Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (54)

30

Слънцето вече залязваше, когато оставих Рикардо Салвадор на неговата студена тераса и се върнах на Пласа Реал. Площадът бе окъпан в прашна светлина, която обагряше в червено силуетите на минувачите край мен. Закрачих из улиците и накрая потърсих подслон в единственото място в целия град, където винаги се бях чувствал добре приет и защитен. Когато стигнах до улица „Санта Ана, книжарницата «Семпере и синове»“ вече затваряше. Здрач се спускаше крадешком над града и в небето бе зейнала рана в синьо и пурпурно. Спрях се пред витрината и видях, че Семпере син тъкмо се сбогуваше с един клиент на прага. Щом ме видя, той се усмихна и ме поздрави с онази плахост, която издаваше неговата скромна натура.

— Точно за вас си мислех, Мартин. Наред ли е всичко?

— По-добре не би могло да бъде.

— То ви е изписано на лицето. Хайде, влезте, ще сваря кафе.

Той ми отвори вратата на книжарницата и ми направи път да мина. Влязох вътре и вдишах дълбоко онзи аромат на хартия и вълшебство, който, необяснимо защо, все още никой не се бе сетил да бутилира. Семпере син ми направи знак да го последвам до задната стая, където се зае да приготви кафе.

— А как е баща ви? Оня ден ми се стори малко отпаднал.

Семпере младши кимна, сякаш ми благодареше, че го попитах. Дадох си сметка, че навярно нямаше с кого да си поговори по този въпрос.

— Вярно е, че е имал и по-добри времена. Докторът казва, че трябва да внимава с гръдната жаба, ама той упорства да работи дори повече от преди. Понякога даже му се сърдя, но той като че ли смята, че ако остави книжарницата в мои ръце, работата ще западне. Когато станах тая сутрин, му казах да благоволи да си остане днес в леглото и да не слиза в книжарницата цял ден. Ще повярвате ли, че три минути по-късно го заварих в столовата да си обува обувките?

— Той е човек с непоклатими идеи — съгласих се аз.

— Твърдоглав е като муле — отвърна Семпере син. — Слава Богу, че сега имаме малко помощ, че инак…

Веднага прибягнах до едно спасително изражение на невинна почуда, което не изискваше особена подготовка.

— Момичето — уточни Семпере син. — Изабела, вашата помощничка. Тъкмо затова си мислех за вас. Надявам се, че нямате нищо против да прекарва по няколко часа тук. Истината е, че при тази ситуация нейната помощ е много навременна, но ако това ви създава някакви неудобства…

Едвам удържах усмивката си заради насладата, с която той произнесе името на Изабела.

— Не съм против, стига само да е временно. Истината е, че Изабела е добро момиче, умно и работливо — рекох аз. — Може да й се има пълно доверие. Двамата с нея се разбираме отлично.

— А пък тя казва, че сте деспот.

— О, така ли казва?

— Всъщност ви е сложила прякор: мистър Хайд.

— Душичка! Не й обръщайте внимание. Нали знаете какви са жените.

— Да, зная — отвърна Семпере син с тон, който ясно показваше, че той може и да знае много работи, но е в пълно неведение относно жените.

— Изабела може да ви разправя разни неща за мен, но да не мислите, че на мен пък не ми говори за вас? — подхвърлих аз.

Видях, че нещо трепна по лицето му и оставих моите думи бавно да проядат пластовете на бронята му. Той ми подаде чаша кафе с любезна усмивка и подхвана тази тема с един похват, който не биха използвали дори в посредствена оперета.

— Интересно какво ви говори за мен — отрони уж между другото.

Оставих го да се топи в неизвестност няколко мига.

— Искате ли да знаете? — попитах небрежно аз, криейки усмивката си зад чашата.

Семпере син сви рамене.

— Казва, че сте добър и великодушен човек, че хората не ви разбират, защото сте малко срамежлив и у вас те виждат само — цитирам буквално — една външност на киноактьор и една очарователна личност.

