Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (16)

17

Девет седмици по-късно стоях на Пласа де Каталуня №17, където книжарница „Каталония“ бе отворила врати преди две години, и гледах смаяно една сякаш безкрайна витрина, отрупана с екземпляри от романа „Къщата на тленните останки“ от Педро Видал. Усмихнах се вътрешно. Моят покровител бе използвал дори заглавието, което му бях подсказал преди време, когато му бях изложил основите на историята. Реших да вляза и да поискам един екземпляр. Отворих го наслуки и взех да препрочитам пасажи, които помнех наизуст, защото ги бях доизгладил едва преди два месеца. В цялата книга не открих и една дума, която да не бе написана от мен, като изключим посвещението: На Кристина Сание, без която…

Когато върнах романа на книжаря, той ми каза да не се двоумя.

— Докараха го преди два дена и вече го прочетох — добави той. — Великолепен роман! Послушайте ме и го вземете. Знам, че го превъзнасят във всички вестници и това почти винаги е лош признак, но в тоя случай изключението потвърждава правилото. Ако не ви хареса, ще ми го донесете и ще ви върна парите.

— Благодаря — отвърнах, признателен за препоръката, която в случая беше комплимент за мен. — Но и аз вече съм го чел.

— Тогава мога ли да ви покажа нещо друго?

— Имате ли един роман на име „Стъпалата към небето“?

Книжарят се замисли за миг.

— Този беше на Мартин, нали, автора на „Градът…“?

Кимнах.

— Бях направил поръчка, но издателството не ми я достави. Нека да проверя все пак.

Последвах го до един щанд, където той поговори с един от колегите си, който поклати глава.

— Доставката трябваше да пристигне вчера, но издателят казва, че няма бройки. Съжалявам. Ако искате, ще ви запазя една, когато ги докарат…

— Не се тревожете. Пак ще се отбия. И много ви благодаря.

— Съжалявам, господине. Не зная какво е станало, защото, нали ви казвам, тоя роман трябваше да го имаме вече…

Щом излязох от книжарницата, отидох до един павилион за вестници в началото на Ла Рамбла. Оттам си купих почти всички всекидневници, от „Ла Вангуардия“ до „Ла вос де ла индустрия“. После седнах в кафене „Каналетас“ и се заех най-щателно да прегледам пресата. Рецензии за романа, който бях написал заради Видал, имаше във всички издания — на цяла страница, с големи заглавия и снимка на дон Педро, на която той изглеждаше замислен и загадъчен, издокаран с нов костюм и захапал лула с преднамерено нехайно изражение. Започнах да чета различните заглавия и първия и последен абзац на всяка рецензия.

Първата, на която попаднах, почваше така: „Къщата на тленните останки“ е зряла, богата и възвишена творба, която се нарежда сред най-добрите постижения на съвременната литература. Друг вестник осведомяваше читателя, че в Испания никой не пише по-добре от Педро Видал, нашият най-уважаван и признат романист, а трети отсъждаше, че книгата е значим роман с майсторска техника и великолепно качество. Четвърти всекидневник изтъкваше грандиозния международен успех на Видал и неговата творба: Европа прекланя глава пред маестрото (въпреки че романът бе излязъл в Испания едва преди два дена и ако трябваше да се преведе, щеше да се появи в някоя друга страна най-рано след година). Статията представляваше разточителен коментар за голямото признание и изключителния респект, който името на Видал вдъхвало сред „най-видните международни експерти“, въпреки че, доколкото знаех, никоя от книгите му не бе превеждана на друг език — с изключение на един роман, чийто превод на френски бе финансирал самият дон Педро и от който се бяха продали 126 екземпляра. Като оставим чудесата настрана, пресата беше единодушна, че се е родил един класик, и че романът бележи завръщането на един от великите, най-добрият писател на нашето време: Видал, безспорен майстор на перото.

На срещуположната страница на някои от тези всекидневници успях да намеря и рецензии за романа на безизвестния Давид Мартин, които заемаха съвсем скромното пространство от една-две колонки. Най-благосклонната започваше така: Неумела творба с елементарен стил, „Стъпалата към небето“ на начинаещия автор Давид Мартин още от първата си страница ясно показва бездарието на своя създател. Друга рецензия отсъждаше, че новакът Мартин безуспешно се опитва да подражава на майстора на перото Педро Видал. Последната, която събрах сили да прочета, бе публикувана в „Ла вос де ла индустрия“ и започваше сухо с увод в получер шрифт, гласящ: Давид Мартин, напълно неизвестен автор и съчинител на кратки обяви, ни изненадва с това, което навярно ще се окаже най-лошият литературен дебют за тази година.

