Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (40)

16

Качих се в кабинета. Нощта се бе спуснала, но по небето не се виждаха нито луна, нито звезди. Отворих прозорците широко и се надвесих навън да погледам града в мрачината. Едва подухваше слаб бриз и потта щипеше кожата ми. Седнах на перваза, запалих втората пура, която Изабела бе оставила на бюрото ми преди няколко дена, и зачаках да ме лъхне прохладен ветрец или да ме осени някоя идея, малко по-приемлива от всички онези клишета, с които трябваше да пристъпя към поръчката на тартора. Тогава чух шума от кепенците на Изабелината спалня, които се отвориха на долния етаж. Един правоъгълник от светлина падна във вътрешния двор и аз видях как нейният силует се очерта в него. Изабела се приближи до прозореца и погледна към сенките, без да ме забележи. Наблюдавах я как се съблече бавно. Видях я да отива до огледалото на гардероба и да разглежда тялото си; погали корема си с върха на пръстите, сетне ги плъзна по белезите, които сама си бе направила от вътрешната страна на ръцете и бедрата. Дълго се съзерцава, облечена само в един съкрушен поглед, а после изгаси лампата.

Върнах се при бюрото и седнах пред купчината бележки и записки, които бях насъбрал за книгата на моя тартор. Прегледах тези кратки анотации за истории, пълни с мистични откровения и пророци, които след огромни изпитания се завръщаха с осенилата ги истина, истории за месии, изоставени като невръстни младенци пред портите на скромни и чисти по сърце семейства, преследвани от безбожни и злосторни империи. Истории за райски селения, обещани в едно друго измерение на онези, които приемат участта си и правилата на играта със спортен дух, и за бездейни и антропоморфни божества без по-добро занимание от това, да бдят телепатично над съвестта на милиони крехки примати, научили се да мислят тъкмо навреме, за да установят, че са оставени на произвола на съдбата си в едно отдалечено кътче на вселената — създания, подтиквани от суетата или отчаянието си да вярват непоклатимо, че небето или адът проявяват особен интерес към техните банални и дребни прегрешенийца.

Запитах се дали тарторът е видял у мен именно това — един продажен ум, готов без угризения да скалъпи наркотичен разказ, способен да приспива дечицата или да убеди някой обезнадежден нещастник да убие ближния си в замяна на вечната признателност на войнствени божества. Преди няколко дена бях получил поредното писмо, в което тарторът ме канеше да се видим, за да обсъдим как напредва работата ми. Изморен от собствените си скрупули, аз си казах, че до срещата ни оставаха едва двайсет и четири часа и както я бях подкарал, щях да се явя с празни ръце и глава, пълна със съмнения и подозрения. Като не виждах друг избор, направих онова, което бях правил години наред в подобни ситуации. Пъхнах един лист в пишещата машина и, поставил ръце на клавиатурата като пианист в очакване на такта, започнах да напрягам мозъка си, за да видя какво ще излезе от това.