Той преглътна с мъка и ме изгледа сащисан.

— Няма да ви лъжа, приятелю Семпере. Вижте, даже се радвам, че вие сам подхванахте темата, защото, да ви кажа право, от доста дни исках да обсъдя това с вас, а не знаех как.

— Какво да обсъдите?

Сниших глас и го погледнах втренчено в очите.

— Между нас да си остане, но Изабела иска да работи тук, защото ви се възхищава. Даже се боя, че е тайно влюбена във вас.

Семпере ме гледаше, онемял от стъписване.

— Но става дума за чиста любов, разбирате ли? Възвишен интерес, духовен. Досущ като някоя героиня на Дикенс. Никакви лекомислени увлечения и детинщини. Ако и да е млада, Изабела си е истинска жена. Но вие сигурно сте забелязали това…

— Да, сега, като го споменавате…

— И нямам предвид само нейната — ако ми позволите тази волност — изящна и мека рамка, а онази доброта и вътрешна красота, която тя носи в себе си и която само чака подходящия момент, за да излезе на бял свят и да направи някой късметлия най-щастливия мъж на света.

Семпере вече не знаеше къде да се дене.

— Да не говорим, че има и скрити дарби! Знае езици. Свири на пиано като ангел. Как само разбира от математика — Исак Нютон би могъл да й завиди! Ами как умее да готви — пръстите да си оближеш! Я ме погледнете! Напълнях с няколко килограма, откакто работи за мен. Такива деликатеси няма да намерите и в „Ла тур д’аржан“^[1]… Само не ми казвайте, че не сте забелязали това!

— Ами тя нищо не спомена за готвенето…

— Имам предвид любовта от пръв поглед.

— Да ви кажа честно…

— Разбирате ли как стоят нещата? Момичето, макар и да си дава вид на неукротено зверче, е хрисимо и плахо до крайна степен, даже, бих казал, патологична. За всичко са виновни монахините, които шашардисват девойките с разни дивотии за пъкъла и уроци по шиене. Да живее светското училище!

— Аз пък бих се заклел, че тя ме смята едва ли не за глупак — увери ме Семпере.

— Ето на! Това е неопровержимо доказателство! Семпере, приятелю мой, когато една жена се държи с някого, сякаш го мисли за глупак, значи я е подгонил меракът.

— Сигурен ли сте в това?

— Повече, отколкото в надеждността на Испанската банка. Чуйте ми думата, все пак разбирам нещичко от тия работи.

— И баща ми така казва. Какво да правя сега?

— Е, зависи. На вас харесва ли ви момичето?

— Дали ми харесва? Не зная. Как разбира човек дали…

— Много просто. Случва ли ви се да я погледнете тайничко и изведнъж да ви се прииска да я ухапете?

— Да я ухапя?

— По задника, да речем.

— Господин Мартин…

— Не ми се правете на срамежлив, защото сега си говорим по мъжки, а знайно е, че ние, мъжете, сме липсващото звено между пирата и прасето. Харесвате ли я, или не?

— Е, Изабела е миловидно момиче.

— И какво още?

— Умно. Симпатично. Работливо.

— Продължавайте.

— Мисля също, че е добра християнка. Не че аз съм ревностно практикуващ католик, ама все пак…

— Няма какво да ми разправяте. Изабела е набожна до немай-къде. Нали ви казвам, монахините имат пръст в тая работа.

— Но да я ухапя — това и през ум не ми е минавало, да ви кажа честно.

— Не ви е минавало през ум, докато аз не го споменах.

— Трябва да ви кажа, че ми се струва неуважително да говорите така за нея, или за която и да е жена, и би трябвало да се засрамите… — възрази Семпере син.

— Mea culpa^[2] — изрекох напевно аз и вдигнах ръце, сякаш се предавах. — Но всъщност няма значение, защото всеки изразява обожанието си посвоему. Аз съм лекомислено и повърхностно създание, затова се фокусирам на хищническите инстинкти, но вие, с тази ваша aurea gravitas^[3], сте човек с дълбоки и мистични чувства. Важното е, че момичето ви обожава, и че чувството е взаимно.

