Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (33)

9

Колата — наричам я така по липса на по-подходяща дума — ме чакаше пред портите на голямата къща. Не беше какъв да е автомобил, а колекционерски модел. Навяваше мисълта за омагьосана каляска, за катедрала на колела, с хромирани части и извити линии — дело на чиста наука, — и увенчана с фигурката на сребърен ангел, който се мъдреше върху капака досущ като украса на носа на кораб. С други думи, това беше „Ролс-Ройс“. Мажордомът ми отвори вратата и се сбогува с поклон. Влязох в купето, което приличаше повече на хотелска стая, отколкото на кабина на моторно превозно средство. Веднага щом се настаних на седалката, колата потегли незабавно надолу по хълма.

— Знаете ли адреса? — попитах аз.

Шофьорът — тъмна фигура от другата страна на една стъклена преграда — кимна леко. Прекосихме Барселона в наркотичната тишина на тази метална каляска, която като че едва докосваше земята. Видях през прозорците улици и сгради да профучават покрай нас, сякаш бяха подводни скали. Вече минаваше полунощ, когато черният „Ролс-Ройс“ зави по улица „Комерсио“ и навлезе в Пасео дел Борн. Спряхме на ъгъла на улица „Фласадерс“ тъй като тя бе толкова тясна, че колата не можеше да мине по нея. Шофьорът слезе и ми отвори вратата с лек поклон. Слязох, а той затвори вратата, качи се отново в автомобила и потегли, без да каже нито дума. Гледах след него, докато тъмният силует се разтвори в булото на сенките. Запитах се какво всъщност съм направил и, предпочитайки да не намеря отговор, се запътих към къщи с чувството, че целият свят е затвор, от който не може да се избяга.

Когато влязох в жилището си, отидох направо в кабинета. Отворих прозорците в четирите посоки и оставих влажния и зноен бриз да нахлуе в стаята. На някои тераси в квартала се виждаха хора, които бяха полегнали върху дюшеци и чаршафи навън, мъчейки се да избягат от задушливата горещина и да поспят. В далечината трите големи комина на Паралело се издигаха подобно на погребални клади, пръскащи покров от бяла пепел, която се сипеше над Барселона като стъклен прах. По-наблизо статуята на Девата на Милосърдието, извисила се от купола на църквата, ми напомни ангела на онзи „Ролс-Ройс“, а също и другия, който Корели винаги носеше на ревера си. Имах чувството, че след много месеци мълчание градът отново ми говори и споделя с мен своите тайни.

Именно тогава я видях, сгушена на стъпалата пред една врата в онзи мизерен и тесен тунел между старите сгради, който наричаха Улицата на мухите. Изабела. Запитах се колко ли време е прекарала там, но после си казах, че не е моя работа. Тъкмо се канех да затворя прозореца и да седна на бюрото си, когато забелязах, че тя не е сама. Две фигури бавно се приближаваха към нея — може би даже прекалено бавно — откъм другия край на улицата. Поех дълбоко въздух, надявайки се фигурите да отминат по пътя си. Те обаче не го сториха. Единият силует зае позиция отсреща, като препречи изхода от уличката. Другият коленичи пред девойката и протегна ръка към нея. Тя помръдна. Миг по-късно двете фигури се нахвърлиха върху Изабела и аз я чух да вика.

Отне ми по-малко от минута да стигна до тях. Когато се озовах там, единият от двамата мъже здраво бе сграбчил Изабела за ръцете, а другият бе запретнал полата й. Лицето на момичето бе разкривено от ужас. Вторият тип, който с кикот се опитваше да проникне между бедрата й, бе опрял нож в гърлото й. Три струйки кръв бяха избликнали от разреза. Озърнах се наоколо. До стената имаше два сандъка с отпадъци и изоставена купчина павета и строителни материали. Грабнах оттам нещо, което се оказа метален лост, солиден и тежък, дълъг половин метър. Оня с ножа пръв забеляза присъствието ми. Пристъпих напред, размахвайки желязото. Погледът на мъжа светкавично се премести от инструмента към моите очи и аз видях как усмивката на устните му се стопи. Другият се извърна и ме видя да се приближавам към него, вдигнал лоста. Достатъчно бе да му направя знак с глава, за да пусне Изабела и да побърза да застане зад другаря си.

— Хайде, да се омитаме оттук — тихо рече той.

Другият не му обърна внимание. Гледаше ме втренчено с пламнали очи, стиснал ножа в ръце.

— Ти защо се бъркаш в чужди работи, кучи сине?

