стълбите, като му пожелах „лека нощ“. По вид и размери стаята напомняше саркофаг. Един бегъл поглед ме убеди, че ще е по-разумно да се просна облечен върху вехтото легло, вместо да се пъхна под чаршафите и да се побратимя с всичко онова, което можеше да се е завъдило в тях. Завих се с едно протрито одеяло, което намерих в гардероба — то поне смърдеше не на друго, а на нафталин — и загасих лампата, мъчейки се да си представя, че се намирам в такъв хотелски апартамент, какъвто би могъл да си позволи човек със сто хиляди франка в банката. Почти не мигнах цяла нощ.

Напуснах хотела към средата на предобеда и се отправих към гарата. Купих си билет първа класа с надеждата, че ще мога да си отспя във влака, за да наваксам пропуснатия сън в оня вертеп, и виждайки, че разполагам с още двайсет минути до отпътуването, отидох до кабините с обществени телефони. Дадох на служителката номера, който ми бе записал Рикардо Салвадор — този на съседите му от долния етаж.

— Бих искал да говоря с Емилио, моля.

— На телефона.

— Казвам се Давид Мартин. Приятел съм на господин Рикардо Салвадор. Той ми каза, че в случай на спешна необходимост мога да го потърся на този номер.

— Да видим… Можете ли да почакате малко, докато го повикаме?

Погледнах часовника на гарата.

— Да, ще почакам. Благодаря.

Изминаха повече от три минути, преди да чуя звука от приближаващи се стъпки и после гласа на Рикардо Салвадор, който ми подейства успокоително.

— Мартин? Добре ли сте?

— Да.

— Слава Богу. Прочетох във вестника какво е станало с Роурес и бях много загрижен за вас. Къде сте?

— Господин Салвадор, в момента не разполагам с много време. Налага се да напусна града.

— Сигурен ли сте, че сте добре?

— Да. Чуйте, Алисия Марласка е мъртва.

— Вдовицата? Мъртва?

Последва продължително мълчание. Като че ли чух Салвадор да хлипа и мислено се проклех, задето му съобщих тази новина така неделикатно.

— Още ли сте там?

— Да…

— Обаждам се, за да ви предупредя да внимавате много. Ирене Сабино е жива и ме преследва. Има и още някого с нея. Мисля, че е Жако.

— Жако Корбера?

— Не съм сигурен, че е той. Според мен знаят, че съм по дирите им и се опитват да заставят всички, които са разговаряли с мен, да млъкнат. Вие май имахте право…

— Но защо Жако би изникнал отново чак сега? — попита Салвадор. — Това просто няма смисъл.

— Не зная. Време е да тръгвам. Исках само да ви предупредя.

— Не се тревожете за мен. Ако онова копеле реши да ме посети, ще бъда готов да го посрещна. От двайсет и пет години съм все в готовност.

Началник-гарата изсвири, за да оповести, че влакът вече потегля.

— Не се доверявайте на никого, чувате ли ме? Ще ви звънна веднага щом се върна в града.

— Благодаря ви, че се обадихте, Мартин. И си отваряйте очите на четири.