— Добре, ама…

— Тук няма добре или зле. Да погледнем нещата такива, каквито са, Семпере. Вие сте човек почтен и отговорен. Ако аз бях на ваше място, ех, какво да ви разправям… но вие не сте някой, който би си играл с чистите и благородни чувства на една съзряваща жена. Нали не греша?

— … май че не.

— Значи работата е опечена.

— Коя работа?

— Нима не е ясно?

— Не.

— Сега е моментът да почнете да я задиряте.

— Моля?

— Да я ухажвате или, казано на научен език, да гукате и да правите мили очи. Вижте, Семпере, поради някаква странна причина столетията предполагаема цивилизация са ни довели до такова положение, че човек не може просто ей така да се присламчва към жените из улиците или да им предлага брак. Най-напред трябва да ги ухажва.

— Брак? Да не сте полудели?

— Искам да кажа, че може би няма да е зле — и това всъщност е ваша идея, макар още да не сте го осъзнали — днес или утре, или вдругиден, когато ви премине треперенето и нямате вид на човек с потекли лиги, да изведете Изабела някъде, щом работното й време в книжарницата свърши. Поканете я на следобедна закуска в някое очарователно местенце и там най-сетне ще си дадете сметка, че сте създадени един за друг. Предлагам ви да се спрете на „Четирите котки“, че там, каквито са стиснати, намаляват осветлението, за да пестят електричество, а това винаги помага в такива случаи. Поръчайте на момичето извара с голяма лъжица мед, че да й се отвори апетит, а после съвсем небрежно й налейте няколко глътки от оня мискет, дето веднага удря в главата, и дойде ли този момент, сложете ръка на коляното й и я омайте с онова красноречие, което така упорито криете, разбойник такъв.

— Ама аз не зная нищо за нея, нямам представа от какво се интересува…

— Интересува се от същото, от което и вие. Интересува се от книги, от литература, от аромата на тези съкровища, които държите тук, и от обещанието за романс и приключение, което крият популярните романи. Иска да прогони самотата и да не си губи времето, докато проумее, че в тоя скапан свят нищо не струва и пукната пара, ако нямаме с кого да го споделим. Вече знаете най-главното. Останалото ще го научите и ще му се насладите в движение.

Семпере помълча известно време, умислен, като местеше поглед от недокоснатата си чаша с кафе към моя милост, докато аз поддържах с голям труд усмивката си на борсов агент.

— Не зная дали да ви благодаря или да ви предам на полицията — рече той накрая.

Точно в този миг чухме тежките стъпки на Семпере старши в книжарницата. Няколко секунди по-късно той надникна в задната стая и се вторачи в нас начумерен.

— И таз добра! Зарязали книжарницата и седнали да си бъбрят, сякаш е официален празник! Ами ако влезе някой клиент? Или някой безсрамник, който иска да задигне стоката?

Семпере син въздъхна и подбели очи.

— Не се бойте, господин Семпере, книгите са едничкото нещо на тоя свят, което не се краде — рекох аз и му намигнах.

Съучастническа усмивка озари лицето му. Синът му се възползва от момента, за да се измъкне от лапите ми и да потърси убежище в книжарницата. Бащата седна до мен и подуши чашата с кафе, което синът му бе оставил, без дори да го пробва.

— Какво казва докторът за кофеина и сърцето? — обадих се аз.

— Той ли! Той не може да намери собствения си задник дори с помощта на атлас по анатомия. Какво ли пък би могъл да знае за сърцето?

— Със сигурност знае повече от вас — отвърнах аз, като му измъкнах чашата от ръцете.

— Здрав съм като бик, Мартин.

— Не бик, а упорито муле, това сте вие. Бъдете така любезен да се качите горе у вас и да си легнете в кревата.

— В кревата си струва да се лежи само когато човек е млад и има добра компания.

— Ако искате компания, ще ви намеря, но не мисля, че сърцето ви ще позволи да се възползвате от случая.