Хванах Изабела за ръката и я вдигнах от земята, без да откъсвам поглед от мъжа, който държеше оръжието. Намерих ключовете в джоба си и й ги подадох.

— Отивай вкъщи — наредих й аз. — Прави, каквото ти казвам.

Тя се поколеба за миг, но после чух стъпките й да се отдалечават по уличката в посока към „Фласадерс“. Типът с ножа я видя да си отива и се ухили, побеснял от яд.

— Ще те разпоря, копеле.

Не се съмнявах в неговата способност и желание да осъществи заканата си, но нещо в погледа му ми подсказа, че моят противник съвсем не бе глупак и явно изчакваше, защото се питаше колко ли тежи металният лост и най-вече дали аз разполагам със силата, куража и необходимото време, за да му размажа черепа, преди да е успял да ме наниже на камата си.

— Опитай де — подканих го аз.

Типът устоя на погледа ми няколко секунди, после се изсмя. Младежът, който го придружаваше, въздъхна от облекчение. Мъжът прибра острието на камата и се изплю в нозете ми. Сетне се обърна и потъна в сенките, от които бе изникнал, а другарят му подтичваше след него като вярно куче.

Заварих Изабела да седи свита на вътрешната площадка на къщата с кулата. Трепереше и стискаше ключовете с две ръце. Щом ме видя да влизам, скочи като ужилена.

— Искаш ли да повикам лекар?

Тя поклати глава.

— Сигурна ли си?

— Все още не бяха успели да ми направят нищо — промълви тя, преглъщайки сълзите си.

— На мен не ми се стори така.

— Не ми направиха нищо, ясно ли е? — възрази Изабела.

— Ясно — отвърнах аз.

Исках да я хвана под ръка, за да я подкрепям, докато се качвахме по стълбите, но тя се дръпна.

Когато влязохме в жилището, аз я придружих до банята и запалих лампата.

— Имаш ли чисти дрехи за преобличане?

Изабела ми показа чантата, която носеше, и кимна.

— Хайде, измий се, докато аз приготвя нещо за вечеря.

— Как може да ви се яде след всичко това?

— Ей на, огладнях.

Тя прехапа долната си устна.

— Да си призная, и аз съм гладна…

— Значи разговорът е приключен — рекох.

Затворих вратата и изчаках да чуя, че е пуснала водата да тече. Отидох в кухнята и сложих вода да се топли. Имаше малко ориз, бекон и зеленчуци, донесени от Изабела предната сутрин. Импровизирах някаква яхния от остатъци и изчаках близо половин час, докато Изабела излезе от банята, като през това време пресуших почти половин бутилка вино. Чух момичето да плаче гневно оттатък стената. Когато се появи на вратата на кухнята, очите й бяха зачервени и повече от всякога изглеждаше като дете.

— Не знам дали все още имам апетит — измънка тя.

— Сядай тук и яж.

Седнахме на малката масичка в средата на кухнята. Изабела разгледа донякъде подозрително чинията с ориз и разни нарязани късчета, която й бях сервирал.

— Яж — наредих й аз.

Гребна една лъжица предпазливо и я поднесе към устните си.

— Бива я — рече.

Налях й половин чаша вино, което разредих с вода.

— Баща ми не ми разрешава да пия вино.

— Аз не съм баща ти.

Вечеряхме мълчаливо, споглеждайки се. Изабела опразни чинията и изяде парчето хляб, което й бях отрязал. Усмихваше се стеснително. Не осъзнаваше, че уплахата тепърва ще я връхлети с пълна сила. После я придружих до вратата на спалнята й и запалих лампата.

— Опитай се да си починеш малко — казах. — Ако имаш нужда от нещо, почукай на стената. Аз съм в съседната стая.

Изабела кимна.

— Вече ви чух да хъркате снощи.

— Изобщо не хъркам.

— Сигурно съм чула водопровода. А може някой от съседите да си отглежда мечка.

— Още една думичка и ще се озовеш пак на улицата.

Изабела се усмихна и кимна.

— Благодаря — промълви тя. — Моля ви, не затваряйте вратата напълно. Оставете я притворена.

— Лека нощ — казах аз, като загасих лампата и оставих Изабела в сумрака.

По-късно, докато се събличах в моята спалня, забелязах, че имам на бузата си някакво тъмно петънце, досущ като черна сълза. Приближих се до огледалото и изтрих петното с пръсти. Беше засъхнала кръв. Едва тогава си дадох сметка, че съм изтощен и всичко ме боли.