Оставих на масата вестниците и кафето, което си бях поръчал, и тръгнах по Ла Рамбла към канцелариите на Баридо и Ескобиляс. Пътьом подминах четири или пет книжарници, всичките нагиздени с безчет екземпляри от романа на Видал. В никоя не намерих и една-едничка бройка от моята книга. Навсякъде се повтаряше същата случка, която вече бях преживял в книжарница „Каталония“.

— Вижте, не зная какво е станало, защото романът трябваше да пристигне оня ден, но издателят казва, че наличностите са изчерпани и не знае кога ще го преиздаде. Ако искате, оставете ми името и телефонния си номер, мога да ви съобщя, когато го доставят… А питахте ли в „Каталония“? Е, щом и те го нямат…

Двамата съдружници ме посрещнаха с мрачно и недружелюбно изражение. Баридо, седнал зад бюрото си, галеше една писалка, а Ескобиляс, застанал прав зад гърба му, ме пронизваше с поглед. Усойницата, настанила се на един стол до мен, жадно очакваше развитието на събитията.

— Нямате представа колко съжалявам, приятелю Мартин — взе да ми разяснява Баридо. — Проблемът се състои в това: книжарите правят поръчки, като се осланят на рецензиите, които се появяват във вестниците — хич не ме питайте защо. Ако отидете в склада, дето е отстрани, ще видите, че имаме три хиляди екземпляра от вашия роман, които просто си гният ей така.

— Да не говорим за разходите и загубите, до които доведе това — допълни Ескобиляс с подчертано враждебен тон.

— Отбих се в склада, преди да дойда тук, и се уверих, че там има триста екземпляра. Началникът ми каза, че само толкова са били отпечатани.

— Това е лъжа! — заяви Ескобиляс.

Баридо го прекъсна с помирителен тон.

— Извинете съдружника ми, Мартин. Разберете, че и ние сме възмутени колкото вас, ако не и повече, от срамното отношение на местната преса към една книга, в която всички в това издателство бяхме направо влюбени. Моля ви обаче да разберете също така, че въпреки нашата пламенна вяра във вашия талант, в тоя случай сме просто с вързани ръце от объркването, породено от тези зложелателни рецензии. Ала не падайте духом, че и Рим не е бил построен за един ден. Ние с всички сили се борим да дадем на творбата ви поощрението, което заслужават изключително високите й литературни достойнства…

— С тираж от триста бройки.

Баридо въздъхна, наскърбен от моето недоверие.

— Тиражът е от петстотин бройки — уточни Ескобиляс. — Барсело и Семпере лично дойдоха вчера да поискат двеста от тях. Останалите ще отидат в следващата ни доставка; не можаха да влязат в настоящата, защото ни се бяха натрупали твърде много нови заглавия. Ако си бяхте направили труда да вникнете в нашите проблеми и не бяхте такъв егоист, прекрасно щяхте да ни разберете.

Гледах ги и тримата и не вярвах на ушите си.

— Само не ми казвайте, че няма да направите нищо повече от това.

Баридо ме погледна опечалено.

— И какво искате да направим, приятелю мой? Заложихме всичко на една карта заради вас. Помогнете ни сега мъничко и вие.

— Поне да бяхте написали някоя книга като тая на вашия приятел Видал — обади се Ескобиляс.

— Да, това вече е роман и половина! — съгласи се Баридо. — Казва го даже и „Ла вос де ла индустрия“.

— Знаех си, че така ще стане — продължи съдружникът му. — Вие сте един неблагодарник.

Усойницата, седнала до мен, ме гледаше съкрушено. Стори ми се, че се кани да ме хване за ръката, за да ме утеши, и бързо се отдръпнах. Баридо ми отправи мазна усмивка.

— Може би това е за добро, Мартин. Може би е знак от нашия Господ, който в безграничната си мъдрост иска да ви напъти да се върнете към работата, която достави толкова радост на читателите на „Градът на прокълнатите“.

Избухнах в смях. Баридо се присъедини към мен, а по негов знак прихнаха да се смеят и Ескобиляс и Усойницата. Гледах този хор от хиени и си мислех, че при други обстоятелства сегашният момент щеше да ми се стори наситен с изтънчена ирония.

— Радвам се, че приемате нещата така положително — заяви Баридо. — Е, какво ще кажете? Кога ще имаме на разположение следващия роман на Игнациус Б. Самсон?

Тримата ме гледаха любезно и очаквателно. Покашлях се, за да си прочистя гърлото и думите ми да прозвучат ясно, и им се усмихнах.

— Вървете на майната си.