— Мартин, на моята възраст еротиката се свежда до това, да изям с мерак някой крем карамел и да погледам гушките на вдовиците. Грижата ми е наследникът. Имате ли някакъв напредък в тази област?

— Сега тъкмо подготвям почвата за сеитба. Остава да се види дали времето ще е благосклонно към нас, за да имаме някаква реколта. До два-три дена ще мога да ви дам прогноза с точност до шейсет или седемдесет процента.

Семпере се усмихна доволно.

— Гениално хрумване беше да ми пратите Изабела за продавачка — рече той. — Но не ви ли се струва, че е малко млада и зелена за моя син?

— Малко зелен ми се струва той, ако трябва да бъда откровен. Ако не се окопити, Изабела жив ще го схруска за пет минути. Слава Богу, че е замесен от добро тесто, че инак…

— Как мога да ви се отблагодаря?

— Като се приберете горе и си легнете. А ако ви трябва пикантна компания, вземете с вас „Фортуната и Хасинта“^[4].

— Имате право. Дон Бенито никога не ни разочарова.

— И да искаше, не би могъл. Хайде, бързо в леглото!

Семпере се надигна. Движеше се трудно и дишаше с мъка, с едно дрезгаво хриптене, от което чак косата ми настръхваше. Улових го за ръката, за да му помогна, и усетих, че кожата му е студена.

— Не се плашете, Мартин. Просто метаболизмът ми е малко бавен.

— Днес май е бавен като „Война и мир“.

— Само мъничко да подремна и ще стана като нов.

Реших да го придружа до апартамента, в който живееше заедно със сина си, точно над книжарницата, и да се уверя, че ще се пъхне под одеялата. Четвърт час ни бе нужен, за да преодолеем стълбите. Пътьом срещнахме един от съседите, вежлив учител на име дон Анаклето, който преподаваше испански език и литература в йезуитския колеж на улица „Каспе“ и тъкмо се прибираше в дома си.

— Как ви се струва днес животът, приятелю Семпере?

— Доста стръмен, дон Анаклето.

С помощта на преподавателя успях да кача на първия етаж Семпере, който фактически бе увиснал на шията ми.

— С ваше позволение ще се оттегля да си почина след един дълъг ден на борба с онази тълпа примати, които имам за ученици — обяви преподавателят. — Казвам ви, тази страна ще се разпадне в рамките на едно поколение. Ще се издерат едни други като плъхове.

Семпере с жест ми даде да разбера, че не бива да обръщам прекалено внимание на дон Анаклето.

— Добър човек е — прошепна книжарят, — ама прави от мухата слон.

Когато влязох в жилището, изведнъж ме връхлетя споменът за онова далечно утро, когато пристигнах тук окървавен и стиснал здраво един екземпляр от „Големите надежди“. Тогава Семпере ме взе на ръце, качи ме по стълбите и ми поднесе чаша топъл шоколад, който изпих, докато чакахме лекаря. Спомних си как книжарят ми шепнеше успокоителни слова и почистваше кръвта от тялото ми с хладка кърпа и с такава нежност, каквато никой не бе проявявал към мен до тоя момент. По онова време Семпере беше силен мъж, който ми изглеждаше великан във всяко отношение, и без него надали щях да преживея онези мои злополучни години. Почти нищо не бе останало от тази сила, когато внимателно го настаних да си легне и го завих с две одеяла. Сетне седнах до него и взех ръката му, без да зная какво да кажа.

— Чуйте, ако вземем сега и двамата да се разциврим с цяло гърло, по-добре си вървете — рече той.

— Пазете се, чувате ли?

— Ще се гледам като писано яйце, не се бойте.

Кимнах и се отправих към вратата.

— Мартин?

Спрях се на прага и се обърнах. Семпере се взираше в мен със същата загриженост, с която ме бе гледал в онова утро, когато изгубих няколко зъба и голяма част от невинността си. Побързах да си тръгна, преди да ме е попитал какво всъщност става с мен.